Определение № 1971 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1997/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В., със съдебен адрес - [населено място], приподписана от особения му представител адвокат П. С., срещу определение №10173/30.06.2020 год. по ч.гр.д. № 3549/2020 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение от 08.12.2019 г. по гр. дело №13214/2019 г. на Софийския районен съд. Изложени са твърдения, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Повдигнати са правните въпроси относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба и да изложи собствени мотиви Посочени са ТР №1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело №1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС. Ответникът по частната касационна жалба ГД „Изпълнение на наказанията“, [населено място], не е заявил становище. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е прекратено производството и делото е изпратено по подсъдност на РС – Ловеч. Приел е, че процесното правоотношение е възникнало в затвора в [населено място]. По правилата на местната подсъдност съобразно разпоредбата на чл.108, ал.2 ГПК Ловешкият районен съд е компетентен да разгледа делото. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, въпреки че повдигнатите въпроси са обусловили изхода на делото. Те са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази, посочена от жалбоподателя. Въззивният съд е длъжен в мотивите си да обсъди всички относими твърдения, доводи и възражения на страните, като посочи кои от тях приема за основателни и кои – не. В производството по обжалване на определения, съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2018 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд действа в условията на пълен въззив и следва да проверява всички правнорелевантни факти, сам да преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което да разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Въззивният съд в случая не е постановил определението си в противоречие с посочената практика на ВКС. Съобразена е задължителната практика по прилагането на чл. 108, ал. 2 ГПК - определения № 620 от 23.07.2021 г. по к. ч. гр. д. № 2699/2021 г., № 544 от 16.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4613/2019 г. на III ГО, № 48 от 12.02.2021 г. по ч. гр. д. № 304/2021 г. на IV ГО, № 52 от 18.10.2019 г. по гр. д. № 29/2019 г. на 5-членен състав на ВКС и ВАС. Според тази практика местната подсъдност на исковете срещу държавни учреждения е мястото където е възникнало правоотношението, от което произтича спорът съгласно чл. 108, ал. 2 ГПК. Нормата на чл. 108, ал. 2 ГПК е специална и императивна, поради което дерогира изборната подсъдност за деликтни искове, установена в чл. 115 и чл. 105 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.