Определение № 4240 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1922/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. Й. и В. В. П. против решение № 46 от 07.02.2023 г. по гр.д.№ 656/2022 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е отменено решение от 15.07.2021 г. по гр.д.№ 480 / 2020 г на РС – Велинград и вместо това е допусната съдебна делба на недвижим имот - дворно място, находящо се в с Д., [община], [улица], с площ от 469 кв.м., представляващо ПИ с идентификатор ***, по КК на [населено място], [община] между Н. А. Г., К. Г. Г., М. И. Й. и В. В. П. при квоти 1/2 ид.ч. / 4/8 ид.ч./ за първите двама, 3/8 ид.ч. за М. И. Й. и 1/8 ид.ч. за В. В. П.. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, като подържат тезата, че дворното место е обща част към всички сгради в него, които са съсобствени и не подлежи на съдебна делба. Правят оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения относно приетото от въззивния съд, че е прекрудирано становището на касаторките за съсобственост на всички сгради, заявено в първото съдебно заседание и при анализа на доказателствата относно собствеността върху сградите. Твърди се и необоснованост на изводите на съда по същия въпрос. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. Въззивният съд нарушава ли чл. 133 ГПК като отказва да обсъди възраженията и доводите на ответниците, заявени в първото съдебно заседание пред първоинстанциония съд? Преклудирани ли са възражения срещу доказателствената стойност и относимостта на доказателствата, като се поддържа, че те не са в състояние да установя заявените от ищеца факти и то след като вина за това има ищеца, който погрешно е описал в исковата молба изградените в имота сгради? Само поради липсата на своевременно направено от ответника оспорване на същите, ще бъде ли ищеца освободен от доказателствената тежест по чл. 154, ал.1 ГПК и от задължението да установи фактите, на които основава исковата си претенция, още повече когато по делото има представени и приети писмени доказателства, които опровергават установеното от писмения документ, на който същия основава претенцията си? По тази група въпроси се твърди противоречие с Решение № 67 от 6.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 898/2009 г., I т. о., Решение № 310 от 30.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2009 г., II г. о. и Решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1893/2013 г., II т. о. Втория въпрос е: когато в съсобствен поземлен имот има сгради, които са също съсобствени между собствениците на земята и разрешението на т.1 б „б“ от ППВС № 2/82 г. не намира приложение то допустимо ли е да се извърши съдебна делба на поземления имот без съсобствените сгради. По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 59 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 911/2011 г., II г. о. По същите въпроси се навежда и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на изводите по същите въпроси. Ответниците по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като първият въпрос е некорекно поставен, защото съдът е обсъдил оспорването на касаторите, въпросът не определя изхода от спора и по него решението не е постановено в противоречие със съдебната практика. По втория въпрос се оспорва допускането до касация, тъй като той не е обсъждан в хода на производството и по него не се е произнасял възивният съд. По същите съображения се оспорва допускането до касация по посочените два въпроса и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, както и поради очевидна неправилност. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Н. Г. и К. Г. предявяват иск за делба против М. Й. и В. П. само на дворно място находящо се в с Д., [община], [улица], с площ от 469 кв.м., представляващо ПИ с идентификатор ***, по КК на [населено място], [община], съставляващо УПИ *** от кв. ***, като твърдят, че по силата на сделка от 1997 година са придобили собственост върху дворно място с построени в него къща на 83 кв. м. и плевня на 23 кв. м. Твърдят, че притежават в дворното място и следните сгради гараж на 28 кв. м. и селскостопанска сграда на 41 кв.м., строителството на които било извършено от праводателят им и от тях още преди да придобият имота. В отговора ответниците /сега касатори/ оспорват иска за делба на дворното място, като считат, че то е обща част към хоризонтално съществуваща етажна собственост. Твърдят, че сградите са пет. Сградата с идентификатор ***с площ 84 кв.м била жилищна сграда, като не оспорват собствеността на ищците върху нея и върху сградата с идентификатор ***- селскостопанска сграда с площ 22 кв.м. Твърдят, че по отношение на сградата с идентификатор ***, представляваща гараж на 28 кв.м. има съсобственост на осн. чл. 92 ЗС, а селскостопнаската сграда от 41 кв.м. била изключителна собственост на ответниците, изградена от М. Й. и съпруга й. Оспорват, че в имота има пета, а не четири сгради, като петата е сграда с идентификатор ***с площ от 12 кв.м. която също считат за съсобствена. Ищците са оспорили твърденията в отговора, тъй като сграда № 2 с площ 12 кв.м. е пристройка към жилищната сграда, съдържаща санитарни помещения към нея и не е самостоятелен обект на собственост, а гаража е тяхна изключителна собственост, тъй като е построен от праводателя им А. М. и владян от него със знанието и съгласието на праводателя на ответниците И. М. в продължение на 26-27 години. По отношение на селскостопанската сграда от 41 кв.м. /сграда № 5/ е направено твърдение, че е изграден от ищеца. В първото съдебно заседание ответниците са заявили, че оспорват изключителната собственост на ищците по отношение на всички сгради в имота. Ищците са уточнили, че всички сгради са тяхна изклучителна собственост, владяни от праводателя им и от тях самите. По делото е установено следното: С нот.акт №19 том VІІ / 1997 г. А. М. и З. М. са продали на ищците Н. Г. и К. Г. дворно място в [населено място] от 470 кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда на 83 кв.м. и плевня на 24 кв.м., съставляващо парцел *** в кв.***. С влязло в сила на 07.07.2020 г. решение от 27.05.2019 г. по гр.д.№ 546/2018 г. на РС-Велинград е уважен положителен установителен иск за собственост, предявен от М. Й. и В. П., като е признато за установено, по отношение на Н. Г. и К. Г., че ищците М. Й. и В. П. са собственици на 1/2 идеална част въз основа на наследство и покупко-продажба от имот с идентификатор №***, с площ 469 кв.м., парцел *** в кв.***по плана на сс.Д.. По посоченото дело, а и по настоящото е установено, че бившия парцел*** е бил съсобствен между двамата братя А. и И. М. при равни права и със заповед от 28.12.1978 г. е разделен на два парцела *** и***. Вторият е идентичен с процесния ПИ с идентификатор ***. Преди разделяне на парцела на два нови, с нот. акт № 668 том ІV от 1975 година наследодателят на ответниците И. М. е признат за собственик въз основа на придобивна давност на къща от 50 кв.м., западна половина от къща близнак и сайвант от 40 кв.м. построени в парцел *** от 971 кв.м., а с нот. акт от 1976 година И. М. е продал на дъщеря си М. Й. сайванта на 40 кв.м. и 400/971 кв.м. от дворното място, без жилищната сграда. С констативен нот. акт № 70 от същата 1976 г. В. Й. и М. Й. са признати за собственици на същия имот, предмет на сделката. С нот. акт № 166 том І от 1978 г. /издаден преди разделяне на парцела/ наследодателят на ищците А. М. е признат за собственик на 1/2 идеална част от парцел *** и къща на 60 кв.м въз основа на придобивна давност. Представени са писмени доказателства, от които е видно, че през 1993 година на А. М. е издадено разрешение за строеж на гараж на 24 кв.м. в парцел ***, и протокол за определяне на строителна линия и ниво. За строителството на гаража от А. М. на регулационната линия е дадено и съгласие на собственика на съседния имот. На името на К. Г. е издавано разрешение за строеж № 140 от 11.07.1988 година и протокол без дата за даване на строителна линия и ниво на плевня на 24 кв.м. От заключението на СТЕ се установява, че в процесния ПИ с идентификатор ***има построена еднофамилна жилищна сграда на два етажа с площ 84 кв.м. с идентификатор ***; друга сграда от 12 кв.м., означена с отделен идентификатор ***с функционално предназначение еднофамилна жилищна сграда; сграда с идентификатор ***с функционално предназначение хангар, депо, гараж на 28 кв.м.; селскостопанска сграда на два етажа на 22 кв.м. с идентификатор ***; и сграда с идентификатор ***с функционално предназначение селскостопанска сграда на един етаж и с площ 41 кв.м. За жилищната сграда е констатирано наличието на строителни книжа от 1983 година на името на А. М.. Заснетата с отделен идентификатор жилищна сграда от 12 кв. м. представлява двуетажна постройка от запад към жилищната сграда - остъклен вход и стълбище за достъп до жилищните помещения и заградена външна тераса от три страни с тухлена зидария на второ ниво. На второ ниво обособеното помещение представлява коридор, баня и тоалетна, което е функционално свързано с жилищната сграда, чрез входната врата на вътрешното стълбище, чрез което се осъществява единствения достъп до етажа. За това преустройство не са издавани строителни книжа и разрешения. Сградата на 28 кв.м., означена като гараж на място представлява навес с три ограждащи стени от дървена конструкция и покрив от ламарина. Оградата със съседния имот е четвъртата оградна стена. За този строеж има квартална разработка на името на А. М. и декларация от съсед от 1984 година, а от 1993 година са издадени проект, разрешение за строеж и протокол за даване на строителна линия и ниво. Сградата от 41 кв.м. представлява навес, построен в продължение на гаража с три ограждащи стени от дървена конструкция и ламаринен покрив. Няма строителни книжа. Петата сграда е селскостопанска на 22 кв.м. с помещение н първо ниво за отглеждане на животни и второ ниво плевня от дървена конструкция с плосък покрив. Тази постройка е на имотната граница и за строителството и са издадени книжа през 1988 година на името на К. Г.. Според експерта, едноетажната паянтова сграда, описана като сайвант от 40 кв.м. в нот. акт от 1975 година не съществува на място, където е заснета според данните от кадастралната основа. Според обясненията на вещото лице в съдебно заседание на нейно място са построени двете паянтови стопански сгради на ищците и ответниците, долепени една до друга. Тези две сгради се разделят от границата между двата имота. Според експерта селскостопанската сграда зад гаража е с непрекъсната дървена конструкция спрямо него, поради което прави извода, че са строени едновременно. Според допълнителното заключение по сведения от кметството, сградата от 22 кв.