Определение № 651 от 16.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5296/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Перзула А. Ж. срещу въззивно решение № 33 от 16.04.2015 г. по гражданско дело № 250 /2014 г Бургаски апелативен съд, г.о., с което първоинстанционно решение № 109 от 29.05.2014 г. по гр.д. № 306 /2013 г. на Бургаски окръжен съд, г.о., с което е уважен иск на жалбоподателката срещу [фирма], [населено място], (в несъстоятелност) с правно основание чл.53,ал.2 З. е отменено в една част и обезсилено в друга: П. решение е отменено в частта, с която е признато за установено, че към момента на одобряване на кадастралната карта (КК) на С. през 2007 г. жалбоподателката Перзула А. Ж. е била собственик на част с площ 2410 кв.м. от имот, целият с площ 2761 кв.м. с проектоидентификатор 67800.54.208, в м. М., и че в КК е допусната грешка, изразяваща се в това, че тази част от имота не е била нанесена в кадастралната карта, и вместо това въззивният съд е отхвърлил иска за тази част с площ 2410 кв.м.. П. решение е обезсилено в останалата част, с която искът е уважен за останалата част от имота за площта над 2410 кв.м. до 2761 кв.м. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това. Насрещната страна [фирма] в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК. Искът е предявен за имот с площ 2410 кв.м., първоинстанционният съд се е произнесъл за имот с площ 2761 кв.м. Ищцата твърди, че собствеността върху имота и е възстановена със съдебно решение от 09.01.2003 г. по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ и с решение на ПК от 12.02.2004 г., постановено на основание чл.18ж,ал.1 ППЗСПЗЗ, с което правото и на собственост върху имота е възстановено в съществуващи стари реални граници в м. „К.”, че имотът не и е бил предаден във владение, а се владее от [фирма], като попада в ограден терен на къмпинг „К.”. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд по искане на ответника, който се позовава на право на собственост, придобито преди постановените в полза на ищцата решения, е извършил косвен съдебен контрол върху реституционното решение на ПК, като е приел, че такъв съгласно ТР № 5 /14.01.2013 ОСГК е допустим в спор за собственост, след като липсва упражнен пряк съдебен контрол върху посоченото административно решение от 12.02.2004 г. (на ПК), а освен това и страна в спора не е държавата. В. съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.10а ЗСПЗЗ възстановяването на имота става в реални граници там, където те съществуват или е възможно да бъдат установени. в случая ищцата не твърди такива. Към приложената към делото реституционна преписка не се съдържа стар картен материал по смисъла на чл.18б,ал.1 ППЗСПЗЗ, която да сочи на възможност да бъдат установени старите реални граници. В. съд е приел извода, че издаденото в полза на ищцата решение на ОСЗГ от 12.02.2004 г. не отговаря на изискванията на чл.14,ал.1,т.1 ЗСПЗЗ, тъй като е издадено след одобряване на картата на възстановената собственост (КВС) през 1998 г., затова то е такова по чл.18,б,,ал.3 ППЗСПЗЗ. Към момента на постановяването на решението на ОСЗГ липсва отразен в КВС имот и не е издадена скица на имота като част от реституционната преписка, издадената такава е с по-късна дата - 02.03.2014 г., а тя не отговаря на действащата КВС. Затова и процедурата по възстановяване в стари реални граници не е завършена Следва да се допусне касационно обжалване на решението в частта, с която искът е отхвърлен, по изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос следва ли да се приеме, че реституционната процедура по чл.18ж.,ал.1 от ППЗСПЗЗ не е приключила, ако скицата е издадена (18 дни) след датата на решението на ПК за възстановяването на (собствеността върху) имота, по който е допуснато противоречие с посочените от жалбоподателя решение № 93 /07.06. 2013 по гр.д.№ 883 /2012, на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което в отговор на правен въпрос е прието, че липсата на скица по чл.18ж от ППЗСПЗЗ не обуславя нищожност на решението за възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими реални граници, след като възстановеният имот може да бъде идентифициран по друг начин..Това е така, тъй като изискването за скица, която да бъде приложена към решението (независимо при коя редакция на чл.18ж.,ал.1 от ППЗСПЗЗ е издадено), не е самоцелно, а е предназначено да индивидуализира на място признатия за възстановяване имот. Ако е възможно имотът да бъде разпознат на място и без скица, а например посредством текстовата част на решението, или чрез удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ, липсата на такава не се отразява на валидността на административния акт. Налице е противоречие и с посоченото от жалбоподателя решение № 59 /16.06.2014 по гр.д. № 4359 /2013 г., на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в мотивите на което относно правилността на въззивното решение (след отговора на правния въпрос) е прието, че липсата на скица по чл.18ж,ал.1 ППЗСПЗЗ не следва да се абсолютизира като изискване за действителност на органа на поземлената собственост; скицата е условие за индивидуализиране на имота, но същият е достатъчно индивидуализиран, ако в решението е посочен неговият номер по кадастрален план или номер по действащия към постановяване на решението устройствен план. Приетото в двете решения е в смисъл, че във визираните случаи липсата на скица не представлява пречка за действието на решението за възстановяване на собствеността и противоречието е с приетото в този смисъл. С противоречивото разрешаване с първото решение е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, за допускане на касационно обжалване на частта от въззивното решение, с която искът е отхвърлен. Не са изведени правни въпроси, относими към частта от решението, с което е обезсилено първоинстанционното решение, с което е прието, че първоинстанционният съд е разрешил спор за материално право за размера над 2 410 кв.м., което е недопустимо, произнесено свръх петитум, извън обема на сезиращото искане, съставляващо предмета на спора. Поради това не е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на тази част от решението. Жалбоподателят следва да заплати на ВКС сумата 338.61 лева държавна такса, за разглеждане на касационната и жалба. Воден от изложеното съдът