Определение № 151 от 23.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 2736/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. К. и В. П. Д., чрез процесуалния представител адв. О. К. против решение № 5102/11.07.2017г. по в.гр.д. №1409/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, II-В състав, с което е потвърдено решение №18506/14.11.2016г. по гр.д. № 28525/2013г. на СРС,60 състав в обжалваната част за отхвърляне на исковете с правно осн. чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на касаторите против ЗК [фирма] за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 14.12.2010г. за разликата над 8400лв. до 25 000 лв. за Н. К. и за разликата над 18 000лв. до 25 000лв. за В. Д.. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на застрахователя спрямо пострадалите лица по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Установено е било извършването на ПТП на 14.12.2010 г., при което Н. К. е получила следните травматични увреждания: фрактура на три ребра вляво и на едно ребро вдясно. Проведено е било медикаментозно лечение и е била извършена оперативна интервенция – торакоцентеза, болничният престой е бил в рамките на шест дни. След кредитиране на свидетелските показания въззивната инстанция е установила, че ищцата два месеца е била в болнични, възстановяването е протекло болезнено със затруднения в дишането и невъзможност от предвижване без чужда помощ, като до шест месеца след катастрофата пострадалата е изпитвала страх от шофиране и пътуване в автомобил. Касаторката В. Д. в резултат на пътния инцидент е получила счупване на дясна бедрена кост в горния край и счупване на десния малък пищял в долния му край, както и генерализирана контузия на тялото и лацероконтузна рана на крака. Претърпяла е две оперативни интервенции с общ болничен престой от десет дни, имала е гипсова имобилизация за 40 дни. Съобразно свидетелските показания решаващият съд е приел, че В. Д. е била два месеца на легло и в невъзможност сама да се обслужва, в лошо психично състояние, наложила се е рехабилитация до деветия месец от произшествието, а след това физиотерапия. След ново счупване на крака долният десен крайник на посочената касаторка е скъсен с 1,5 см, с лек функционален дефицит, които промени са пожизнени. При съобразяване поотделно за всяка ищца на конкретно получените като вид и степен на увреждане травми, съответно характер и интензивност на претърпените болки и страдания, продължителност на възстановителния период и прогноза за възстановяване, въззивният съд е приел, че справедливо съобразно и икономическата конюнктура в страната към датата на деликта се явява обезщетение в размер на 30 000 лв., от което застрахователят е заплатил извънсъдебно сумата от 12 000 лв., поради което и искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е уважен за сумата от 18 000 лв. и отхвърлен за разликата над нея до 25 000 лв. По отношение на касаторката Н. К. СГС е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 15 000лв., от които извънсъдебно тя е получила сумата от 6 600лв., поради което са й присъдени 8400лв., а за разликата над тази сума до 25 000 лв. искът е отхвърлен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, касаторите поставят следните правни въпроси: 1 / При определяне на размера на застрахователното обезщетение, следва ли въззивният съд да преценява всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимовръзка и съвкупност? Следва ли решаващият съд да съобразява в достатъчна степен задължителните указания по приложението на нормата на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС № 4/1968г.?; 2/Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, причинени при пътнотранспортни произшествия, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по чл.266 КЗ /отм./, които съставляват законово отражение на тази конюнктура?; 3/ Следва ли при определяне на размера на застрахователните обезщетения по чл.226 КЗ /отм./ да бъдат съобразявани размерите на лимитите на застрахователната отговорност по чл.266 КЗ /отм./, като проявна форма на обществено-икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието?; 4 / Следва ли съдът, при определяне на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди по искове с правно осн. чл.226 КЗ / отм./ и при съобразяване на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, да отчита лимитите на застрахователното покритие по чл.266 КЗ /отм./, респ. §27 от ПЗР на КЗ в период до 11.06.2012г. и как последните следва да се съотнасят с размера на присъжданите обезщетения?; 5/Съставлява ли лимитът на застрахователно покритие по чл.266 КЗ /отм./, респ. §27 от ПЗР на КЗ в период до 11.06.2012г. „друго обстоятелство, което съдът е длъжен да обсъди“ по смисъла на ППВС №4/1968 и въз основа на оценката му да заключи какъв размер на обезщетението да присъди? Въпроси от първи до трети включително са поставени от касаторите с оглед на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./, поради противоречие на приетото по тях от въззивния съд в обжалваното решение със задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г. и постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 43/2010г. на ВКС, II т.о. – по първи въпрос; в Решение № 124/11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, II т.о. – по втори въпрос; в Решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. и Решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о. – по трети въпрос. Останалите два въпроса са обосновани с допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като значими за точното приложение на закона и за развитие на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че първият правен въпрос е обусловил крайните правни изводи на въззивния съд. Не е изпълнено изискването за осъществяване на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./. Съобразно задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68г. и цитираната от касаторите практика в решенията по чл.290 ГПК понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Задълбоченото изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, е гаранция за постигане на целта на чл.52 ЗЗД - справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. В разглеждания случай СГС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства към датата на деликта и на тази основа е определил размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди за всяко увредено лице. Въпроси от втори до пети включително могат да се обединят, тъй като в своята съвкупност касаят проблема за значението на социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, в т.ч. и на нормативно определените лимити на застрахователно покритие, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск на увреденото лице по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. В цитираната от касаторите задължителна практика на ВКС, обективирана в Решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07.2009г. на ВКС по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о.; Решение № 1/26.03.2012г. на ВКС по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., и служебно известната на състава такава: напр. Решение № 66/03.07.2012г.по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о. и Решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, II т.о., е прието, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Изхожда се от разбирането, че отношение към критерия за справедливост има съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. Именно динамичните промени в икономическата ситуация са в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай СГС е направил преценка, че към датата на събитието – 14.12.2010 г. обезщетение в размер на 30 000лв. за В. Д. и 15 000 лв. за Н. К. е съобразено със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, ето защо е отчел основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Следователно по поставените въпроси е налице задължителна практика на ВКС и решаващият въззивен състав не се е отклонил от дадените с нея разрешения. При наличие на създадена задължителна практика на ВКС и според разясненията по т.4 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, при липса на необходимост от промяна на тази практика с оглед осъвременяването й поради изменения в законодателството или обществените условия, не е изпълнен и селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение. Водим от което, състав на ВКС, Първо търговско отделение