Определение № 2404 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4258/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. В. Ц., чрез адв. Т. против решение № 493 от 18.04.2023 г. по в.гр.д. № 2236/2022 г. на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение № 261088/26.03.2022 г. по гр.д. № 2213/2021 г. по описа на Софийски градски съд П., касаторът е осъден да заплати на основание чл.59 ЗЗД поравно на С. Н. А. и на В. Н. Ц., в качеството им на правоприемници на починалата в хода на производството А. К. Ц., сумата от 26 894 лв., представляваща обезщетения за лишаване от ползване на имот, съставляващ апартамент № 87 в [населено място],[жк], бл.217-218, вх.Б, ет.5, заедно с избено помещение и съответните ид.части от правото на строеж на сградата за периода 2.05.2016 г. до 20.02.2020 г., а на основание чл.86 ЗЗД и сумата от 1300 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение до 20.03.2020 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неоткриването на производство по оспорване на получаването на нотариалната покана и 2/ Налице ли е приоритет на задължението на съда, визирано в чл.10 ГПК за установяване на истината и осигуряване на страните на възможност и съдействие за установяване на фактите от значение за решаване на делото, без които няма друго средство и способ на решаване на спора. По въпросите не е изложена надлежна обосновка на сочения допълнителен критерий. Въпреки че в изложението на касационната жалба се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителните постановки, дадени в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г.на ОСГТК на ВКС, касаторът не формулирал правни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Насрещните страни – С. Н. А. и В. Н. Ц., чрез адв. П. са депозирали отговор на касационната жалба, в който поддържат, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като няма формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Излагат и становище за неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди решението на първата инстанция, с което са уважени предявените искове по чл.59 и чл.86 ЗЗД, въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционният съд правна квалификация на исковете е правилна, както и че фактите по делото са правилно установени и те са следните: с влязло в сила решение по гр.д. № 25618/2016 г. на СРС, ответникът – въззивник е осъден на основание чл.243 ЗЗД да върне процесния имот на А. Ц.; със същото решение е прието, че на 26.04.2016 г. Ц., като носител на вещното право на ползване върху имота, е поканила ответника да освободи имота, прекратявайки по този начин договора за заем за послужване, по силата на който ответникът е ползвал имота, като в противен случай й дължи месечно обезщетение в размер на 600 лв., дължимо до 15-то число на текущия месец; въпросната покана не е била оспорена от ответника в производството по гр.д. № № 25618/2016 г. по описа на СРС ищцата. При тези данни, въззивният съд е приел, че в производството пред СРС по влязлото в сила решение между същите страни въпросът за получаването на нотариалната покана е бил част от основанието на иска – един от юридическите факти, от които произтича правото на ищцата да получи владението върху имота, тъй като именно с поканата правото на ответника да държи имота е прекратено. При съобразяване на мотивите към т.2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и на т.18 от ТР №1/4.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е изложил, че решението по уважен иск се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно право при предявен в друг исков процес, когато претендираното право се основава на същите факти, а от нормите на чл.235, ал.3 ГПК и чл.439, ал.2 ГПК се извежда т.нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, които са настъпили до този момент. При тези съображения, съдът е приел, че след като фактът получаването на нотариалната покана от ответника е мотивирал съд да постанови влязлото в сила решение по иска за връщане на заетата вещ, то този въпрос не може да бъде пререшаван между страните в настоящия процес. Ето защо, въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията на въззивника, че неоспорването на поканата в предходното производство не освобождава съда от задължението да събере доказателства и да обсъди оспорването, че поканата е получена, в настоящото производство, както и че фактът на държане на имота от ответника не бил доказан. Посочено е, че именно този факт е бил елемент от фактическия състав на нормата на чл.243 ЗЗД и той е установен в предходния процес, в който ответникът не е оспорвал обстоятелството, че държи имота. Обсъждайки събраните по делото писмени гласни доказателствени средства, съдът е приел за установено, че от пролетта на 2016 г., ищцата не е имала достъп до жилището, както и че е получила ключовете от същото на 20.02.2020 г.. За необосновано е прието и оплакването на въззивника относно определянето на месечната наемна цена, тъй като видно от разясненията на вещото лице, при определянето на същата са използвани четири актуални обяви и е определен пазарният наем през 2021 г., към който се прилагани коефициенти, за да се изчисли пазарният наем за всяка от годините през процесния период, като тези корекционни коефициенти са определени на база статистика, т.е. отразяват реални обяви. С оглед горното, съдът е приел, че заключението на вещото лице е обосновано и следва да бъде кредитирано. На последно място, за неоснователно е намерено и оплакването на въззивника, че заявеното от него възражение за погасяване на исковете по давност е заявено в срок и е следвало да бъде разгледано. Въззивният съд е посочил, че нормата на чл.133 ГПК е ясна и прилагана еднозначно в смисъл, че пропускът да се направи възражение срещу иска, включително и за погасяване по давност на претендираното вземане, в срока за отговор на исковата молба, преклудира повдигането на тези възражение впоследствие. При така изложените от въззивния съд решаващи изводи за основателност на исковете по чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Поставените в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси не покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващата воля на съда за уважаване на иска с правно основание чл.59 ЗЗД. Отделно от това по тези въпроси не е налице и сочения допълнителен селективен критерий – т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК, който не е обоснован от касатора съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая подобна обосновка на въпросите не е изложена -касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито пък твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика или че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Макар и в изложението на касационната жалба да се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителните постановки, дадени в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г.на ОСГТК на ВКС, касаторът не формулирал правни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал изобщо правен въпрос, а поддържа единствено, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие със задължителна практиката на ВКС - т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Извод за такова противоречие на решаващите изводи на въззивния съд със задължителните разяснения, дадени в тълкувателният акт по въпросите в кои случаи въззивният съд е длъжен да приложи императивна материалноправна норма, дори и ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване и в кои случаи дължи даване на указания до страните и събиране на доказателства по негов почин, не може да бъде направен. При този изход на спора, на насрещните страни по касационната жалба следва да бъдат присъдени сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 2 500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 14.07.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.