Определение № 17 от 07.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1646/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД обжалва Решение № 129/28.04.2025 г. по в.т.д. № 122/2025 г. на АС-Пловдив за потвърждаване на Решение № 474/10.12.2024 г. по т.д. № 681/2023 г. на ОС-Пловдив, с което на основание чл. 432, ал. 1 КЗ е осъдено да заплати на Л. Н. С. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с реализирано на 15.04.2021 г. пътнотранспортно произшествие, над сумата от 16 000 лв. до 25 000 лв.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът не е съобразил всички относими за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД критерии и погрешно е отхвърлил възражението му за допринасяне. Според касатора увреденото лице е пресичало на необозначено за това място и така е нарушило разпоредбите на чл. 5, чл. 113 и чл. 114 ЗДвП, а също така е увеличило вредоносните последици от събитието с отказа си да бъде откарано в болнично заведение непосредствено след произшествието. Въз основа на събраните доказателства, вкл. заключението на медицинската експертиза относно значението на несвоевременно предприетото лечение, касаторът счита, че приносът на пострадалата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде определен на поне 30 %. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи очевидната неправилност на решението и поставя въпроси, които намира за решени в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по касационната жалба Л. Н. С. заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не са обуславящи за изхода от делото, а и са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Излага становище и за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Л. Н. С. е предявила срещу „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД на основание чл. 432, ал. 1 КЗ осъдителен иск за сумата от 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили в причинна връзка с пътнотранспортно произшествие, реализирано на 15.04.2021 г. от водач, чиято гражданска отговорност е задължително застрахована от ответника, ведно със законната лихва от 20.05.2022 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е приел за доказано, че пострадалата като пешеходец при пресичане на пътното платно е била ударена от лек автомобил и от удара е получила счупване на лява лъчева кост, затруднило движенията на левия горен крайник, който обаче е възстановен пълноценно след около 4-5 месеца. За доказани са намерени елементите от отговорността на застрахователя (извършване на деликта от водач, чиято гражданска отговорност към датата на събитието е била застрахована от ответника), а като справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди от обичайния възстановителен процес (без отчитане на усложненията, настъпили не по вина на делинквента) е определена сумата от 30 000 лв. Възражението за допринасяне поради навлизане на пострадалата на пътното платно на необозначено за това място е счетено за неоснователно с оглед противоречивите доказателства – от една страна, обясненията на пострадалата по чл. 176 ГПК, че е пресичала на пешеходна пътека, а от друга, свидетелските показания на делинквента, че пресичането е станало на около 20 м преди пешеходната пътека, но последните - неподкрепени от заключенията на автотехническата експертиза. Така, прилагайки последицата на неизпълнената от ответника доказателствената тежест, съдът е заключил, че пострадалата е пресичала на пешеходна пътека и че това не е станало внезапно, при ограничена видимост и без съобразяване с разстоянието до приближаващите се превозни средства. С тези съображения и отчитайки вече платеното обезщетение от 5 000 лв., съдът е уважил иска за 25 000 лв.

Ответникът е обжалвал решението над сумата от 16 000 лв., като е навел оплакване за неправилно незачитане на задължителната сила на постановеното срещу делинквента решение по чл. 78а НК в частта относно един от елементите на изпълнителното деяние на престъплението, а именно - мястото на неговото осъществяване (не на пешеходна пътека). По спорния въпрос въззивният съд е аргументирал, че доколкото в наказателното производство делинквентът е признат за виновен единствено в непредпазливо нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП (а е оправдан за нарушение на чл. 119, ал. 1 ЗДвП), то на основание чл. 300 ГПК не могат да бъдат кредитирани доказателства, сочещи друго, включително че пострадалата е пресичала на пешеходна пътека. Същевременно обаче е споделен изводът на първоинстанционния съд за липса на пълно доказване на защитното твърдение на ответника, че пострадалата е навлязла внезапно на платното за движение, че е пресякла при ограничена видимост и че не е съобразила движението и скоростта на управлявания от застрахования водач автомобил. В тази връзка въззивният съд се е позовал на установената в наказателното производство възможност на делинквента да спре преди мястото на удара и е извел от това причинност само между неговото поведение и събитието. Отчетено е, че отказът на пострадалата да посети незабавно лечебно заведение, макар да не се дължи на нейно противоправно поведение, а на медицински съвет, не може да ангажира с отговорност застрахователя поради прекъсване на причинната връзка с последвалите манипулации по поставяне и махане на външния фиксатор. Доколкото обаче определеното от първоинстанционния съд обезщетение е намерено за справедливо и само за болките и страданията, които биха били изпитани без усложнения в оздравителния процес, решението е потвърдено.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на изводи в явно противоречие с логиката). В случая касационните доводи, в рамките на които по правило съдът може да се произнесе, са обосновани с аргументи, черпени от събраните доказателства (в частност – от приетите експертизи и свидетелските показания), което изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. При влязъл в сила съдебен акт, постановен от наказателния съд, обстоятелствата относно механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие и по-конкретно изпълнителното деяние, прието от наказателния съд, задължително ли е за съда, който разглежда гражданските последици от деянието?

2. Подлежат ли на ново доказване в гражданското производство факти и обстоятелства, касаещи деянието на дееца, залегнали в диспозитива на влязлата в сила присъда или следва да се определят за безспорни?

3. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди?

4. При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?

Първите два въпроса, макар да са обуславящи (предвид наличието на решение по чл. 78а НК за деяние, съвпадащо по обективни признаци с процесния деликт) и да са дотам абстрактни, че да не зависят от доказателствата по делото, не могат да послужат за допускане на касационно обжалване, тъй като не покриват допълнителния селективен критерий на заявеното основание, а именно – не са решени в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 300 ГПК, вкл. цитираната от касатора. Според нея гражданският съд е обвързан от приетото в присъдата относно изпълнителното деяние на престъплението и ако то осъществява изцяло или част от изпълнителното деяние на деликта, следва да го зачете, без да е допустимо пререшаването му. Това е сторил и въззивният съд – отчел е, че делинквентът е признат за невинен по повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал. 3, б. „а“ вр. ал. 1, б. „б“ НК за причиняване на телесната повреда на пешеходец, намиращ се на пешеходна пътека, и поради това е отказал да преразглежда този въпрос. Отхвърлянето на възражението за допринасяне не се дължи на преценката на съда, че пострадалата е пресичала на пешеходна пътека, а на извода му за непълно доказване, че същата е навлязла на пътното платно внезапно и без съобразяване с движението на автомобилите.

Третият и четвъртият въпрос също имат характер на правни, защото са свързани с приложението на регулиращ спорното правоотношение материален закон (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) и с наведените касационни оплаквания, като могат да получат абстрактен отговор, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. С това общият селективен критерий за тях е удовлетворен.

Според т. 7 на ППВС № 17/1963 г., на което касаторът се позовава, институтът на допринасянето предполага изследване дали е налице обективна причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, а съгласно практиката на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е необходимо да се съобразят всички доказани (или обвързващи съда чрез приложение на необорени презумпции или неизпълнена доказателствена тежест) факти относно поведението на делинквента и увредения и да се оцени значението на всеки от тях за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на вредоносните последици (напр. Решение № 259/28.08.2025 г. по к.т.д. № 2445/2024 г. на ВКС, ТК, І отд., и цитираните там актове). В случая въззивният съд е изложил мотиви относно поведението на пострадалата при настъпване на произшествието (приемайки, че е пресякла пътното платно не на пешеходна пътека, но не и при внезапно и несъобразено навлизане на платното) и относно поведението й след събитието (приемайки, че късно проведеното лечение се дължи на действия на трети лица), като по този начин е изпълнил задължението си да установи действията на увреденото лице. Последните обаче подлежат на оценка относно тяхната каузалност за събитието/вредите, а мотиви за извършването на такава оценка не са обективирани - въззивният съд е анализирал само поведението на водача, заключавайки, че той е могъл да спре, но не е изложил конкретни аргументи дали тази негова възможност е била повлияна от появата на пострадалата на необозначено място на пътното платно, дори тази поява да не е била внезапна, както е приел, и ако не - защо. Това налага да се допусне касационно обжалване, за да може във фазата по същество да се прецени дали изводът за липса на допринасяне е формиран от въззивния съд при съобразяване на изведените от практиката на ВКС критерии. Двата въпроса, поставени от касатора в тази връзка, следва да бъдат обобщени до питането кои са материалноправните предпоставки за отчитане на допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,