Определение № 2440 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 404/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

А. С. Грудов обжалва Решение № 1168/13.10.2025 г. по в.гр.д. № 3473/2024 г. на АС-София в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение № 4700/06.08.2024 г. по гр.д. № 9530/2023 г. на СГС, са отхвърлени исковете му срещу „ЗД „БУЛ ИНС““ АД за присъждане на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на обезщетения за вреди, настъпили в причинна връзка с реализирано на 18.08.2022 г. пътнотранспортно произшествие, над сумата от 35 000 лв. до сумата от 60 000 лв. – за неимуществените вреди, и над сумата от 1 214,07 лв. до сумата от 1 531,51 лв. – за имуществените.

Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд не е обсъдил всички негови доводи, нито е изследвал релевантните факти и връзките между тях, вкл. броя на получените фрактури, времето, в което е бил нетрудоспособен, загубата на работа по причина на дългото си възстановяване, безвъзвратните промени в психосоциалния му статус, инфлационните процеси. Счита, че в резултат от това нарушение съдът е определил несправедливо обезщетение за неимуществени вреди. Заявява още, че необосновано е прието допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а степента му от 30 % е определена при игнориране на заключението на вещите лица, свидетелските показания на очевидеца и видеозаписа на произшествието. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът „ЗД „БУЛ ИНС““ АД поддържа, че не са поставени правни въпроси, а решението е съобразено с релевантната практика на ВКС по приложението на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК. Според формулирания петитум касаторът обжалва решението и по двата иска – за обезщетение за неимуществени и за имуществени вреди, съответно в частта, в която те са отхвърлени до поддържаните в настоящата инстанция размери. Искът за обезщетяване на имуществените вреди обаче е с цена под предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг от 2 556,64 евро (а именно – 978,81 евро), поради което в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата тя е допустима и следва да се преценят предпоставките за допускането й до касационен контрол.

По тях съдът съобрази следното:

А. С. Грудов е предявил срещу „ЗД „БУЛ ИНС““ АД на основание чл. 432, ал. 1 КЗ осъдителен иск за сумата от 80 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, причинени от реализирано на 18.08.2022 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от 05.03.2023 г. до погасяването.

Позовавайки се на задължителната сила на решението по чл. 78а, ал. 1 НК вр. чл. 300 ГПК, първоинстанционният съд е счел за доказано, че на процесната дата е настъпило пътнотранспортно произшествие между управлявания от ищеца мотоциклет и лек автомобил, управляван от водач, чиято гражданска отговорност като автомобилист е задължително застрахована от ответника, и че събитието е реализирано поради виновното и противоправно поведение на автомобилиста, който е предприел маневра „обратен завой“ на неразрешено за това място. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза (изготвено от своя страна въз основа на събраните свидетелски показания) обаче съдът е намерил и че е налице допринасяне от увредения чрез пресичане надвойно непрекъсната линия в нарушение на чл. 63, ал. 2, т. 2 ППЗДвП и несъобразяване на положението на попътно движещия се увреждащ автомобил и на подадения от него светлинен сигнал за предстоящо движение наляво. Установил е, че в причинност със събитието ищецът е получил контузия на главата, довела до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, и множество увреждания на дясното ходило, лечението на които е наложило оперативна намеса, гипсова имобилизация, използване на патерици, и е продължило около осем месеца до окончателното възстановяване. Приел е, че понастоящем пострадалият има цикатрикс в областта на ходилото и дефицит от 5-7 градуса в плантарната флексия на дясното ходило в глезенната става, но леко нарушената му походка е преодолима след балнео- и физиолечение. При отчитане на характера на травмите, възрастта на пострадалия, актуалното му състояние и икономическата обстановка в страната, първоинстанционният съд е заключил, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 50 000 лв., която сума е намалена с 20 % на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В резултат искът е уважен до сумата от 40 000 лв., ведно със законната лихва от 05.03.2023 г.

Въззивният съд, сезиран с жалба от ищеца в отхвърлителната част до сумата от 60 000 лв., и с жалба от ответника в осъдителната част над сумата от 25 000 лв., е достигнал до идентични фактически и правни изводи за наличие на деликт и на основание за ангажиране на отговорността на застрахователя. При разглеждане на оплакването относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди съдът е анализирал заключението на медицинската експертиза и свидетелските показания, като е намерил, че оздравителният процес, включващ две оперативни намеси, обездвижване за 30 дни и затруднено придвижване (с помощни средства) за 60-75 дни, е приключил към юни 2023 г. Отчитайки възрастта на пострадалия и икономическата конюнктура, съдът е счел за справедливо определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 50 000 лв. По възражението за допринасяне той е споделил извода за извършено от пострадалия нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 3 ЗДвП вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 ППЗДвП, като е приел, че същият се е движил в насрещното платно (отделено с двойна непресечена линия), изпреварвайки по този начин попътно движещите се в задръстване автомобили, но без достатъчно надлъжна дистанция от увреждащия автомобил, която да му позволи да избегне удара. При определяне на степента на допринасяне съдът е изходил от обстоятелството, че автомобилистът е извършил две нарушения – не само е пресякъл двойната непрекъсната линия, но е предприел и неразрешена маневра „обратен завой“. Въпреки това е заключил, че обезщетението следва да бъде намалено с 30 %, в резултат от което осъдителното първоинстанционно решение е отменено за сумата над 35 000 лв.

При изложените факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на логиката, установимо без анализ на данните и доказателствата (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторът се позовава на очевидно нарушение на принципа на справедливостта, но сам се аргументира със съдържанието на свидетелските показания и заключението на медицинската експертиза. Щом се налага изследване на доказателствата обаче, възможната неправилност не може да се окачестви като очевидна.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е формулирал следните въпроси, групирани според засеганата с тях тематика:

1. Следва ли въззивният съд да вземе предвид и обсъди всички факти, доводи и обстоятелства, които са наведени от страните в първоинстанционното производство?

2. Предвидената в чл. 272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, освобождава ли въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, а именно – да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните; дължат ли се мотиви по същество в отговор на направените пред него оплаквания; дължи ли се обсъждане на твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, която може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилното приложение на правилата на науката, опита или логическото мислене?

3. Следва ли въззивният съд да установи всички правнорелевантни за спора факти и да ги подведе под приложимата за същите правна норма и да направи извод за начина, по който последиците се прилагат по отношение на спорното право, като същевременно се произнесе и по всички направени от страните възражения и изложени доводи?

И трите процесуални въпроса се отнасят до начина на взимане на решение по всяко дело, поради което са обуславящи, а доколкото могат да получат абстрактен отговор и са свързани с наведен касационен довод, имат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо тях обаче не е изпълнен допълнителният критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не са решени в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според последната съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи, като изходи от относимите и допустимо събрани доказателства и своевременно релевираните възражения. В случая това е сторено – съдът е анализирал съдържанието на свидетелските показания и експертните заключения, мотивирал е защо и кои от тях кредитира (напр. показанията на свидетеля Й. са ценени непълно поради противоречие с обективни данни, изведени в техническата експертиза и изключващи според съда възможността управляваният от касатора мотоциклет да се движи едновременно с други автомобили в лявата попътна лента, непосредствено между тях и осевата линия); обсъдил е свидетелските показания на разпитания по почин на касатора свидетел, установяващи отражението на травмите върху психиката, като е отчел факти, установени именно от този свидетел (напр. напълняване на касатора и невъзможност да „ходи по планините“); изследвал е установените от медицинската експертиза травми и причинността им с произшествието, както и е изложил доводи по възраженията на касатора за несправедливост на определения размер на обезщетението и срещу намаляването му поради допринасяне. Формираните по този начин изводи на въззивния съд може да са грешни, но несъгласието на касатора с тях не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй евентуалната им неправилност (извън очевидната, каквато няма) е установима едва след анализ на доказателствата във фазата по същество.

4. Какви са критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД; следва ли съдът да вземе предвид всички конкретни за случая обстоятелства, които имат отношение за определяне на справедливо обезщетение, в това число и социалните и икономическите условия в страната и в каква степен ищецът е в състояние да възстанови увредения си крайник и психоемоционалния си статус отпреди катастрофата, като приложи критерия „продължителност на психоемоционалния срив“?

Въпросът е поставен в контекста на касационния довод за неправилно определяне на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Той може да получи абстрактен отговор и доколкото е относим към решаване на спора, следва да се определи като правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

И за него обаче не е покрит допълнителният селективен критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, според която справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД се определя след преценка на доказаните обстоятелства относно характера и тежестта на увреждането, начина на настъпването му, физическите и психическите последици от него, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия, икономическите условия в страната към момента на увреждането и всички други специфични обстоятелства, проявили своята релевантност с оглед конкретиката на казуса (т. 11 от Постановление на Пленума на ВС № 4/1968 г., Решение № 103/09.04.2025 г. по к.т.д. № 676/2024 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 90/28.03.2025 г. по к.т.д. № 2010/2024 г. на ВКС,ТК, І отд., както и цитираната от касатора). От изложените към въззивното решение мотиви е видно, че съдът е използвал именно горепосочените критерии, а не неотносими такива: анализирал е вида на травматичните увреждания и броя на фрактурите на стъпалото (отчетен по принцип като правоувеличаващо обстоятелство, но и при съобразяване, че макар и много, тези увреждания са подлежали на общо оперативно лечение); взел е предвид, че пострадалият не е губил съзнание, че не е имал тежка черепно-мозъчна травма и че понастоящем не изпитва болки, а накуцващата му походка е временна и подлежи на рехабилитация, но и че не е заявена експертна категоричност в прогнозата за пълно възстановяване; разгледал е причинността между събитието и сочената от касатора травма на гръбначния стълб, като я е отрекъл (позовавайки се на вещото лице, съдът е приел, че констатираното увреждане на гръбначния стълб е имало хронична клинична проява преди събитието, а не е негово следствие); отчел е спецификата и тежестта на проведеното лечение – две операции, обездвижване и движение с помощни средства; позовал се на продължителността на оздравителния период, на степента на възстановяване и на напълняването на касатора след събитието, но е съобразил още, че претърпяната психологическа травма е с обичайни проявни форми, без доказано хронифициране до степен на трайно психично разстройство; отдал е значение и на установеното от свидетеля допълнително (извън обичайното) страдание от невъзможността касаторът да упражнява свое любимо занимание (планинарство); придал е релевантност на възрастта на пострадалия и на икономическите условия към момента на настъпване на събитието, съотнасяйки определеното обезщетение към минималната работна заплата и жизнения стандарт в страната в релевантния момент. Всички тези критерии са приложени съобразно установените факти, а дали последните са действително доказани или напротив - неправилно са отречени, е фактологичен въпрос, чийто отговор предполага анализ на доказателствата, недопустим за извършване в селективната фаза.

5. Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът да отчита реалните страдания и доживотния характер на травмата, когато са налице доказателства за трайно влошаване и невъзможност за пълно възстановяване?

Въпросът няма характер на правен, тъй като изхожда от неприети от въззивния съд факти – въз основа на медицинската експертиза съдът е заключил, че възстановяването на касатора е приключило, а остатъчната последица, свързана с накуцваща походка, подлежи на отшумяване след рехабилитационни процедури. Тези факти не съставляват нито „доживотна травма“, нито сочат на „невъзможност за пълно възстановяване“, които обстоятелства предпоставят поставеното от касатора питане. Поради това въпросът не удовлетворява общия селективен критерий.

6. Как следва да се определи причинно-следствената връзка между нарушение на ЗДвП от страна на пострадалия и настъпването на пътнотранспортното произшествие, когато основната и пряка причина за удара е грубо нарушение на ЗДвП от страна на другия водач, и следва ли да се отчита като принос извършването на маневра „изпреварване“ по време, когато движението е било в задръстване спрели автомобили, а не движещи се?

В първата си част въпросът може да се окачестви като правен, тъй като е достатъчно абстрактен, свързан е с касационно оплакване и касае решаващи изводи на съда по своевременно релевираното възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. При отговора му обаче въззивният съд не се отклонил от служебно известната практика на ВКС, според която при установяване на противоправно поведение на пострадалия, което е в причинна връзка с настъпилото вредоносно събитие (създало е условия или е улеснило настъпването му), съдът дължи да отчете приноса му за настъпване на вредоносния резултат (напр. Решение № 66/01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, ТК, І т.о. и цитираната в него практика, Решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Този подход е използван и от въззивния съд – същият е изложил мотиви относно поведението на касатора, оценил е неговата противоправност и въздействието му за реализиране на събитието, като е приел по-голяма причинност на поведението на автомобилиста. Не се установява отклонение и от дадените в мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2014 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС разяснения относно двете възможни проявни форми на принос на увредения – съпричиняване на събитието или допринасяне за вредите, като по-голямата степен на допринасяне в случая е отчетена при извод, че е налице първата от тези форми. Следователно съдът е спазил принципните правила за оценяване на поведението на пострадалия, а съответствието на конкретната му преценка с установените факти е непроверимо за правилност на този етап от касационното производство.

Във втората си част въпрост е фактологичен и като такъв – неправен.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,