Определение № 1096 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4474/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 8697/29.09.2022 г., подадена от „Д Макс 2002“ ЕООД, чрез адвокат С. Г., срещу решение № 257 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 328/2022 г. на Окръжен съд – Русе (погрешно посочен в решението номер на делото – 355), с което е потвърдено решение № 360 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 729/2021 г. на Районен съд – Русе за признаване за установено, по иск на М. В. Т. срещу „Д Макс 2002“ ЕООД и Г. В. Т., на основание чл. 440 ГПК, че Г. В. Т. не е собственик на 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с площ от 38.67 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], вх. 4, ет. 3, ап. „И“, който самостоятелен обект се намира на етаж 3 в сграда с идентификатор ****, с предназначение: жилищна сграда - многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****, *****, под обекта - *****, над обекта - *****, ведно с изба № 10 и таван № 8, както и с 1.297 % ид. ч. от общите части на сградата. Въззивният съд е съобразил, че Районен съд - Русе е сезиран с искова молба от М. В. Т. против „Д Макс“ ЕООД и Г. В. Т., в която ищцата твърди, че първият ответник е взискател, а вторият ответник е неин брат и длъжник по изп. д. № 452/2020 г. по описа на ЧСИ В. М.. За удовлетворяване на паричното си вземане взискателят насочил принудителното изпълнение срещу 1/2 ид. ч. от описания по-горе недвижим имот, за която приел, че длъжникът я е придобил по наследство от сестра си А. В. Т.. М. Т. заявява, че ответникът и неин брат Г. Т. не е собственик на тази идеална част от имота. Излага, че на 22.08.1978 г. баща им В. Т. прехвърлил на сестра им А. Т. процесния имот срещу задължението й при поискване да гледа него и съпругата му до края на живота им. А. Т. починала на 20.10.2002 г., като оставила за свои наследници по закон ищцата и ответника Т.. Твърди още, че брат й е роден в [населено място] и е живял там до 1998 г., когато се преместил да живее и работи в [населено място]. Доколкото й е известно, във В. живял до 2009 г., след което се установил в [населено място], където останал до 2015 г., след което заминал за чужбина. В [населено място] Т. пребивавал последно на два пъти - в началото и през пролетта на 2003 г. След смъртта на сестра им А. няколко пъти разговаряли по повод наследения апартамент в [населено място]. Брат й не възнамерявал да се връща в този град и се уговорили М. Т. да му заплати сумата от 9000 лв. за неговата наследствена част и целият апартамент да остане за нея. В изпълнение на това, на 22.01.2003 г. му предала в брой сумата от 2000 лв., като първа вноска по уговорената цена. Брат й съставил нотариално заверена разписка за това. Според изложеното в исковата молба, приживе, на 10.03.1996 г., сестра им А. Т. получила паричен заем от Н. М., който към момента на смъртта си не била върнала изцяло. Заемодателят М. се обърнал към М. Т. и брат й като наследници, за да погасят дълга на сестра си. В изпълнение на това, както и съгласно уговореното между М. Т. и брат й, на 13.05.2003 г. покойният й съпруг Г. С. предал в брой на Н. М. сумата от 4432 щ. д. и по този начин ищцата погасила изцяло остатъка от наследеното от нея и ответника Т. задължение на сестра им. На същата дата предала на брат си 3000 лв., като по този начин изпълнила изцяло задължението си по постигнатата между тях уговорка неговата идеална част от апартамента в [населено място] да стане нейна собственост. От смъртта на сестра си на 20.10.2002 г. и до сега единствено М. Т. упражнявала фактическата власт върху целия останал в наследство апартамент, като владяла и наследената идеална част на Г. Т. спокойно, явно, непрекъснато, необезпокоявано и с неговото знание и без противопоставяне, поради което с изтичане на законоустановения давностен срок придобила на основание чл. 79, във вр. с чл. 77 ЗС собствеността върху нея. Това станало преди ЧСИ В. М. да насочи към нея принудителното изпълнение по изп. д. № 452/2020 г. Ищцата иска да бъде признато за установено по отношение на ответниците „Д Макс“ ЕООД и Г. В. Т., че последният не е собственик на 1/2 ид. ч. от имота с идентификатор 63427.2208.10. От ответниците, само „Д Макс“ ЕООД е подало отговор на исковата молба, като оспорва допустимостта на предявения иск, както и неговата основателност. Възразява, че ищцата е бездействала и не се е снабдила с титул за собственост, като към момента на налагане на възбраната върху имота нямало вписване на прехвърляне или учредяване на вещни права върху имота. Намира, че от приложените към исковата молба писмени доказателства не може да се направи категоричен извод, че М. Т. е заплатила на Г. Т. уговорените между тях 9000 лв. Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства се установява, че М. Т. и Г. Т. са сестра и брат, които са законни наследници на сестра си А. В. Т., починала на 20.10.2002 г. С нотариален акт № 2/22.08.1978 г. баща им В. Т. е прехвърлил на А. Т. апартамент „И“ в [населено място], ул. „*“ № 33, вх. Г, срещу задължение за издръжка и гледане. Липсва спор, а в този смисъл са и писмените доказателства, че ответниците са страни по изп. д. № 452/2020 г. на ЧСИ В. М., по което принудителното изпълнение е насочено към 1/2 ид. ч. от горепосочения недвижим имот за събиране вземането на „Д Макс“ ЕООД от Г. Т., като за периода от 11.01.2021 г. до 11.02.2021 г. е била насрочена публична продан. Съдебният изпълнител е описал имота, като е приел, че 1/2 ид. ч. от него е придобита от длъжника по наследство от сестра му А. Т.. Окръжен съд – Русе е приел, че съгласно разписка с нотариална заверка на подписа на Г. Т. последният е удостоверил, че на 22.01.2003 г. е получил от сестра си М. Т. сумата от 2000 лв., като първа вноска по обезщетение от получено наследство - апартамент в [населено място], [улица], вх. Г, ет. 3. С Решение № 321 на ОбС от 14.09.1995 г. [улица]е преименувана в улица „*“. От разписка с нотариална заверка на подписа се установява, че с нея Н. М. е удостоверил, че на 13.05.2003 г. е получил от Г. С. сумата от 4432 щатски долара, представляваща равностойността на задълженията към него на М. Т. и Г. Т., съгласно сключения от него договор за заем с наследодателката им А. Т.. Въззивният съд е възпроизвел събраните по делото гласни доказателства: Свидетелката С. М. твърди, че познава М. Т. от 2013 г., от когато наела от нея процесния апартамент на ул. „*“ в [населено място], в който живее и до момента. Уговорените наемни вноски заплащала лично на М. Т. срещу разписка или й превеждала онлайн по банков път. Никой не бил предявявал пред нея претенции за наема, нито пък за апартамента. От М. знаела, че той е наследствен на нея и на брат й от починалата им сестра. Знаела, че братът на М. се казва Г., но никога не го била виждала. Свидетелката О. Б. сочи, че познава М. като съседка, а брат й - само бегло. Последно го виждала около година след смъртта на А., когато дошъл, за да уредят някакви имотни проблеми. Тогава извадили някакви документи. От разговора им разбрала, че се уговаряли М. да заплати припадащата се на Г. част. Знае, че ищцата плащала задълженията - неговите и на А.; че се договаряли, когато се изплати всичко, наследственият имот от починалата им сестра да остане за нея. Свидетелства, че Г. не живеел в Русе, търсели го къде е, не знае къде е живял. Повече не била виждала ответника Т.. Свидетелят В. П. дава показания, че с Г. Т. били съученици и от там познавал и М. Т.. Излага пред съда, че през 90-те години на миналия век Г. заминал за В., после за П., след което се върнал обратно във В., а от 4-5 години живеел в чужбина. Свидетелят познавал само визуално починалата сестра на страните А., като знаел, че Г. бил продал дела си от получения в наследство от нея апартамент на другата си сестра М.. Това било преди около двадесетина години. Тогава Т. живеел във В., където заминал след като шивашкият му бизнес в Русе фалирал; имал нужда от финанси, от свидетеля също бил искал пари. Поради това поискал и от сестра си да му изплати дела. Според П. отношенията по повод апартамента между М. и Г. били уредени. Знае, че за това жилище имало някакъв заем, който М. уредила и разликата изплатила на Ж.. Доколкото си спомнял, съпругът на М. - Ж. С., погасил заема на А.. Когато преди 2-3 години се видели, Г. Т. му споделил, че в Русе няма нищо - нито бизнес, нито жилище. Когато се прибирал в България, нямал къде да отседне и ходил при приятели, в т.ч. и у свидетеля. Свидетелят твърди, че Г. Т. никога не е живял в процесното жилище. Окръжен съд – Русе е приел, че заявените в исковата молба фактически твърдения и петитум обуславят квалификация на предявения отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК, всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника, т.е. целта на този отрицателен установителен иск е да се установи, че вещта, върху която е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника и спрямо нея не следва да се насочва принудителното изпълнение за погасяване на парични задължения на длъжника по образуваното изпълнително производство. Съдът е посочил, че по делото няма спор, че принудителното изпълнение в случая е насочено върху недвижим имот, представляващ 1/2 ид. ч. от имот с идентификатор ****, с площ от 38.67 кв. м, находящ се в [населено място], ул. „*“ № 33, вх. 4, ет. 3, ап. „И“, поради което ищцата, като трето за изпълнителното производство лице, претендирайки самостоятелни права върху имота, предмет на принудителното изпълнение, има право да предяви установителния иск по чл. 440 ГПК за защита на правото си. Позовал се е на ТР № 3/10.07.2017 г. тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудително изпълнение, и може да упражни правото си на обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК, с изключение на случаите, когато това право е упражнено и жалбата е уважена. Визирал е, че няма данни М. Т. да е упражнила правото си на жалба, респ. да има положително за нея в този смисъл съдебно решение; липсват и твърдения за наличие на горните обстоятелства. По тези съображения Окръжен съд – Русе е намерил искът за допустим. Съдът е посочил, че ищцата претендира, че е собственик на целия имот, като отрича правата на длъжника върху 1/2 ид. ч. от имота, излагайки твърдения, че е придобила тази идеална част въз основа на оригинерно придобивно основание - придобивна давност. Изложил е, че придобивната давност е един от регламентираните в чл. 77 ЗС способи за придобиване право на собственост върху вещи. Съгласно чл. 79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт (corpus) върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus). Законът в чл. 69 ЗС установява оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. Презумпцията относно субективния елемент на владението, т.е. намерението за своене на вещта, е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение. В случаите, в които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт и върху идеалните части на другите съсобственици на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага съгласно чл. 69 ЗС и тогава е достатъчно владелецът да докаже, че е упражнявал фактическа власт за себе си върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. В хипотезата на постигнато неформално съгласие между сънаследниците за доброволно уреждане на имуществените им отношения, при което се съгласяват определен имот да остане на един от тях, е налице доброволно предаване на владението и за придобиване на собствеността по давност не е необходимо владелецът да е отблъснал владението на останалите съсобственици, защото го упражнява с тяхно съгласие. Съдът е визирал, че в случая ищцата излага твърдение, че е започнала да владее имота като свой малко след смъртта на сестра си А., починала на 20.10.2022 г., когато с брат й – ответникът Г. Т., се договорили да му изплати неговата 1/2 ид. ч. от процесния имот и в изпълнение на това тя му предала на 22.01.2003 г. 2000 лв., като първоначална вноска от общо договорената цена от 9000 лв. Приел е за установено въз основа на събраните гласни доказателства, че Г. Т. още преди смъртта на наследодателката му А. Т. се е установил да живее трайно извън [населено място], а от около преди 5 години - и извън страната. Същият не е пребивавал в процесното жилище, не е предявявал претенции към събираните за него наеми. Нещо повече, изрично е заявявал, че в [населено място] няма никаква собственост и при редките си идвания в града е търсел подслон у приятели. Още отпреди смъртта на наследодателката му А. Т. той е имал много задължения и нужда от финансови средства. И свидетелят П., и свидетелката Б. изнасят данни за уговорки ищцата да изкупи дела на брат си, като и двамата свидетелстват, че Г. Т. не е имал след това никакви претенции към процесния имот, още по-малко пък да го е считал и за свой. Съдът е счел, че тези свидетелски показания, преценени в съвкупност с приложените по делото писмени доказателства - двете нотариално заверени разписки, водят до еднозначния извод, че още от 2003 г. ищцата е установила владение върху идеалната част от процесния имот на своя брат, което е упражнявала явно, непрекъснато и необезпокоявано както до изтичане на десетгодишния срок от 22.01.2003 г. до 22.01.2013 г., така и след това. Във връзка с конкретно наведените във въззивната жалба доводи на „Д Макс“ ЕООД, въззивният съд е изложил следното: Намерил е за неоснователно възражението, че М. Т. се била легитимирала като трето лице–съсобственик в изпълнителното дело, упълномощавайки адвокат В. да я представлява в него. Посочил е, че това обстоятелство по никакъв начин не опровергава безспорно установеното придобиване по давност от нейна страна на идеалната част на брат й от имота. Тя е била конституирана в това й качество в изпълнителното производство и е нямало по какъв друг начин да упълномощи адвокат, за да защити правата си в него. Приел е за неоснователно и възражението, че ищцата не е ангажирала доказателства, че е предала на 13.05.2003 г. 3000 лв. на брат си, представляващи остатъка от договорената между тях цена на неговия дял от имота, след погасяване на задължението на наследодателката им, както и че липсвали такива за прехвърлянето му в изискуемата от закона форма. Посочил е, че М. Т. в исковата молба е заявила твърдения, че е придобила идеалната част на брат си от имота по давностно владение, а не чрез покупко-продажба. Фактът, че не се е снабдила с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка също се явява ирелевантен за спора, тъй като съгласно приетото в ТР № 4/2012 г. по тълк д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, това действие не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, както и причините поради които не го е сторила. Съдът е счел за неоснователно и възражението, че при подписване на разписката от 22.01.2013 г. Т. е използвал израза „обезщетение“ вместо друг израз, сочещ намерение за прехвърляне на собствеността. Визирал е, че правилно районният съд е тълкувал тази разписка в съвкупност с останалия доказателствен материал и е приел, че се касае за първа вноска от стойността на припадащата се на Т. 1/2 ид. ч. от наследствения имот, уговорена между брата и сестрата. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На първо място, жалбоподателят счита, че по въпроса относно изискването за манифестиране завладяването и намерението за своене, и отблъскване на владението при придобивна давност по отношение на сънаследствен имот, въззивното решение противоречи на: р ешение № 128/08.04.2010 г. по гр. д. № 736/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 195/28.06.2011 г. по гр. д. № 86/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 216/15.09.2011 г. по гр. д. № 452/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 381/25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 566/21.06.2010 г. по гр. д. № 1053/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, I г. о., ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Сочи, че съгласно установената съдебна практика, за да се придобие идеална част от наследствен недвижим имот на основание давност, е необходимо промяната на основанието от държане във владение да стане известна на останалите наследници чрез манифестиране на намерението за владение на целия наследствен имот и да е отблъснато владението им. Твърди, че в случая няма събрани никакви доказателства за това, че М. Т. е манифестирала поведение за своене на имота и че е отблъснала владението на Г. Т.. На второ място, жалбоподателят твърди, че относно възможните способи за придобиване на недвижим имот въз основа на придобивна давност, атакуваното от него решение влиза в противоречие с: р ешение № 218/30.07.2010 г. по гр. д. № 664/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 355/14.07.2010 г. по гр. д. № 802/2009 г. на ВКС, II г. о. Според изложението, за да се позове на придобивна давност, М. Т. е имала три възможности: да предяви установителен иск за собственост, като в рамките на производството да установи факта, че имотът е придобит по давност; ако срещу М. Т. е предявен собственически иск, то тя е можело да направи възражение, че е придобила имота по давност; да поиска след обстоятелствена проверка да й се издаде констативен нотариален акт за собственост. Тя, обаче, не се е позовала на придобивна давност върху процесният имот по никой от тези способи. На трето място, в изложението към касационната жалба се визира, че относно значението на свидетелските показания за доказване придобиване на недвижим имот по давност, въззивното решение противоречи на приетото в решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, I г. о. Жалбоподателят счита, че е налице противоречие на свидетелските показания с твърденията в исковата молба и останалите доказателства по делото, поради което изводът за упражнявано владение от М. Т. върху процесния имот в продължение на десет години преди завеждане на делото е необоснован и несъобразен с доказателствения материал. Свидетелите не са установили начален момент на придобивна давност, по какъв начин е изразено намерение за своене, период на владение. На последно място, в изложението са формулирани въпросите, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Процесуално нарушение ли е постановяване на решение по делото преди да е изтекъл срокът по чл. 151 ГПК за поправка и допълване на протокола от съдебно заседание; 2. Следва ли разпоредбата на чл. 452, ал. 2 ГПК да се тълкува разширително, в смисъл: включва ли се придобивната давност в термина разпореждане в случаите, когато към момента на вписване на възбраната няма вписан документ за собственост по давност. Противопоставимо ли е на взискателя позоваване на придобивна давност върху недвижим имот (без вписан документ) след вписване на възбрана върху този имот по изпълнително производство. От насрещната страна М. Т. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Първият въпрос от изложението е правно ирелевантен и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Същият не е съобразен с решаващите мотиви във въззивното решение, че в случая е налице доброволно предаване на владението от Г. Т. на М. Т. на притежаваната от него 1/2 ид. ч. от процесния имот, в която хипотеза презумпцията на чл. 69 и чл. 68 ЗС намира приложение. По втория въпрос атакуваното пред ВКС решение не противоречи на визираните от жалбоподателя решения по чл. 290 ГПК, в които е прието, че изтичането на срока на придобивната давност не води автоматично до възникване право на собственост в полза на владелеца на недвижим имот, тъй като тя не се прилага служебно. Необходимо е позоваването от владелеца на изтичането й чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу такъв иск или чрез снабдяване с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка на основание давностно владение. Оригинерното придобиване е способ, който не действа автоматично, а на него правоимащият следва да се позове по някой от изброените начини. Тези решения са постановени не във връзка с иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, а по съвършено различни казуси – по първото въззивният съд е признал права на собственост на ответника по иска, без те да са били предявени от него по предвидения процесуален ред – с иск, а по второто касационното обжалване е допуснато във връзка с разрешението, дадено с въззивното решение, досежно възможността да се зачете придобиване на процесния имот по давност от страна на покойния наследодател, без последният да се е позовал на това придобивно основание. По третия въпрос също не се констатира противоречие на въззивното решение с визираното решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, І г. о. С него е допуснато касационно обжалване по въпроса дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи. Прието е, че основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства. Правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Дали е основателно позоваване на придобивна давност, т.е. дали недвижим имот е придобит по давност, съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене. В случая Окръжен съд – Русе не се е отклонил от цитираната практика по чл. 290 ГПК при обсъждане на събраните по делото свидетелски показания. По отношение на групата въпроси, по отношение на която жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението не е аргументирано защо въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Първият от тях не попада и в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд. Освен това по делото няма данни да са били поискани поправка или допълване на съдебен протокол. Вторият въпрос също не е обсъждан от Окръжен съд – Русе и по него не са формирани решаващи изводи. Той няма връзка с фактите по делото, в което не става дума за извършени разпореждания от страна на длъжника с възбранено имущество. Във връзка с втория и третия въпроси следва да се отбележи и че разпоредбите на чл. 452 и чл. 453 ГПК са ясни и не се нуждаят от тълкуване, като в съдебната практика не съществува спор, че те не намират приложение по отношение на придобивната давност, като оригинерен придобивен способ; наложената възбрана в този случай е без значение (така: решение № 2109/22.09.1965 г. по гр. д. № 1370/1965 г. на ВС, І г. о., чиито постановки са валидни и при действащия понастоящем ГПК). Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. В частност, предявеният иск по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим, предвид приетото в ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно това решение искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е уреден с изрична законова разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, респективно кога е налице правен интерес от него, така и кои са надлежните страни по иска. Посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Засегнатото право може да бъде както правото на собственост на третото лице върху вещта, така и притежаваното от това лице ограничено вещно право върху същата вещ или пък облигационно право, което не би могло да се противопостави на купувача по публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й. При това законът е очертал и активната легитимация на лицата, имащи правото да предявяват такъв иск, като е посочил, че той може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Затова искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителни действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнието. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Поради това, за да е допустим искът, освен посочените по-горе предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило. Искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и когато третото лице разполага с възможността да предяви положителен установителен иск за собственост. В случая са налице всички процесуални предпоставки, обуславящи допустимостта на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК: висящо изпълнително производство, с предмет принудително изпълнение на парично притезание; насочване на изпълнителните действия върху вещ на длъжника; осъществяваният изпълнителен способ засяга правата на трето за изпълнението лице; третото лице отрича правата на длъжника върху вещта. Същевременно, доколкото искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е отрицателен установителен иск за собственост, по отношение на него приложение намира и ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което по силата на диспозитивното начало в гражданския процес участникът в правен спор сам определя каква защита да търси. Правният интерес от решаване на правния въпрос винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява; видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид защита на материалните права. Изхождайки от постановките на посочените тълкувателни решения, настоящият съд счита предявения от М. Т. иск за допустим. Решението на Окръжен съд – Русе не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. М. Т. има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 500 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,