м. е строена 1988 г. Св. С. установява, че жилищната сграда е строена през 1983 година и всички останали сгради в имота са строени преди изграждане на бетонната ограда, разделяща двата имота от ищците и са използвани единствено и само от тях. Св. П. разгазва за местонахождението и ползването на сайванта, но СТЕ установява, че той не съществува, а сега съществуващите сгради са строени след 1983 г., т.е. след като парцела вече е разделен на два нови. По същество възивната инстанция е приела, че съществуващата сега жилищна сграда е строена от праводателя на ищците, придобита по сделка. Съдът е посочил, че оспорването на собствеността на прехвърлителя върху цялата сграда е несвоевременно, но въпреки това то е обсъдено и е преценено като неоснователно. За този извод съдът се е позовал на показанията на св. П., доведена от ответниците, според които двамата братя си построили сгради и жилищната сграда, която е била собственост на нейния чичо /А. М./, той я дал на дъщеря си, че гаража е строен от ищеца, че постройките, които се намират в имота на Н. и К. са се ползвали от нейния чичо - бащата на Н. и съответно от К. и Н. и че между страните и праводателите им не е имало спорове. Съдът е съобразил установеното от СТЕ, че едновременно с гаража е построена и сградата от 41 кв.м, че селскостопанската сграда е строена през 1988 година, като са издадени книжа на името на К. Г.. Съдът е приел за недоказано твърдението на ответниците, че гаража в процесния имот бил ползван от ищците със съгласието на ответниците, защото показанията на св. П. в тази им част противоречат на останалите нейни показания и на писмените доказателства за издадените строителни книжа на бащата на ищцата и на логиката. Като допълнителен аргумент, съдът е посочил и това, че по установителният иск за собственост, предявен от ответниците против ищците по настоящия спор, М. Й. и В. П. са претендирали право на собственост само върху дворното място. Така в обобщение, съдът е приел, че сградите са индивидуална собственост на ищците, поради което дворното место не е обща част на хоризонтална етажна собственост и по отношение на него е допустим иск за делба. Допуснал е съдебна делба по отношение на дворното място между страните. По първата група въпроси се твърди противоречие с Решение № 67 от 6.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 898/2009 г., I т. о., Решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1893/2013 г., II т. о. При отговора на тези въпроси, по които е било допуснато касационно обжалване, е прието, че „параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК. Неподаването на писмен отговор по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, включително по тяхната относимост. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че то освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. Не може да бъде поставен знак на равенство пред различните хипотези на чл. 133 ГПК, т.е. пропускането на възможността да се направи възражение за придобивна или погасителна давност да се приравни към ограничение за становище по основателността на иска“. Според другото цитирано от касаторите Решение № 310 от 30.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2009 г., II г. о. „задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК се отнася до факти, на които страната се е позовала в съответните процесуални срокове“. Формулираните въпроси от първата група и цитираните решения, в които е даден отговор не кореспондират на данните по делото и на мотивите, поради което не определят изхода от спора. От изложеното по-горе е видно, че съдът е разгледал основното възражение на касаторите, че всички сгради в процесното дворно место са съсобствени, но е приел, че то е неоснователно, защото сградите са индивидуална собственост, придобити от ищците на основание сделка и давностно владение. Това, че възражението на ответниците е преценено като неоснователно означава, че е обсъдено, но не е основание за допускане до касация. Затова не се допуска касационно обжалване по първата група въпроси както на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, така и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Следва да се посочи, че по отношение на първата група въпроси, това основание не е налице и защото по тази група въпроси е налице актуална непротиворечива съдебна практика, цитирана по-горе, което изключва приложение на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Вторият въпрос включва условието „когато в съсобствен поземлен имот има сгради, които са също съсобствени между собствениците на земята“. Както вече се посочи, съдът е разгледал доводът на касаторите, че в имота сгради или част от тях са съсобствени, но по същество е приел, че всички сгради в процесния имот са индивидуална собственост на ищците. Затова така формулираният въпрос е неотносим към предмета на спора и не определя изхода му. По втория въпрос, решението е съобразено със съдебната практика. С нея се приема, че дворното място е обща част на обектите на собственост в сградата, само доколкото принадлежи на всички етажни собственици. Ако в него има сграда-индивидуална собственост, теренът не е изгубил самостоятелния си характер и няма обслужващо сградата значение, т.е. не представлява обща част. Дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята. /Решение № 71 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3936/2016 г., I г. о./ Когато не всички съсобственици на дворното място притежават самостоятелни обекти на правото на собственост – сгради или обекти в тях, дворното място не е обща част на етажна собственост. Този извод следва от нормата на чл. 63 ЗС, която допуска дворното място да принадлежи на други лица, различни от собствениците на обектите на собственост, построени в него. Поради това в теорията и съдебната практика се приема, че не винаги дворното място е обща част на етажна собственост. (решение № 380 от 15. 10. 2010 г. по гр. д. № 104/2010 г., 2 гр.о., решение № 137 от 29.11.2018 г. по гр.д.№ 4974/2017 г.- на ВКС, ІІ гр.о., решение № 476 от 7. 03. 2013 г. по гр. д. № 56/2012 г., 1 г.о., решение № 152 от 16. 06. 2009 г. по гр. д. № 216/2008 г., 1 г.о., решение № 174 от 18. 10. 2016 г. по гр. д. № 1627/2016 г., 1 г.о. и др.) С ППВС № 2/82 г., т.1 б. „б“ и „в“ се приема, че е недопустима делба на съсобствен незастроен или застроен парцел, в който по реда на чл. 58, ал. 1 ЗТСУ (или чл. 55 ЗПИНМ и § 200 ППЗПИНМ ) се предвижда или е изградена постройка от съсобственик. С цитираното от касаторите Решение № 87 от 7.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 825/2010 г., II г. о. е прието, че при действието на ЗУТ, е отпаднало тълкуването, основано на разпоредбите на чл. 58, ал. 1 и чл. 61, ал. 4 ЗТСУ (отм.) и делбата на съсобствено УПИ е недопустима, само ако същият е застроен с обекти, индивидуална собственост на собствениците на терена, тъй като в този случай земята е обща част или в случаите, когато намира приложение нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ. Това решение не доказва противоречие с обжалваното, тъй като в дворното място, предмет на иска за делба с площ 477 кв.м., а по КК 469 кв.м., всички сгради /общо пет/ са собственост само ищците. Касаторите не са твърдели и не са събирали доказателства за предвидена възможност в плана за застрояване за изграждане на още самостоятелни обекти, т.е. за приложението на чл. 183, ал.4 ЗУТ. Касаторите твърдят противоречие и с Решение № 59 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 911/2011 г., II г. о. С него е прието, че когато в съсобствения поземлен имот има една сграда, която е също съсобствена между собствениците на земята и втора сграда, която е индивидуална суперфициарна собственост на съделител, то т. 1, б. "д" от ППВС № 2/1982 г. не намира приложение и е допустимо да се извърши съдебна делба на поземления имот, заедно със съсобствената сграда, защото в този случай не може да се приеме, че теренът е загубил самостоятелния си характер и е придобил обслужващо значение спрямо сградите, т.е. че е станал обща част. Приетото в обжалваното въззивно решение не се различава от приетото в това решение. В настоящия случай няма съсобствена сграда между двете страни в процесното дворно място. Сградите са индивидуална собственост само на ищците. Те не е поискана делба на никоя от сградите. Ответниците също не са поискали делба в първото съдебно заседание. Както вече се посочи, според съдебната практика, делба на дворното место е недопустима на основание чл. 38, ал.3 ЗС само когато то е обща част към сгради, които са индивидуална собственост на всички съсобственици на дворното място и е налице хоризонтална етажна собственост или когато всички етажни собственици притежават и идеална част от дворното място. Настоящият спор не е такъв. Следователно не е налице противоречие с цитираното от касаторите решение, а обжалваният акт е съобразен с практиката на ВКС, поради което по втория въпрос не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. По същите въпроси се навежда и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Това основание е налице когато за разрешаването на правния спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и за изясняване на точния им смисъл е необходимо тълкуване, както и когато е налице остаряла съдебна практика или противоречиво прилагане на посочените правни норми при разрешаване на конкретен правен въпрос. Наличието на актуална непротиворечива съдебна практика по формулираните въпроси изключва приложението на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Касаторите твърдят и очевидна неправилност на изводите по същите въпроси. Очевидна неправилност е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма. В случая е неприложима нормата на чл. 38, ал.3 ГПК, защото дворното място не е обща част и няма обслужващо сградите предназначение – те са индивидуална собственост на ищците. Очевидна неправилност е налице и когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира от мотивите на обжалваното решение нито един от изброените пороци. Решението е мотивирано, обсъдени са доводите на касаторите, а изводите са изведени от събраните доказателства и са логични. Следователно наведеното основание по чл. 280, ал.2, пр.3 не е налице. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация Н. А. Г. следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с подписания от нея договор за правна помощ размер 1 000 лв., платени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение