Определение № 4726 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1081/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 30 736/14.11.2025 година, подадена от Прокуратурата на Република България и насрещна такава с вх. № 34 537/18.12.2026 година, подадена от Н. Г. С., двете против решение № 1172/14.10.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 1057/2025 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд частично е отменил и частично е потвърдил първоинстанционното решение № 1128/26.02.20025 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-20 състав, постановено по гр. д. № 2016/2024 година, при което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. Г. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 40 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 05.10.2011 година до 02.05.2023 година, настъпили в резултат от наказателно преследване срещу С., приключило с решение № 304/09 02.05.2023 година на Софийски градски съд, постановено по н. д. № 2627/2021 година (предходните досъдебно и съдебни производства), последица от неоснователно повдигнато му от Прокуратурата на Република България обвинение по обвинение по чл. 203 от НК, заедно със законната лихва, считано от 19.02.2024 година до окончателното изплащане, като за разликата над уважения размер от 40 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 50 000.00 лева за обезщетение за неимуществени вреди, както и искът за сумата от 1551.69 лева, представляваща транспортни разходи, свързани с наказателното производство, заедно със законната лихва върху нея, считано от 19.02.2024 година до окончателното плащане искът е отхвърлен. Със същото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното определение № 5862/25.03.20025 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-20 състав, постановено по гр. д. № 2016/2024 година, което е оставено без уважение искането на Прокуратурата на Република България за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че направената от съда оценка на обстоятелствата от значение за определяне на размера на неимуществените вреди била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което искът да бъде отхвърлен изцяло или размерът на присъденото на Н. Г. С. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намалено като се съобрази с обема на действително претърпените вреди, като съответно бъде намалено и присъденото му за първоинстанционното производство адвокатско възнаграждение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба Н. Г. С. е подал отговор на същата с вх. № 34 536/18.12.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1172/14.10.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 1057/2025 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. В подадената от Н. Г. С. насрещна касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 50 000.00 лева, както и в частта му, с която е отхвърлен искът за транспортни. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Н. Г. С. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 22.10.2025 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 30 736/14.11.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Н. Г. С. е бил уведомен за касационната жалба на насрещната страна на 24.11.2025 година, а подадената от него насрещна касационна жалба е с вх. № 34 537/18.12.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 287, ал. 2 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че предявеният иск бил с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Ищецът Н. Г. С. твърдял, че на 28.11.2011 година бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 203, ал. 1, във връзка с чл. 202, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 201, във връзка с чл. 20, ал. 4, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 311, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК (длъжностно присвояване в особено големи размери, представляващо особено тежък случай). Производството било прекратявано многократно, били провеждани десетки съдебни заседания, постановената оправдателна присъда била протестирана и други. Производството било приключило с оправдателна присъда, потвърдена с решение от 28.04.2023 година, постановено по в. н. о. х. д № 2627/2021 година по описа на Софийски градски съд. Също така твърдял, че здравето му било тежко засегнато, бил много притеснен, злепоставен в обществото и на работното си място, социално изолиран, често се налагало да пътува до [населено място] и направил разходи в тази връзка. Подчертавал, че била отнета перспективата да заживее в Федерална Република Германия със семейството си. Претендирал Прокуратурата на Република България да му заплати:-сумата от 50 000.00 лева, обезщетение за неимуществени вреди, заедно със сумата от 6536.25 лв., като лихва за периода от 28.04.2023 година до 19.02.2024 година;-сумата от 1963.00 лева като транспортни разходи, заедно със сумата от 209.08 лева, лихва за периода от 28.04.2023 година до 19.02.2024 година;- разходи за адвокатска защита 8900.00 лева, заедно със сумата от 947.96 лева, лихва за периода от 28.04.2023 година до 19.02.2024 година. Прокуратурата на Република България оспорвала исковете, като твърдяла, че не се доказвало наличието на вреди, нито тяхната причинна връзка с поведение на Прокуратурата. Оспорвала размера на претендираното обезщетение като завишен. Считала, че продължителността на производството била съответна на сложността на казуса, а за съдебната фаза отговорност не можело да се носи от Прокуратурата на Република България. Нямало спор, че С. бил обвиняем и по-късно оправдан за повдигнатите обвинения, като страните не спорели за срока на наказателното преследване и етапите, през които то било преминало на две инстанции. Престъплението, за което било повдигнато обвинение било наказуемо с лишаване от свобода от десет до двадесет години. Оправдателната присъда от 16.02.2021 година на Софийския районен съд, постановено по н. о. х. д. № 10 180/2016 година била влязла в сила на 28.04.2023 година, а производството било продължило 11 години и 5 месеца, включително поради протест на присъдата пред Софийски градски съд. В наказателната преписка били налични данни, че държавното обвинение било дало становище, че първоинстанционната оправдателна присъда не следвало да се протестира. От приетата автотехническа експертиза се установявало, че Н. Г. С. бил пътувал 60 пъти до [населено място] и обратно, като бил изминал общо 7720.00 км. Като бил отчел комбинирания разход на гориво (извънградско и градско) на процесния автомобил (8.7 литра на сто километра пробег) експертът бил посочил, че С. бил изразходвал 1551.69 лева. Приетата съдебномедицинска експертиза била посочила, че по данни на пациента здравословните оплаквания започвали през 2009 година, с поява на обриви по окосмената част на главата и зад ушите, но лечение не било прилагано, като през 2015 година обривите се разпространили по гърба и седалището. Н. Г. С. свързвал генезиса със стрес от наказателното производство. Провежданото лечение било без окончателен резултат. Според епикризата (26.06.2020 година-06.07.2020 година) от Отделението по кожни и венерически болести, заболяването псориазис вулгарис било с давност повече от 10 години, но не било уточнено кога точно било започнало, като понастоящем терапията продължавала, като имало подобрение. Посочено било, че било възможно влошаването на псориазисните оплаквания да било вследствие на причинен стрес, тъй като една от водещите причини за отключване и обостряне на това заболяване бил именно стресът. По делото били приложени договори за правна защита и съдействие от които било видно, че Н. Г. С. бил заплатил на адвокат за защита по наказателното дело сумите 500.00 лева, 1000.00 лева, 5400.00 лева, 2000.00 лева (общо 8900.00 лева). Свидетелката К. И. Т.–С., съпруга на С., сочела, че наказателното производство, от 2009 година му се било отразило пагубно–сринало самочувствието му, разболял се бил от тежък псориазис и това го било накарало да спре да комуникира, отново пропушил, бил напълнял с 20 кг., говорел само за делото, будел се и казвал, че ще влезне в затвора. Били живеели в малък град (гр. Б.), всичко се било разбирало там, спрели били да се събират с хора. Н. Г. С. бил управител на добре посещаван ресторант, но бил понижен в работата си. По това време се бил родил вторият им син, но С. не бил така отдаден в отглеждането, както с първото дете, тъй като се бил изолирал. Била настъпила и промяна в характера му. Свидетелката разказвала, че през 2015 година били заминали за Германия и искали да започнат на ново, тя имала работа, а С.-не. Делото обаче било подновено и за да се явявал в заседания се наложило Н. Г. С. да се върне в Република България. Сочела, че имали разходи по явяване по заседания, всеки месец пътували до [населено място], плащали паркинги, трябвали им пари за гаранции, търсели от близки и роднини. Свидетелката В. И. Т., сестра на съпругата на С., описвала Н. Г. С. преди наказателното дело като енергичен, работлив, с много приятели, отворен. Наказателното преследване му се било отразило в емоционален план и той се бил променил, депресирал се, затворил се в себе си, не прекарвал вече време с децата си, а преди бил всеотдаен родител, бил започнал много да пуши. В работата се били обтегнали отношенията с шефа му от ресторанта и бил преместен от управител на по-ниска позиция. Слуховете в малки град се били отразили на имиджа му. Бил развил тежка форма на псориазис, язва на дванадесетопръстника. Когато през 2015 година наказателното производство било прекратено семейството било решило да напусна Република България с оздравителна цел, тъй като в малкия град имало утежняваща атмосфера. Престоят им във Федерална Република Германия бил кратък, тъй като производството било възобновено и се наложило С. да се върне в България. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъдело оправдано. От данните по делото се установявало, че срещу Н. Г. С. било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 203 от НК–длъжностно присвояване в особено големи размери, представляващо особено тежък случай. Нямало спор, че С. бил признато за невиновен с влязла в сила оправдателна присъда, поради което в случая се касаело до „незаконно обвинение в извършване на престъпление“. Не се спорело, че наказателното производство срещу Н. Г. С. било продължило почти 11 години и 5 месеца, като този времеви интервал включвал досъдебното производство, както и такова пред Софийския районен съд и Софийски градски съд. С оглед изключителната продължителност на периода, въззивният съд приемал, че се касае до неразумно дълъг отрязък от време, в който Н. Г. С. бил обект на наказателно преследване, което в крайна сметка не било установило неговата виновност. Сочения период надхвърлял неколкократно приетия за обичаен срок (от приблизително три години), в който следвало да приключи наказателното преследване. В случая не можело да се приеме, че се касаело до обвинение за усложнена престъпна дейност, за множество обвиняеми, за сложно проведен процес на доказване-например с изпълнение на международни поръчки, трудни по характер и изпълнение експертизи и други. Не се касаело до нетипично и извънредно усложнено развитие на процеса, което да изисквало необичайна продължителност на наказателния процес, надхвърляща двукратно обичайно приетия. При всички налични данни, и като се съобразявала практиката на ВКС, според която фактът на незаконното обвинение бил достатъчен да индицира, че подсъдимият е претърпял вреди, рефлектиращи върху неговите чест и достойнство, следвало да се приеме, че при всички положения Н. Г. С. бил търпял негативни преживявания, имал и опасения, че можело да бъде осъден (в тази връзка и свидетелските показания на съпругата му), изпитвал бил притеснения от обвинението и други. Освен това по делото се установило, че Н. Г. С. бил енергичен и общителен, а след началото на процеса се бил променил и се бил затворил, в отношенията в семейството имало напрежение, включително и във връзка с отглеждане на децата, в малкия град, където живеел, случаят бил известен и той се бил отдръпнал от социалните контакти. Въззивният съд приемал за доказано, че плановете на семейството да се установи в чужбина също били осуетени поради възстановяването на висящността на наказателното производство и необходимостта С. да участвал в него. Безспорно тази промяна била създала стрес, разочарование, притеснение, объркване и напрежение за С.. Не се доказвало, че отношението на работодателя му се било променило и той бил преместен на по-ниска длъжност-в тази насока били само показанията на свидетелите без данни за реално заемане на съответна трудово позиция и промяна на същата в негативен аспект. По отношение на основния здравословен проблем на Н. Г. С., свързан с кожното заболяване псориазис, въззивният съд приемал, че не било доказано същото да било отключено от притеснението при започването на наказателния процес. То обаче било повлияно в негативен аспект от стреса, съпътстващ делата. В тази насока въззивният съд кредитирал изнесеното в съдебномедицинското заключение и становище, че силните психически негативни преживявания обостряли проявите на псориазис. Данните сочели, че състоянието на С. било преминавало през различни фази на влошаване и подобрение, което потвърждавало, че проблемът бил хроничен и влияещ се от странични фактори, в това число психосоматично. Въззивният съд не споделял тезата на Прокуратурата на Република България, че отговорността й следвало да бъде ограничена, тъй като за хода на производството след преминаването му в съдебна фаза решаващо било поведението на съда. Изобилна била практиката на съдилищата, която отричала тази постановка с аргумента, че Прокуратурата оставала отговорна, тъй като поддържала пред съда обвинение, което не било довело до осъдителна присъда. Отделно от това по делото били налични данни, че различни представители на държавното обвинение били имали различно виждане относно въпроса за протестиране на оправдателната присъда, като не било еднозначно мнението, че били налице основания за нейната отмяна. Неоснователни били и оплакванията на Прокуратурата на Република България, че в хода на производството държавните органи били действали правомерно-наличието на незаконосъобразно обвинение в извършване на престъпление (основание за обезщетение по ЗОДОВ) не било обусловено от процесуални нарушения в хода на преследването, а от постановяването на оправдателна присъда като краен акт. При съобразяване на това, въззивният съд приемал, че определената от първоинстанционният съд като обезщетение сума следвало да бъде увеличена от 25 000.00 лева на 40 000.00 лева (по приблизително 300.00 лева за всеки месец от процеса по незаконосъобразното обвинение). Този размер бил съобразен с тежестта на повдигнатото обвинение (и угрозата от продължително лишаване от свобода в средата на житейски път на Н. Г. С., който бил на 34 години. при началото на процеса), чистото съдебно минало на същия, установените негативни промени както в самия подсъдим и здравния му баланс, така и в неговите живот, ежедневие, обществено положение, социална среда, планове за реализация и житейски комфорт, и други. По отношение на присъдените с първоинстанционното решение транспорти разходи, въззивният съд приемал, че същото подлежало на отмяна в тази му част. За да установил вредата Н. Г. С. следвало да ангажира доказателства, с които да установял, че действително бил заплатил посочените суми, установени от съдебно-автотехническата експертиза. Данните, че за определен маршрут се изразходвало определено количество гориво на дадена цена никак не доказвали пряко, че С. бил пътувал с автомобил, чийто разход бил поемал с лични средства. В частта, в която били присъдени разноските за адвокат първоинстанционното решение следвало да се потвърди. Заплатените адвокатски хонорарни били съответни на оказаната правна помощ, като се вземела предвид продължителността на производството от повече от 11 години, характера на повдигнатото обвинение, множеството процесуално-следствени действия, които били извършвани, както и големият брой провеждани заседания. Н. Г. С. бил доказал заплащането на посочените адвокатски възнаграждения с представени договори, в които било отбелязано, че сумите били платени. Що се касаело до оспорването на първоинстанционното решение в частта за присъдените законни лихви, въззивната жалба била бланкетна и поради това, като намирал съдебния акт за валиден в тази част, въззивният съд приемал, че той следвало да бъде потвърден. Относно частната жалба по чл. 248 от ГПК въззивният съд намирал, че същата не следвало да се уважава. Вярно било че съгласно най-новата практика на ВКС Наредба № 1 от 2004 година не била задължителна. Същата обаче служела за ориентир и можела да бъде вземана предвид, наред с останалите критерии определящи един размер на адвокатски хонорар като справедлив и съответен на оказаната правна услуга. Според върховните съдии националните съдилища следвало да определят възнаграждението