Определение № 377 от 03.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2014 г.

Производството е образувано е по чл. 274,ал.3 ГПК.

Образувано е по касационна частна жалба на В. И. Т., Т. Ж. Т. и И. Ж. Х. и тримата чрез адв. Ст. Д. срещу определение №3835/18.12.2013 год. по ч.гр.д. №3519/2013 год. на Варненския окръжен съд, с което е оставено в сила определението на Варненския районен съд от 23.10.2013 год. по гр.д. №12704/2013 год., с което производството по делото е прекратено.

Представено е и изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване съгл. чл. 274,ал.3 във вр. чл. 280,ал.1 ГПК.

Ответниците по касационната частна жалба не вземат становище по нея.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, съгл. чл. 274,ал.3,т.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Касаторите частни жалбоподатели считат, че е налице допълнителното основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК по отношение на следните процесуално- правни въпроси:

1. След като правото на задържане е принудително средство за изплащането стойността на подобренията, може ли то да бъде защитено по исков ред?

2. След като правото на задържане служи за обезпечение на вземането за подобрения и е признато с административна заповед по реда на ЗМСМА, то не подлежи ли на самостоятелна искова защита?

Предвид соченото допълнително основание за допустимост на касационното обжалване, счита, че тези въпроси са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.

Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о., приема следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 124 ГПК за установяване по отношение на ответниците, че ищците имат право на задържане на имот, за който са осъдени по иск с пр. осн. по чл. 108 ЗС да предадат владението му, до заплащане на сумата 8 776,28 лв. за направени от тях подобрения, признати им със заповед, издадена на осн. пар. 4л ПЗР на ЗСПЗЗ като ползуватели на имота. Първоинстанционният съд е приел, че така предявеният иск е недопустим. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че правото на задържане по чл.72 ЗС, към която препраща нормата на пар.4в ПЗРЗСПЗЗ е акцесорно и не може да бъде предмет на самостоятелна искова защита.Може да бъде заявено само като възражение по предявен иск за ревандикация на имота, в който са извършени подобренията или едновременно с предявен иск за заплащане стойността на тези подобрения, което не е сторено. С оглед на това въззивният съд е приел, че искът е недопустим и е потвърдил прекратителното определение на първоинстанционния съд.

Предвид тези решаващи мотиви, формулираните от касаторите – частни жалбоподатели въпроси имат характер на правни въпроси по см. на чл. 280,ал.1,т.1 ГПК, доколкото са били предмет на разглеждане във въззивното определение и становището на съда по тях е обусловил изхода на делото. Независимо от това касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, доколкото не е изпълнено допълнителното основание за допустимост на касационното обжалване. Същото не е обосновано от касатора. Същевременно обжалваното определение е постановено в съответствие със съдебната практика ,която е трайна и липсват предпоставки същата да бъде изоставена или променена.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.