Определение № 828 от 30.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2515/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Б. В., [населено място], подадена чрез процесуалния ѝ представител адв. Т. И., срещу решение № 45 от 10.01.2020 г. по в. гр.д. № 1497/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 1910 от 17.05.2019г. по гр.д.№ 11301/2018г. на Пловдивския районен съд в частта, с която се предоставя упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца на майката Е. Б. В. и е определено местоживеенето на децата при нея; в частта, с която е определен режим на лични отношения между бащата С. Д. К. и децата; в частта, с която бащата е осъден да заплаща на децата месечна издръжка, считано от влизане в сила на решението и вместо това е постановено решение за предоставяне на упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца Д. С. К. и С. С. К. на техния баща С. Д. К., като е определено местоживеене на децата при бащата на адрес: [населено място], [улица] е определен режим за лични контакти между майката Е. Б. В. и малолетните деца Д. С. К. и С. С. К.. С решението Е. Б. В. е осъдена да заплаща на малолетните си деца Д. С. К. и С. С. К., чрез техния баща и законен представител С. Д. К., месечна издръжка в размер от 170 лева на детето Д. С. К. и 155 лева на детето С. С. К., считано от влизане в сила на въззивното решение до навършване пълнолетие на децата или до настъпване на законоустановена причина за прекратяване или изменяне на това задължение, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, от падежа до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел, че интересът на децата ще бъде защитен в най-голяма степен, ако останат да живеят при баща си, на когото да бъде предоставено упражняването на родителските права. Взето е предвид, че той полага непосредствените грижи за децата от фактическата раздяла на съпрузите през месец юни 2018г., има отношение към образованието им, задоволява нуждите им от спокойствие и близост, осигурява тяхното развитие. Децата са отглеждани от бащата и неговите родители без създаване на какъвто и да е риск за живота и здравето им. Те са свикнали и се радват на присъствието на баба си и дядо си по бащина линия и няма данни за конфликти и напрежение в тази среда, които биха повлияли негативно върху тяхната психика и физическо здраве. Малолетното дете С. е на 6 години и ходи на детска градина, а Д. е ученик в шести клас и е отличник, като децата са си създали своя социална среда и контакти, в която се чувстват сигурни. Бащата е този, който задоволява умствените, духовни, морални и социални потребности на децата. Редовно се информира за напредъка в училище, осигурява на децата допълнителни занимания, помага за усвояване на знанията, подпомаган от своите родителите. През този период майката не е проявявала сериозен интерес към нуждите на своите деца и към задоволяване на техните духовни и материални потребности, не е давала средства за тяхната издръжка, не е закупувала учебни пособия и помагала, никога не е ходила в училището на децата, не е разговаряла и с техните учители. Детето Д. също не желае промяна, не иска да живее при майка си и съвсем открито при изслушването заявява, че иска да живее с баща си. Посочено е, че съдът не е длъжен да се съобрази с мнението на детето, ако счита, че неговият най-добър интерес налага друго решение. В случая обаче не се установява по делото майката да има възможност да осигури по-добро положение от това, при което се отглеждат децата от раждането им. В жилището на бащата и неговите родители са осигурени нужните условия за нормалното отглеждане на децата. Същевременно според въззивния съд майката не би могла да осигури нужните условия за тяхното отглеждане. След раздялата през 2018 г. майката не е взела децата със себе си, не притежава и собствено жилище, в което да се отглеждат и растат децата, като се е установила да живее в друго населено място, в жилище собственост на трети лица. Същата не може да разчита постоянно и на свои близки, които да я подпомагат в отглеждането на децата, тъй като родителите й и живеят в друго населено място – в [населено място]. Същевременно бащата полага адекватни грижи за децата, като е потърсил и помощ от Центъра за обществена подкрепа към КСУДС – Пловдив, където са били проведени шестмесечни консултации на децата с психолог за преодоляване на настъпилото между тях и другия родител отчуждение, съгласно представените във въззивната инстанция писмени доказателства. При това положение няма основание децата да бъдат извеждани от тази среда, в която се чувстват добре. Силната емоционална връзка между бащата и децата не е прекъсвана, а изграденото между тях отношение на обич и доверие способства те да се чувстват защитени в познатата им семейна атмосфера. Промяната в обичайния начин на живот на децата, какъвто е изграден живеейки при бащата, поставяйки ги в нова среда, в друго населено място, без да е налице за това основателна причина, не е в техен интерес и би се отразила негативно на психоемоционалното им състояние. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които касаторът счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК: 1. Следва ли при постановяване на съдебния акт относно упражняването на родителските права съдът да обсъди моралния облик на всеки един родител – включително и актовете на насилие спрямо майката от страна на бащата? 2. Следва ли при постановяване на съдебния акт съдът да обсъди налице ли е привързаност спрямо бащата и кога са се развили чувствата на детето – поради сериозността и авторитета на родителя или поради угаждане и удовлетворяване на капризи на детето или изоставяне на надзора над него, както и следва ли да се обсъдят данните по делото, че бащата е ограничавал умишлено контактите на майката по отношение на децата? 3. Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на съдебния акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение и въззивният съд произнесъл ли се е по същество на спора съобразно събраните доказателства? 4. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? По тези въпроси се твърди противоречие с постановление № 10 от 1971 г. на Пленума на ВС, постановление № 1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС, решение по гр. д. № 1125/2010 г. на ВКС, решение по гр.д. № 6894/2014 г. на ВКС, тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение № 1 от 04.01.2011 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК, решение по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., решение по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. и др. Твърди се също, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата С. Д. К., със съдебен адрес в [населено място], е подал писмен отговор чрез адвокат Т. М., в който е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 45 от 10.01.2020 г. по в. гр.д. № 1497/2019 г. на Пловдивския окръжен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. По първите два въпроса, които са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващата воля на съда, настоящият състав намира, че не е налице противоречие между разрешението, възприето с обжалваното решение и практиката на ВКС, включително и с цитираната от касатора. Съгласно постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г. на Пленума на ВС, при определяне на мерките по упражняване на родителските права от значение е съвкупността от обстоятелствата на разглеждания случай, между които грижите и отношението на родителите към децата, желанието им да се грижат за тях, полът и възрастта на децата, привързаността на децата към родителите, помощта на трети лица, социалното обкръжение, жилищно-битовите и материалните условия, които може да предостави всеки от родителите и др. Това разрешение е намерило израз и в действащата редакция на чл. 59, ал. 4 СК. В обжалваното решение е направен подробен анализ на обстоятелствата, които са били взети предвид в конкретния случай. Не е налице противоречие между въззивното решение и решение по гр.д. № 6894/2014 г. на ВКС, IV г.о., тъй като в настоящия случай въззивният съд е приел, че контактите на майката с децата са възпрепятствани поради тяхното нежелание да осъществяват такива, а не поради поведението на баща им. Посочено е, че той е взел мерки за преодоляване на настъпилото между децата и другия родител отчуждение, като е потърсил помощ от Центъра за обществена подкрепа към КСУДС – Пловдив, където са били проведени шестмесечни консултации на децата с психолог. Трети и четвърти въпрос касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, да анализира събраните по делото доказателства и мотивирано да се произнесе кои от тях кредитира и кои – не. Когато спорът касае интересите на дете, съдът е длъжен във всеки момент от процеса служебно да следи за този интерес. Не е налице противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС, доколкото в решението е направен подробен анализ на обстоятелствата, които са от значение за най-добрия интерес на децата в конкретния случай, както и на приетите по делото доказателства в тази връзка. Липсва и основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложени са мотиви във връзка с приетото от въззивния съд, че интересът на децата налага родителските права да бъдат предоставени на бащата. С оглед изхода на спора разноски се дължат на ответника по касация С. Д. К.. Същите са в размер на 600 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ в себе си и разписка за платената сума. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.