Определение № 129 от 04.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3228/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Г. Г. срещу решение № 714/14.04.2020 г., поправено с решение № 11723/29.07.2020 г., постановени по въззивно гр. дело № 4967/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 4660/25.06.2019 г. по гр. дело № 7715/2018 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв. до пълния му предявен размер от 25 500 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение, по което касаторът-ищец е оправдан с влязло в сила на 19.06.2013 г. решение по н.а.х.д. № 8426/2013 г. на Софийския районен съд (СРС), ведно със законната лихва и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (инкорпорирано в касационната жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) материалноправен – абстрактно ли е понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и по какви критерии се определя размера на обезщетението за незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършено престъпление; и 2) процесуалноправен – длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение материалноправният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 179/09.01.2019 г. по гр. дело № 4551/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 389/04.08.2014 г. по гр. дело № 40/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 176/13.10.2016 г. по гр. дело № 964/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 214/08.01.2019 г. по гр. дело № 3921/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 150/20.06.2018 г. по гр. дело № 4764/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а процесуалноправният въпрос – в противоречие с решение № 77/17.03.2015 г. по гр. дело № 2040/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 229/18.10.2013 г. по гр. дело № 3099/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС и цитираните в последното: решение № 149/03.07.2012 г. по гр. дело № 1084/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 698/12.01.2011 г. по гр. дело № 14/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 1002/07.01.2010 г. по гр. дело № 3800/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 86/25.05.2011 г. по гр. дело № 1734/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. За да постанови решението си в обжалваната му част относно обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел приел следното: По делото не е било спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства съдът е установил, че на 03.05.2011 г. касаторът-ищец е бил привлечен като обвиняем за извършено продължавано престъпление по чл. 316, във вр. с чл. 309, ал. 1 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода за срок до 2 години. По отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 1 000 лв. На 28.05.2011 г. са му предявени материалите по разследването, като след приключване на същото досъдебното производство е било прекратено с постановление от 14.07.2011 г., което е било отменено от Софийската градска прокуратура (СГП) с постановление от 28.10.2011 г. и преписката е била върната за извършване на допълнителни процесуално-следствени действия. След извършването им досъдебното производство отново е било прекратено с постановление от 14.11.2012 г., което отново е било отменено с постановление на СГП от 13.02.2013 г. и преписката отново е била върната на Софийската районна прокуратура (СРП) за извършване на допълнителни процесуално-следствени действия. С постановление от 08.04.2013 г. ищецът отново е бил привлечен като обвиняем по същото обвинение, като отново е била взета по отношение на него мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 1 000 лв. На същата дата той е бил разпитан в качеството на обвиняем, а на 10.04.2013 г. му е било предявено досъдебното производство. С постановление от 26.04.2013 г. делото е било внесено в СРС с предложение за освобождаване на ищеца от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. По предложението на 13.05.2013 г. е било образувано н.а.х.д. №8426/2013 г. и с разпореждане от 16.5.2013 г. е било внесено за разглеждане в открито съдебно заседание на 04.06.2013 г., в което ищецът се е явил лично и с адвокат. С решение от същата дата 04.06.2013 г. ищецът е бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение; решението е влязло в сила на 19.06.2013 г. Наказателното производство срещу ищеца е продължило общо 2 години, 1 месец и 6 дни, през който период то двукратно е било прекратявано и отново възобновявано, два пъти ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление, което не е тежко, но за него е предвидено наказание „лишаване от свобода“. Обвинението срещу ищеца е било внесено в съда с предложение за прекратяване на наказателното производство, но със замяна на наказателната отговорност с административно наказание за същото престъпление. По спорните между страните обстоятелства, апелативният съдът е приел следното: От показанията на свидетелката Д. А. е приел за установено, че същата познава ищеца като дългогодишен клиент на банката, в която тя е работила; виждала ищеца около два пъти седмично, когато той посещавал банката във връзка с дейността на счетоводната къща, която била негов и на съпругата му семеен бизнес. Свидетелката го познавала го като комуникативен човек с ведър характер, разговарял със служителите на банката на всякакви теми, имал чувство за хумор, бил внимателен, пунктуален, прецизен в работата си. В периода 2011-2012 г. ищецът споделил със свидетелката, че срещу него се води наказателно производство, по което е обвинен, че е фалшифицирал някакви документи. По това време ищецът започнал да се държи различно – станал затворен, изчезнал веселия му темперамент, бил видимо тъжен, ядосан, разсеян, допускал грешки и се налагало няколко пъти да разговарят за едни и същи неща, за да може да се съсредоточи, трудно работел служебната си работа. Другите хора в банката не разбрали какво се случва с него, но свидетелката задавала въпроси, интересувала се от тях като клиенти на банката – как върви работата им и дали всичко е наред. Ищецът започнал да се променя и външно – започнал да напълнява, оплаквал се от физическото си състояние. В това променено състояние ищецът бил в периода от 2011 г. до края на 2012 г. След това той отново станал ведър, спокоен и комуникативен, споделил с нея, че делото е приключило. Въз основа на подробно обсъдената медицинска документация, представена от касатора-ищец по делото, апелативният съд е приел за установено следното: Ищецът страда от затлъстяване отпреди около 30 години, като в последните години (още преди да му бъде повдигнато процесното обвинение) е достигнал до тегло 147 кг., а през 2009 г. е била установена хиперинсулинемия, за която е започнал лечение и отслабнал 14-15 кг. На 17.05.2011 г. при амбулаторен преглед при специалист, във връзка с първичен преглед на 03.05.2011 г., е отразено оплакване за периоди на заспиване и нощно хъркане. На 05.07.2012 г. при амбулаторен преглед при специалист е поставена основна диагноза „гонартроза“ и като придружаващо заболяване е отразена „асептимна идиопатична остеонекроза“, установено е обективно състояние на силна палпаторна болка в лява ингвинална гънка, намален обем на движенията. На 13.03.2013 г. при амбулаторен преглед при специалист е отразена водеща диагноза „неинсулинозависим захарен диабет без усложнения“ и придружаващо заболяване „затлъстяване“. В периода 31.03.2014 г. - 10.04.2014 г. ищецът е бил хоспитализиран с диагноза „псориазис вулгарис“, като по негови сведения (на пациента) хроничната рецидивираща дерматоза се е появила преди 3 години. Ищецът е бил хоспитализиран и в периода 08.07.2014 г. - 14.07.2014 г. в клиника по ендокринология с диагноза „затлъстяване III-та степен“, дислипидемия, артериална хипертония I-ва степен, синдром на обструктивна сънна апнея“. От анамнестичните данни, снети от ищеца е установено, че същият е съобщил, че през последните 2 години е повишил телесното си тегло с 40 кг., след като е спрял по субективни причини приема на предписан му медикамент „сиофор“, не е спазвал предписания му диетичен и двигателен режим. Посочено е, че е спортувал активно до 1991-19992 г., когато е преживял катастрофа, при която е получил луксация на лявата тазобедрена става, временно нарушена перисталтика и тромбофлебит на левия крак, което е довело до ограничаване на физическата му активност; посочено е придружаващо заболяване „псориазис“, датиращо отпреди 18 години. С полисомнографски доклад от 16.07.2014 г. при ищеца е установено наличие на тежък по степен синдром на обструктивна сънна апнея/хихопния. Предвид така обсъдените доказателства по делото въззивният съд е намерил за установено, че ищецът е с многобройни и сериозни здравословни проблеми – тежко затлъстяване, гонартроза, асептична идиопатична остеонекроза, артериална хипертония, синдром на обструктивна сънна апнея, псориазис, неинсулинозависим захарен диабет. Съдът е приел обаче, че не е налице причинна връзка между здравословните проблеми на ищеца и процесното водено срещу него наказателно производство; напротив – установил е, че всички оплаквания, обосновали посочените диагнози, датират от период, предхождащ повдигането на обвинението срещу ищеца на 03.05.2011 г. – псориазисът датира опреди 18 г., затлъстяването е процес, започнал от детската му възраст и ускорен след преживяната катастрофа през 1991-1992 г., когато е получена и луксацията на лявата тазобедрена става, като още на 29.06.2010 г. той е достигнал до тегло от 147 кг. и за периода 2012-2014 г. е увеличил теглото си с 40 кг., но поради субективни причини – спиране приема на предписаните медикаменти, неспазване на предписания диетичен и двигателен режим. През 2009 г. е установена хиперинсулинемията, а оплакванията за периоди на заспиване през деня и хъркане през нощта са били съобщени при първичен преглед на 03.05.2011 г. (като постановлението за повдигането на обвинението от същата дата е връчено на ищеца на 28.05.2011 г.), по повод на които той е бил насочен към специалист. Предвид това, съдът е приел, че и по отношение на диагнозите „неинсулинозависим захарен диабет“ и „синдром на обструктивна сънна апнея“ не е установено по несъмнен начин тези заболявания да са се появили в причинна връзка с процесното наказателно производство. Апелативният съд е приел, че не се установява и влошаване на здравословното състояние на ищеца в пряка и непосредствена причинна връзка с процесното наказателно производство. От друга страна, въз основа обсъдените показания на свидетелката А. въззивният съд е приел за установено, че процесното наказателно производство е причинило на ищеца значителни емоционални и психологически вреди – той е станал затворен, изчезнал е веселият му темперамент, бил е видимо тъжен, ядосан, разсеян, допускал е грешки, трудно се е съсредоточавал, затруднявал се е да изпълнява обичайните си служебни ангажименти. Същевременно обаче тези промени не са били така видими и значителни за всички околни, като свидетелката е узнала за преживяванията на ищеца в резултат на задаваните от нея въпроси и стремежа си да узнае дали всичко е наред в работата на нейните клиенти; същата е узнала за наказателното производство срещу ищеца от самия него. В обобщение, въззивният съд е намерил за установено от фактическа страна, че в пряка причинна връзка с процесното наказателно производство ищецът е понесъл обичайните морални страдания от накърняване на чувството му за собствена чест и достойнство, уронване на неговото добро име и авторитет пред неговите роднини, близки и колеги, причинени са му чувство за несигурност и безпокойство, накърняване на неговата свобода на придвижване чрез наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“ и наложеното му лично явяване пред органите на досъдебното производство и съда на 28.05.2011 г., на 08.04.2013 г., на 10.04.2013г., и на 04.06.2014 г. Ищецът е претърпял значителни негативни емоционални преживявания, които временно са подтиснали веселия му и общителен нрав и темперамент, ограничили са били възможностите му да изпълнява обичайните си служебни задължения. Съдът е приел, че не се установява по несъмнен начин ищецът да е претърпял влошаване на неговото здравословно състояние в пряка причинна връзка с воденото срещу него наказателно производство; не се установява също повдигнатото му обвинение да е било разгласено публично, в резултат на което да е било накърнено доброто му име в обществото извън ограничен кръг роднини, близки и колеги. Съдът е съобразил също, че към момента на повдигане на обвинението срещу ищеца, той е бил на 60 години – в напреднала възраст, в края на трудовата си кариера, след като е бил изградил добро име и авторитет като добре работещ и прецизен специалист в извършването на счетоводна дейност за множество клиенти, като повдигнатото му обвинение пряко е накърнило служебния му авторитет сред колегите му, и евентуална осъдителна присъда би се отразила пагубно върху възможността му да упражнява професията си на счетоводител, и да се ползва с доверието на клиентите си. Апелативният съд е съобразил и че в периода на воденото срещу ищеца наказателно производство той е бил с влошено здраве от множество сериозни заболявания, които са способствали за по-тежко преживяване на обичайните за наказателното производство неудобства, които обвиняемият е бил принуден да търпи – задължителното му явяване пред органите на досъдебното производство и съда, психологически натоварващи процесуални действия, даване на обяснения, необходимост от активни действия за осъществяване на защита и ангажиране на доказателства, безпокойство за бъдещето. От друга страна, съдът е съобразил, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил неосъждан и воденото срещу него наказателно производство е за леко престъпление, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ до 3 г. без специален минимум, при което изначално са били налице предпоставките за замяна на наказателната отговорност с административно наказание, която замяна се прилага императивно при наличие на предпоставките за това. По време на наказателното производство ищецът е търпял мярка за неотклонение „парична гаранция“, определена в неголям размер от 1 000 лв., и за периода от 03.05.2011 г. до 04.07.2011 г., от 28.10.2011 г. до 14.11.2012 г., и от 08.04.2013 г. до 04.06.2013 г. – общо за една година и пет месеца, която не е ограничавала възможността му да се придвижва, и да осъществява обичайната си служебна дейност и да води обичайния си начин на живот. Съдът е намерил също, че наказателното производство е приключило в разумен срок, не са били провеждани множество процесуални действия с участието на ищеца, като обвиняем и подсъдим; реално не е възпрепятствана трудовата му дейност и възможността му да упражнява професията си и да реализира трудови доходи. Макар да е бил психически обременен от воденото срещу него наказателно производство, ищецът е бил в състояние да продължи да осъществява трудовата си дейност. При така приетото за установено от фактическа страна, въззивният съд е намерил, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за осъждане на ответната ПРБ да заплати на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от незаконно повдигнатото процесно обвинение за извършено престъпление по чл. 316, във вр. с чл. 309, ал. 1 от НК, по което той е бил оправдан с влязлото в сила на 19.06.2013 г. решение. Апелативният съдът е намерил обаче, че определеното от първостепенния съд обезщетение в размер 15 000 лв. за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които по делото се установява, че са в рамките на обичайните вреди, които едно лице търпи в резултат от незаконно обвинение, е значително завишено по размер и не съответства на установената съдебна практика по сходни случаи, за вреди от незаконно наказателно производство по повдигнато обвинение за леконаказуемо престъпление, за което производството е продължило в разумен срок – общо около 2 години. В заключение – предвид всичко гореизложено, въззивният съдебен състав е приел, че справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца процесни неимуществени вреди, е такова в размер от 5 000 лв., който размер съответства на вида и характера на претърпените от него морални страдания, на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, съобразен е с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ППВС № 4/23.12.1968 г. и със съдебната практика при сходни случаи. Видно от така изложените мотиви, апелативният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от жалбоподателя-ищец неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, които са установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от касатора: решение № 179/09.01.2019 г. по гр. дело № 4551/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 389/04.08.2014 г. по гр. дело № 40/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 176/13.10.2016 г. по гр. дело № 964/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 214/08.01.2019 г. по гр. дело № 3921/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 150/20.06.2018 г. по гр. дело № 4764/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. При определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Видно от гореизложеното, в случая апелативният съд не е приел нищо различно. Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, съобразен с конкретните факти по делото, следва изводът, че няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на касатора материалноправен въпрос, свързани с критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Както сам сочи касаторът в изложението си, съгласно практиката на ВКС, обективирана в посочените от него: решение № 77/17.03.2015 г. по гр. дело № 2040/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 229/18.10.2013 г. по гр. дело № 3099/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС и цитираните в последното: решение № 149/03.07.2012 г. по гр. дело № 1084/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 698/12.01.2011 г. по гр. дело № 14/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 1002/07.01.2010 г. по гр. дело № 3800/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 86/25.05.2011 г. по гр. дело № 1734/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, отговорът на формулирания процесуалноправен въпрос е положителен, а именно – въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните. Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд не се е отклонил по никакъв начин и от тази трайно установена практика на ВКС, а напротив – решението му е изцяло съобразено и с нея. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение