Определение № 2169 от 28.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1446/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. А. Ч., подадена чрез процесуален представител адв. Д. Й. против определение № 29/21.01.2026г. постановено по ч.гр.д. № 10/2026г. по описа на Окръжен съд – Разград. С обжалваното въззивно определение е отменено първоинстанционно определение № 1242/19.12.2025г. постановено по гр.д. № 2956/2025г. по описа на Районен съд – Разград и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 389, ал. 1 вр. чл. 391, ал. 1, т. 2 вр. чл. 397, ал. 1, т. 1 от ГПК е допуснато обезпечение на предявените от М. В. А. против М. А. Ч. искове с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на общата сума 23340 лева, представляваща половината от дължимите погасителни вноски за периода от 19.06.2024г. до 13.11.2025г. по договор за потребителски кредит № 20RL4493335/13.08.2020г., сключен между ищеца и „ОББ“ АД в размер на 20340 лева и половината от дължимите погасителни вноски за същия период по договор за потребителски кредит № 24RL978036/01.04.2024г., сключен между ищеца и „ОББ“ АД в размер на 3000 лева, чрез налагане на обезпечителна мярка възбрана върху поземлен имот – лозе, находящо се в землището на [населено място], м. „Простор”, представляващ ПИ с ид. ............................ по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-37/10.03.2008г. на ИД на АГКК, с площ 386 кв.м. и при съседни ПИ с ид.: ........................; ..........................., ............................. и .................................................., ведно с построената в същия имот едноетажна еднофамилна вилна сграда с ид. .........................................., със застроена площ от 27 кв.м., при условие, че молителят внесе парична гаранция в размер 1193.36 евро /2334 лева/ по сметка на съда. Частният жалбоподател сочи неправилност на обжалваното определение поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е анализирал приложените към молбата писмени доказателства, установяващи, че исковата сума предмет на предявения иск е вече заплатена от ответницата в много по-голям размер въз основа на разпределение от 13.10.2025г. по изп.д. № 476/2025г. по описа на ЧСИ Г. С., рег. № ..........., с район на действие, този на ОС – Разград. Оспорва в тази връзка извода на въззивния съд за вероятна основателност на иска, както и наличието на обезпечителна нужда. Отправя искане обжалваното определение да се отмени, а молбата за допускане на обезпечение на предявения иск да се отхвърли с извод за неоснователност. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението частният жалбоподател поддържа наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност, която обосновава с довод, че правните изводи на въззивния съд не кореспондират на фактическата обстановка по делото. Отговор на частната касационната жалба не е депозиран от ответника М. В. А.. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 396, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /ТР № 5 от 12.07.2018г. по т.д. № 5/2015г. на ОСГТК на ВКС/ и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: На 19.12.2025г. М. В. А. е предявил пред Районен съд – Разград срещу М. А. Ч. искове с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца общата сума от 23340 лева, представляваща половината от дължимите погасителни вноски за периода от 19.06.2024г. до 13.11.2025г. по договор за потребителски кредит № 20RL4493335/13.08.2020г., сключен между ищеца и „ОББ“ АД, в размер на 20340 лв. и половината от дължимите погасителни вноски за периода от 19.06.2024г. до 13.11.2025г. по договор за потребителски кредит № 24RL978036/01.04.2024г., сключен между ищеца и „ОББ“ АД, в размер на 3000 лв., ведно със законната лихва върху сумата считано от подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане на задължението. В исковата молба ищецът отправил искане за допускане обезпечение на предявените искове посредством налагане на обезпечителна мярка възбрана върху описан недвижим имот в постановление за възлагане от 20.10.2025г. С това постановление, влязло в сила на 06.11.2025г., в хода на проведената по изп.д. № 20259120400476 по описа на ЧСИ Г. С., рег. № ..............публична продан, ПИ с ид. ..........................., находящ се в землището на [населено място], м. „Простор” е бил възложен в собственост на М. А. Ч. за сумата от 128 382.40 лева. С определение от 19.12.2025г. Районен съд – Разград отхвърлил молбата за допускане на обезпечение поради несъответствие на обезпечителната нужда с поисканата обезпечителна мярка, тъй като цената на иска е несъразмерна с цената на имота, чиято възбрана се иска. За да отмени определението на първоинстанционния съд и да допусне исканото обезпечение, въззивният съд при преценка на съответствието на обезпечителната нужда с предложената от ищеца обезпечителна мярка, изходил от критерия за наличието на справедлив баланс между обезпечителния интерес на ищеца и ограничението на правната сфера на ответника. За да отговори на въпроса дали претендираната в случая обезпечителна мярка би могла да гарантира съхранението на имуществото на длъжника с цел евентуалната възможност за удовлетворяване на кредитора от това имущество и дали обезпечителната мярка би ограничила правната сфера на длъжника съразмерно на обезпечителната нужда на ищеца по иска, който се обезпечава, възприел становището обективирано в практиката на ВКС /определение № 188/04.03.2014г. по ч.т.д. № 4705/2013г. на ВКС, I ТО и определение № 223/16.04.2014г. по ч.гр.д. № 2209/2014г. на ВКС, I ТО/. Според даденото в нея разрешение, при налагане на обезпечителни мерки не е от значение съответствието между цената на иска и стойността на обекта на обезпечителната мярка. Изтъкнал, че при налагане на обезпечителни мерки съдът не следва да преценява съответствие и да търси съразмерност между цената на иска и стойността на обекта на обезпечителната мярка, като условие за допускане на обезпечението. Под „подходящи“ обезпечителни мерки по смисъла на чл. 397 ал. 1 от ГПК, законът има предвид подходяща по вид обезпечителна мярка, с оглед вида на предявения иск и вида на търсената от ищеца защита, тоест обезпечителна мярка, реализиране на евентуално принудително изпълнение върху обекта на която би било от естество да удовлетвори притезанието на кредитора. Споделил разрешението, че ако съдът следва да съобразява съразмерност между цената на иска и обекта на обезпечителната мярка, би се стигнало до положение, в което на кредитора би била отказана защитата на обезпечителното производство, предвид притежание от длъжника на един единствен имот, а това противоречи на закона – чл. 133 от ЗЗД предвижда, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, а чл. 442 от ГПК дава възможност на взискателя да насочи принудителното изпълнение върху всяка вещ или вземане на длъжника /с изключение на несеквестируемите/. Извел решаващ извод, че съответствието между стойността на имота – единствен обект на поискано обезпечение и цената на предявения иск не е от значение при преценката за основателност на направеното обезпечително искане. Приел на следващо място, че предложената обезпечителна мярка е адекватна на обезпечителната нужда, тъй като гарантира съхраняването на имуществото в патримониума на ответницата с цел евентуална възможност за удовлетворяване от вземането. Въззивният съд е подчертал, че налагането на възбрана върху недвижимия имот на ответника не ограничава прекомерно правната сфера на ответника, доколкото не ограничава в пълна степен правомощията на собственика на възбранения имот, с изключение на това за разпореждане с него преди приключване на съдебния спор между страните. Изтъкнал също, че ответникът може по всяко време, дори и без съгласието на ищеца, да поиска замяната на тази обезпечителна мярка с друга предложена от него по реда на чл. 398, ал. 2 от ГПК мярка. С цел защита на правата на ответника при евентуално отхвърлително решение заключил, че обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК – определена гаранция в размер 1193.36 евро /2334 лв./ - 10 % от цената на иска. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Допускането на касационно обжалване по частна жалба пред Върховен касационен съд съгласно чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК е обусловено от предпоставките установяващи приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя основания за допускането й до касационен контрол. Очевидната неправилност на въззивното определение, на което се позовава частният жалбоподател, дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима с оглед приетата от съда фактическа обстановка, както и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност, т.е. към основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната неправилност като специален селективен критерий по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281, т. 3 от ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, при което би била релевантна само в случай на отговарящ й и развит касационен довод по чл. 281, т. 3 от ГПК в частната касационна жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че последващо извършваната проверка по същество на касационните доводи, вече след преценка на осъществилите се процесуални действия на съда и страните, след анализа на съдържанието на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да обуслови извод за правилност или неправилност на съдебния акт. С оглед така определеното съдържание на поддържаното от страната основание, в изложението липсват доводи по очертаните хипотези. Ирелевантни към тази фаза на касационното производство остават доводите за необоснованост на въззивното определение и неправилност на извода за вероятна основателност на предявените искове, тъй като основанията по чл. 281 от ГПК са самостоятелни и различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 от ГПК. Ето защо по частната касационна жалба касационно обжалване не може да се допусне. Следва да се отбележи, че в мотивите към т. 5 на ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че преценката за вероятна основателност на иска, като положителна предпоставка за уважаване на искане за допускане на обезпечение, се извършва на база преценка единствено на твърденията на ищеца, изложени в исковата молба и подкрепящите ги писмени доказателства, а при липса на такива доказателства законът презюмира необоримо вероятната основателност на иска, ако ищецът предостави гаранция при условията на чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД. Такъв е разглежданият случай, доколкото обезпечение на предявените искове е допуснато до размера на паричните претенции /до сумата от 23340 лева/ при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК – представена гаранция в определен от съда размер. Законът задължава съда да допусне обезпечение на иска винаги, ако същият е допустим и е налице обезпечителна нужда, дори при липса на каквито и да е представени от ищеца доказателства в подкрепа на твърденията му, но при изразена от последния готовност да покрие евентуалните вреди на ответника от незаконосъобразно обезпечение чрез предоставяне на гаранция. Под убедителни писмени доказателства по смисъла на чл. 391 от ГПК в казуалната практика на ВКС трайно се приемат такива доказателства, които служат само като индиция за съществуването на претендираното от ищеца право, сочат с вероятност, че твърденият от ищеца правопораждащ за правото му факт се е осъществил, като в производството по допускане на обезпечение е недопустимо да се съобразява и обсъжда доказателствената стойност на представените от ищеца доказателства, както и дали те се опровергават от други представени и събрани по делото доказателства. Това е така, защото обезпечителното производство е с предмет различен от този на исковото производство и относително самостоятелно спрямо последното. Недопустимо е в рамките на искането за обезпечение съдът да се произнася по въпроси от предмета на исковото производство и предварително да взема становище дали искът е основателен и доказан. А обезпечителна нужда е налице не само когато действително ищецът не би могъл да удовлетвори претенцията си, но и когато е налице вероятност удовлетворяването й да бъде затруднено. Освен това при искове за парични вземания практиката на ВКС неизменно приема, че обезпечителната нужда се презюмира и не е необходимо ищецът да я обосновава и доказва. Обезпечeние на иск за парични взeмания се допуска винаги, когато по делото не са наведени и ангажирани доказателства за данни изключващи наличието на обезпечителна нужда. В частната касационна жалба не е обоснован поддържаният специален селективен критерий по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, поради което не е установено приложно поле на касационното обжалване и то не следва да се допуска. Съдът и служебно не установи наличие на друго основание за допускане на обжалването в някоя от останалите хипотези по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение