Определение № 68 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 328/2022 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от Е. У. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно определение № 2383 от 16.09.2021г. по в.ч.гр.д. № 9394 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 21145233 от 24.06.2021г. по в.гр.д. № 24987/2021г. на РС София за връщане на подадената искова молба и прекратяване на производството. Жалбоподателката счита извода за липса на правен интерес за неправилен и необоснован, поради което иска обжалвания акт да бъде отменен, а делото върнато със задължителни указания за продължаване на съдопроизводс-твените действия. Позовава се и на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Прилага влязъл в сила акт - определение № 1158 от 15.07.2021г. по ч.гр.д.№ 20211100508423/2021г.на СГС, за който твърди, че е постановен по идентичен на настоящия спор /касаещ нейната сестра/ и е разрешен по противоположен начин. Срещу подадената частна касационна жалба не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си следното: Настоящата жалбоподателка е предявила пред РС София иск с правно основание чл.124, ал.4, изр.2 ГПК, във вр.с чл.3, ал.2 от Закона за българите, живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/ за установяване по исков ред, че е с български произход. Счита, че след 16.03.2021г., с приемането на Закона за изменение и допълнение на Закона за българското гражданство /ЗБГ/ е премахната възможността, за целите на производството по придобиване на българско гражданство по натурализация, Държавната агенция за българите в чужбина /ДАБЧ/ да издава удостоверение за български произход. Вместо това, със сега действащата разпоредба на чл.15, ал.2 ЗБГ, от молителя се изисква да представи „официални документи, издадени от български или чуждестранни органи“, с които да удостовери, „че има родствена връзка с поне едно лице – негов възходящ до трета степен включително, което е от български произход“. В случая, молителката твърди, че нейният баща Т. Р. А. е от български произход, като представя: извлечение от семейния регистър на махала С. 1747, област А. за това, че Т. Е. е нейн баща, акт за раждане № 60/1936г.на нейния баща, заверена декларация за българско самосъзнание по образец 2, изселнически лист № 87065489 от 19.10.2020г., издаден от Дирекция “Гражданско състояние“ към Президентски държавни архиви на Република Турция, за удостоверяване че баща й се е изселил на 4-месечна възраст от Република България. Пред вид липсата на установена административна процедура, след изменението на ЗБГ, по реда на която да се установява българския произход на възходащия, приключваща с издаване на нарочен акт за това, ищцата твърди, че единственият начин по който може да го установи е по исков ред, съгласно чл.3, ал.2 ЗБЖРБ. Допустимостта на така предявения иск е била оспорена от Министерството на правосъдието, чрез процесуалния му представител с твърдение да липса на надлежна пасивна процесуална легитимация. Според него, ищцата следва да предяви иска си за установяване, че нейният баща е с български произход срещу [община]. Позовало се е и на неоснователност на жалбата както поради липса на идентичност между лицата Т. Р. А. и Т. Е., така и пред вид обстоятелството, че посоченото лице не е български гражданин. С определение № 21145233 от 24.06.2021г. по в.гр.д. № 24987/2021г., РС София е върнал подадената искова молба и е прекратил производството по делото поради липса на правен интерес. Това определение е потвърдено със сега обжалваното въззивно определение № 2383 на СГС. Решаващите мотиви на въззивния съд за липса на правен интерес са, че пред вид целените от ищцата последици, тя не следва да установява по съдебен ред българския произход, защото изискването на закона е само за представяне на официални документи за имената на възходящия и родствената си връзка, а дължимата преценка се извършва по административен ред /съгласно §17, т.1, б.“а“ ПЗР на ЗИД на ЗБГ, предвиждащ че в 6-месечен срок от 16.03.2021г. „МС приема правилника по чл.29, ал.7 и наредбата по чл.38а“/. Жалбоподателката се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК, като поставя следните три въпроса: 1. Допустим ли е иск по чл.3, ал.2 от Закона за българите живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/, вр. чл.124, ал.4, изр.2 ГПК, единствено в случаите, когато лицето не разполага с документ от категорията на посочените в чл.3 ЗБЖИРБ, с който да установи, че живеещият извън България има български произход ?, 2. Допустим ли е такъв иск единствено в случаите, при които е проведено административно производство по чл.29, ал.4 ЗБГ и не е признат българският произход на молителя в производството по придобиване на българско гражданство по натурализация? и 3. Какво съдържание има понятието „българин“в §2, т.1 от ДП на ЗБГ, удостоверяващо принадлежността на лицето към българската държава като неин гражданин или удостоверяващ етнически произход? Според жалбоподателката, след като чл.3, ал.2 ЗБЖИРБ изрично предвижда, че български произход може да се доказва по исков ред, без да поставя допълнителни условия, то не е необходимо лицето предварително да е кандидатствало за българско гражданство, за да има правен интерес от установяване на българския произход на негов възходящ. Напротив, именно българският произход е предпоставката, за да се ползва лицето от правата на българите, живеещи извън Република България, по смисъла на глава втора от закона. Отделно жалбоподателката счита, че именно защото възъзвиният съд не е съобразил горепосочените обстоятелства, игнорирайки изричните разпоредби на чл.9 ЗБГ и чл.3, ал.2 ЗБЖИРБ, постановеният от него акт е очевидно неправилен. Неправилността е съществена и може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Настоящият съдебен състав счита, че касационно обжалване следва да се допусне по първите два поставени от жалбоподателката въпроси, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото същите са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и по тях - след изменението на ЗБГ, ДВ бр.21 от 12.03.2021г. и отпадането на действащата до този момент административна процедура за издаване на удостоверение за български произход в едномесечен срок от Държавната агенция за българите в чужбина, не е налице установена практика. Третият поставен въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото решаващите мотиви на въззивиния съд не са свързани със съдържание на понятието „българин“, по смисъла на §2, т.1 от ДП на ЗБГ, а с липсата на правени интерес. По първите два въпроса, досежно допустимостта на иска по чл.3, ал.2 от Закона за българите живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/, настоящият съдебен състав намира следното: Допустимостта на иска по чл.3, ал.2 от Закона за българите живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/, вр. чл.124, ал.4, изр.2 ГПК не е в зависимост от това дали молителят е представил документи от категорията на посочените в чл.3 ЗБЖИРБ или не е, както и не е обусловена от провеждане на административно производство по чл.29, ал.4 ЗБГ. Този извод се налага първо от категоричността на разпоредбата на чл.3 ЗБЖИРБ, предвиждаща алтернативна възможност -българският произход да се доказва или с документи, издадени от български или чужд държавен орган, или от Българската православна църква /ал.1/, или по исков ред /ал.2/. Второ, след отпадане на административната процедура, в която ДАБЧ установяваше по категоричен начин въпроса за българския произход, с издаване на нарочно удостоверение за това, за молителя вече не съществува сигурност, че документите, с които той разполага биха били достатъчни или не, за да удостоверяват произход. /В хипотеза, при която лицето разполага с документи, установяващи българският му произход по безспорен начин, той сам няма да желае да се използва продължителната съдебна процедура по установяване/. Аргумент за липсата на обусловеност на сега предвиденият законов ред от провеждане на административно производство по чл.29, ал.4 ЗБГ, са мотивите към законопроекта за изменение на ЗБГ /с който е отменен чл.3, ал.1 т.2 ЗБЖИРБ, предвиждал доказването на български произход с документ от ДАБЧ/, които освен, че включват намерение за облекчаване и ускоряване на процедурата по придобиване на българско гражданство от лица с български произход, живеещи зад граница, още като цел е посочено и: създава не на „ възможност за установяване на български произход по исков ред “ / вж. Стенограма, 44НС, от 29.10.2020г. от обсъжданията на проектите на Закон за изменение и допълнение на Закона за българското гражданство № 754-01-49/. Следва да се има пред вид и че предвидената процедура по чл.29, ал.4 ЗБГ, приложима в случаите, когато едно лице представя официален документ, ползващ се с удостоверителна сила, но който не е достатъчен да установи твърденият от него български произход, не е ефективен начин за защита. Процедурата по чл.29, ал.4 ЗБГ не е възможност, предоставена в полза на лицето, което иска да установи български произход, а е възможност за министъра на правосъдието, който ако прецени, може да възложи на Консултативния съвет при Държавната агенция за българите в чужбина да установи дали лицето има български произход. Това, както и обстоятелството, че към момента на предявяване на иска /29.04.2021г./, не е налице приет правилник от МС, уреждащ устройството, организацията и дейността на този Консултативния съвет, води до извода, че за молителя - единственият законен способ, който му осигурява безпристрастна и надежна процедура, в състезателно производство, с възможност за събиране на доказателства и разглеждане на различни възражения, включително и с възможност за обжалване, е исковото производство по чл.3, ал.2 ЗБЖИРБ. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен, а делото върнато за разглеждане и произнасяне по предявения иск. В случая, от значение е и обстоятелството, че към настоящият момент, с влязъл в сила акт /определение № 1158 от 15.07.2021г. по ч.гр.д.№ 20211100508423/2021г.на СГС/, съдебен състав вече е приел, в напълно идентична хипотеза, касаеща сестрата на жалбоподателката, че тя като низходяща от първа степен на родения в България през 1936г. Т. Р. А. /каквато е и молителката/ има правен интерес от установяване по съдебен ред на българския произход и такава възможност следва да се предостави и на Е. У.. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение