Определение № 546 от 05.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3935/2015 г.

Производството е по реда на чл. 274,ал.3,т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу определение №1341/20.05.2015 г. по ч. гр.д. №1915/2015 г. на САС, 8-ми състав, с което е потвърдено определение от 13.02.2015 г. по гр.д. № 617/2013 г. на СГС, ГО, 19 състав, с което е оставена без уважение молбата на [фирма] –Гърция, А. за изменение на определение от 17.03.2014 г., постановено по същото дело, с което банката е осъдена да заплати на Г. К. В. сумата от 20 000 лв. и на М. Б. Ш. сумата от 19 000 лв. за направени от тях разноски за адвокатско възнаграждение. В касационната частна жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Иска се неговата отмяна и постановяване на ново определение, с което да се отмени определението от 17.03.2014 г., с което банката е осъдена да заплати разноски в посочените размери. Представя се Изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване. Ответниците по касационната частна жалба М. Б. Ш. от [населено място] и Г. К. В. и двамата от [населено място] представят писмени отговори по делото. Застъпват становище, че не са налице законовите изисквания за допустимост на касационното обжалване. „По същество” считат касационната частна жалба е неоснователна. Претендират разноски. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275,ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съгл. чл. 274,ал.3,т.1 ГПК съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Не са налице обаче законовите изисквания за допустимост на касационното обжалване. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че направените от двамата ответници М. Ш. и Г. В. разноски за адвокатско възнаграждение в производството по гр.д. № 617/2013г. на Софийски градски съд са присъдени правилно, доколкото същите са поискани още в отговора на исковата молба, посочени са в договора за правна помощ и са изплатени по банков път преди датата на откритото заседание, на което производството по делото е било прекратено. Без значение според въззивният съд е обстоятелството, че доказателствата за заплащането на адвокатските възнаграждения по банков път са представени след определението за прекратяване на делото и в отговор на молбата на [фирма], за изменение на това определение в частта за разноските. В представеното изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване е формулиран следния правен въпрос: „Присъждат ли се разноски за адвокатско възнаграждение, когато възнаграждението е договорено, вкл. е уговорено плащането му да бъде извършено по банков път, но страната, претендираща разноски, не е представила доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение до приключване на делото пред съответната съдебна инстанция.” Касаторът частен- жалбоподател счита, че в обжалваното определение този въпрос е решен в противоречие с т. 1 от ТР от 06.11.20913 г. по т.д. №6/2012 г. на ОСГТК, където е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане- ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това”. Позовава се и на противоречие с т.11 от ТР от 06.11.2013 г. по т.д. №6/2012 на ОСГТК, където е указано, че ”претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде валидно заявена най- късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото. С това касаторът – частен жалбоподател обосновава допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК. Предвид установената и възприета от въззивната инстанция фактическа обстановка, соченото противоречие с т.1 от ТР №6/2012 на ОСГТК, не е налице. Както се посочи в случая адвокатското възнаграждение е договорено и заплатено преди приключване на производството по делото с прекратително определение като доказателствата, че това е сторено, са представени преди съда да се произнесе с допълнителното определение по чл. 248 ГПК за изменение на определението в частта за разноските. Противоречие с т.11 също не е налице, тъй като искането за присъждане на разноски е заявено още с отговора на исковата молба. Не се установява противоречие и с цитираните в Изложението определения на ВКС, постановени при условията на чл. 273,ал.3 ГПК. Същевременно същите не следва да се обсъждат, доколкото практиката относно условията, при които следва да се присъждат разноски е обобщена по задължителен начин с цитираното Тълкувателно решение №6/2012 г. на ОСГТК. Предвид изложеното, не са налице законовите предпоставки, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване. С оглед на това касационно обжалване на решението не следва да се допуска. Решаващото в случая е обстоятелството, че макар доказателствата за това, че адвокатското възнаграждение действително е изплатено по банков път, да са представени след прекратяване на делото, същите сочат, че сумите са изплатени преди това и следователно разноските не са направени с оглед изхода от процеса. Съобразно изхода от делото на ответниците по частната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение съответно в размер на 733 лв. на М. Б. Ш. и в размер на 900 лв. на Г. К. В., които се удостоверяват с представените по делото договори за правна защита и съдействие. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то гражданско отделение,