на процесуалните представители съгласно правилата, установени в процесуалния закон, които били по съществото си обективни критерии за преценка досежно фактическата и правна сложност на делото, обема на извършената дейност и пр. При съблюдаване на посочените изисквания въззивният съд намирал, че възнаграждение от 3576.23 лева за адвокат (след приспадане на държавната такса от общо присъдената сума от 3598.83 лева) било съответно за процесуалното представителство пред Софийски градски съд-предявени били няколко съединени обективно иска, проведени били три заседания, приета била експертиза, изслушани са свидетели и други. Тази сума била под минимума в Наредба № 1 от 2004 година, полагащ се за уважена част от искове на обща стойност над 38 000.00 лева. Разноски пред Софийския апелативен съд се следвали на Н. Г. С. в размер на 6.30 лева за такса и 1500.00 лева за процесуално представителство. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на решението на Софийския апелативен съд по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 60 245/18.01.2022 година, постановено по гр. д. № 9961/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 50 298/16.12.2922 година, постановено по гр. д. № 912/2022 година и решение № 50 291/09.03.2023 година, постановено по гр. д. № 5456/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Г. С. е поискал допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен до касационен контрол по отношение на правните въпроси за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 52 от ЗЗД и за това следва ли Прокуратурата на Република България да отговоря и обезщети ищеца по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за всички претърпени от него имуществени вреди, включително транспортни разходи, направени във връзка с воденето срещу него незаконно наказателно производство. Във връзка с това се прави позоваване на решение № 129/11.02.2009 година на ВКС, решение № 23/03.02.2009 година на ВКС, решение № 37/11.02.2009 година на ВКС и решение № 39/30.01.2009 година на ВКС. Във връзка с поставените от страните в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, кои от претендираните от Н. Г. С. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, което се отнася и до заболяванията на С.. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от С. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на сраните и да отговори на тях. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпросите свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Що се отнася до въпросът свързан с имуществените вреди то той също не обосновава допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е приемал, че тези вреди не подлежат на обезщетяване. Напротив приел е, че подлежат но само ако са били надлежно доказани и установени в хода на производството, поради което и въпросът не е във връзка с изводите на въззивния съд. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Посоченото от Прокуратурата на Република България определение № 50/06.04.2021 година, постановено по ч. гр. д. № 355/2021 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. се отнася за случаите, когато се обжалва определение по чл. 248 от ГПК, постановено за първи път от въззивната инстанция. В тези случаи определението подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Различно е положението, когато се отнася за произнасяне на въззивната инстанция по такова определение на първоинстанционния съд. В този случай обжалването е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което се изисква представяне на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с формулиран в него правен въпрос за допускане на касационното обжалване. Във връзка с това Прокуратурата на Република България е поставила въпросите за това следва ли присъдените разноските в производството по ЗОДОВ да бъдат разумни и пропорционални на обема на осъществената адвокатска защита и възможно ли е съдът да не се съобразява в тази си дейност с минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 от 2004 година и дали при преценката за съразмерност по смисъла на чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде съобразен материалния интерес (цената на иска), с редукция съразмерно уважената част от иска. Тези въпроси обаче не обуславят допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като съдът не е приел, че дължимото се адвокатско възнаграждение се определя задължително в рамките по Наредба № 1 от 2004 година, а е съобразил установената практика, че посочения в нея размер може да служи за ориентир при определяне на дължимите се разноски за адвокатско възнаграждение, наред с останалите установени за това критерии. Въззивният съд е приел, че разноските трябва да възмездяват действително положените от процесуалния представител усилия за защита на интересите на клиента му, както и да бъдат редуцирани с оглед уважената част от иска. Въпросите включват критерии за определяне на размера на адвокатското възнаграждение, с които въззивният съд се е съобразил, като разминаването между него и Прокуратурата на Република България е с оглед на крайните изводи за размера на задължението. Този въпрос обаче не може да бъде решаван на настоящия етап от производството, поради което сам по себе си не е основание за допускане на исканото касационно обжалване. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 1172/14.10.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 1057/2025 година а по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 30 736/14.11.2025 година и от Н. Г. С. насрещна касационна жалба с вх. № 34 537/18.12.2026 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение