Определение № 597 от 16.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2170/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, [населено място], срещу определение № 383 от 30.05.2022 г. по в.ч.т.д. № 270/2022 г. на Апелативен съд София. Не са постъпили отговори от ответниците по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София е потвърдил определение № 265011 от 27.10.2021 г. по т.д. № 2408/2018 г. на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба на частния касатор и е прекратено производството по делото като недопустимо, поради липса на право на иск. За да постанови този резултат, въззивният състав е развил съображения, че предявеният иск с правно основание § 6 от ПЗР на ЗИДЗБН е недопустим поради отпадане на задължителна процесуална предпоставка за упражняването му, заради обявяване на нормата за противоконституционна с решение № 8 от 27.05.2021 г. по к.д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България. Посочил е, че с обявяването й за противоконституционна нормата, регламентираща право на синдика на обявената в несъстоятелност банка да предяви искове пред съда по несъстоятелността за обявяване на недействителност на прехвърляне или поредица от прехвърляния на акции и/или дялове от търговски дружества, извършени от банката длъжник след поставянето й под специален надзор, не може да бъде приложен, като липсата на действаща правна норма обуславя и недопустимостта на предявените искове. С потвърденото определение още частният касатор е осъден да заплати държавна такса в размер на 736595,68 лв. на основание чл. 60, ал. 4 ЗБН, във връзка с което въззивният съд посочва, че тези норми не са обявени за противоконституционни, поради което държавната такса за прекратеното производство и при липса на предвидено изключение се дължи на общо основание – чл. 71 и сл. ГПК. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулирани са въпросите: “1. Какъв е характерът на нормата на § 6 от ПЗР на ЗИДЗБН - процесуален или материален?”, „2. Намира ли правното си основание в чл. 135 ЗЗД предявения иск, и ако да – допустим ли е?“, „3. Обявяването на противоконституционността на § 6 води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до конститутивен иск, какъвто може да води всеки срещу всеки?“, „4. Предвид нормата на чл. 60, ал. 4 от ЗБН дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото поради обявена противоконституционност на правната норма?“ Сочи, че са налице основанията за допустимост на касационното производство, установени в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с оглед специалния характер на ЗБН и нововъведената норма на чл. 60а ЗБН в правната система на страната. Поддържа също наличие на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното определение. Частният касатор излага съображения, че при постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е взел предвид разликата между предпоставките за основателност на иска и тези по неговата допустимост. Посочва, че към момента на предявяване на иска нормата на § 6 е действаща, както и че правната квалификация следва да се съобрази като такава по чл. 135 ЗЗД. Релевира отрицателно разбиране относно дължимостта на държавна такса за това производство, тъй като държавната такса следвало да се вложи в тежест на банката в несъстоятелност едва след постановяване на решение по същество, както и че ищецът не носи вина за прекратяването на делото. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Касаторът не обосновава наличие на предпоставките за достъп до касационно разглеждане на жалбата. Първият и вторият поставени въпроси не са били предмет на разглеждане от въззивният съд. Липсват каквито и да е мотиви относно материалноправния или процесуалноправния характер на нормата на § 6 от ПЗР на ЗИДЗБН, както и съмнения относно правното основание на предявения иск. Въззивният състав е аргументирал недопустимостта на исковото производство с обявяването на относима към него правна норма за противоконституционна в хода на делото. Поради това, не може да се приеме, че посочените въпроси отговарят на изискването за въведено общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпрос трети може да се приеме за относим, но по него не е налице допълнително соченото основание от касатора - чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. По въпроса дали обявяването на противоконституционността на правна норма рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора, е формирана споделяна от настоящия състав практика, с която въззивният съд се е съобразил изцяло. Настоящият състав споделя дадените разяснения с определение № 290 от 07.07.2022 г. по ч.т.д. № 1365/2022 г. на ВКС, I т.о. относно правните последици на решение № 8 от 27 .05. 2021 г. по к. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България по отношение на предявения иск по § 6 ПЗР на ЗИД на ЗБН. Съгласно формираната практика, обективирана в цитираните в определението решение № 60113 от 25. 11. 2021 г. по т. д. № 2897/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 60142 от 25. 11. 2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 60139 от 26. 11. 2021 г. по т. д. № 1828/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 60158 от 3. 12. 2021 г. по т. д. № 763/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 60131 от 15. 12. 2021 г. по т. д. № 2676/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 60178 от 15. 12. 2021 г. по т. д. № 2028/2020 г. на ВКС, І т. о. и др., с обявяването за противоконституционни на разпоредбите на норми от ЗБН, исковите производства по тези текстове са недопустими, защото вследствие на противоконституционността им се постига ефекта на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, която цел в законодателството се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав. При наличие на посочената съдебна практика, с която определението на въззивния съд е в съответствие, няма основание определението да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпрос четвърти не може да бъдат счетен за релевантен към обосноваване на общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът игнорира процедирането на въззивния съд, формулиран е с оглед несъгласието на касатора за дължимост на държавна такса за заведеното от него производство. Така формулиран, въпросът предпоставя произнасяне по правилността на въззивното определение, в частта за дължимостта на държавна такса при прекратяване на делото, с оглед отпадналото право на иск, която се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на частната касационна жалба, но не и на етап нейната селекция. Но дори и от тях да бъде изведен релевантен въпрос, то по същия не е обоснован въобще допълнителен критерий. Така постановеното определение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд, при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Оплакванията на частния касатор за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на исканото касационно обжалване. При този изход на делото, на основание чл. 62, ал. 2 ЗБН, частният касатор следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение