Определение № 1754 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 953/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Д. Д. Г. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от САС решение № 1421/25.11.2022 г. по гр.д. № 34/2022 г., с което е потвърдено решение от 17.02.2022 г. по гр.д. № 13251/2020 г. на СГС, с което е уважен частично иск за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Решението се обжалва от Д. Д. Г. в частта, с която въззивният съд е отхвърлил иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдения размер от 200 000 лв. до 400 000 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, САС, ГО,12 състав е приел, че не е спорно между страните, че ищцата Д. Г. е предявила частичен иск за заплащане на сумата от 400 000лв., представляваща част от общо претендирано вземане от 800 000лв., въз основа на който е било образувано гр.д. № 15810/ 2016г. на СГС, производството, по което е приключило с влязло в законна сила решение, с което предявеният частичен иск е бил уважен изцяло. Позовал се е на ТР №3/2019г. по тълк. д. №3/2016г. на ОСГТК, с което са дадени разяснения, че „при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането, поради което е счел, че в настоящото производство съдът, който разглежда допълнително предявената претенция, е обвързан от следните факти: водачът Ж. Г. е имал качеството на застраховано лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен с ответника; настъпилото на 29.11.2015г. застрахователно събитие, при което е пострадала ищцата, е било причинено виновно и противоправно от застрахования водач; липсата на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата. Приел е за неоснователни оплакванията на ответника, че съдът, който разглежда процесното дело е обвързан от извода на съда, който е разглеждал предявения частичен иск относно справедливия размер на обезщетение, тъй като според мотивите на т.2 от ТР №3/2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК, ВКС: „в хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова - различна СПН“. Взел е предвид, че в подадената жалба от застрахователя няма наведени оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение относно приетите за установени травматични увреждания, които пострадалата е получила при процесния инцидент, както и за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като тези изводи са били формирани въз основа на доказателствени средства, които са били събрани по друго производство, без да е налице изключението по чл.232, изр.2 от ГПК, поради което и с оглед правомощията на въззивният съд, очертани в разпоредбата на чл.269 от ГПК, правилността на решението в посочената част не може да бъде проверявана служебно. За неоснователни е счел оплакванията на страните, свързани с допълнително определения размер на обезщетение. Безспорно било по делото, че при настъпилото през 2015г. ПТП ищцата е получила следните увреждания: Съчетана травма - глава, гърди, среден лицев етаж, бедро. Тежка черепномозъчна травма. Мозъчна контузия. Фрактура на средна черепна ямка. Ликворея от дясно ухо. Пневмоцефалия. Тежък травматичен субарахноидален кръвоизлив. Контузионно-хеморагично огнище теменно-тилно вляво. Контузия на гръдния кош и белия дроб с минимален частичен пневмоторакс. Травматична увреда на десния лицев нерв (нервус фациалис). Фрактура на дясна бедрена кост. Счупване с разместване на дясна зигоматична кост и неразместено счупване на горната челюст от първи тип вляво с настъпили усложнения във връзка с черепно-мозъчната травма: Посттравматичен органичен мозъчен синдром; Органична промяна на личността; Посттравматична симптоматична епилепсия с генерализирани тонично-клонични пристъпи; Остатъчна десностранна латентна хемипареза; Лабиринтна дисфункция и неврит на слуховите нерви с комбинирано намаление на слуха със слухова загуба; Тежка пареза на VII ЧМН вдясно - дясна очна цепка не се затваря, сълзотечение от окото; Координационни нарушения - двигателна и статична атаксия; Двукратен абнормен ЕЕГ запис с данни за епилептогенно огнище в лява слепоочно-теменна и челна област. При определяне размера на следващото се обезщетение следвало да се съобразят естеството на проведеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителен период, както и трайните увреждания, които ще останат невъзстановени. Пострадалата е била в пълна кома осем дни, след излизане от коматозното състояние е претърпяла две оперативни интервенции. Възстановяването от травмите на крака и от лицево – челюстните травми е продължило за срок от 6 месеца. За период около една година е била на легло и е имала непрекъсната нужда от чужда помощ. Тази нужда не е отпаднала и към настоящия момент, тъй като здравословното й състояние е такова, че не позволява самостоятелното й придвижване и полагането на грижи за ежедневно обслужване. Здравословното състояние на лицето не е възстановено, а прогнозите за развитието на процеса за в бъдеще са много неблагоприятни. Ищцата изпитва постоянно главоболие, световъртеж, замайване, дясната очна цепка не се затваря, което провокира сълзотечение, има намален слух и непрекъснат шум в ушите, получава епилептични припадъци с прехапване на езика, пяна на устата, тонично – клонични гърчове, медикаментозно овладени, има тремор на ръцете, координационни нарушения и затруднена самостоятелна походка, свръхнормено напълняване, парализа на лицевата мускулатура вдясно на лицето, която е с трайни и необратими последици. Налице е органична промяна на личността и на емоционалното състояние на 4 пострадалата, които не подлежат на обратно развитие – същата страда от тежък посттравматичен психоорганичен синдром, диенцефален синдром, синдром на екстрапирамидална увреда, епилептичен синдром; налице са снижаване на енергетичния потенциал, трудности в организационното справяне, загуба на продуктивност, намален флустрационен толеранс, формалност на заниманията и интересите; ищцата е безкритична, леко неадекватна, емоционално неустойчива, склонна към афективни изблици, хипобулична и хипореактивна мисловно. Има артрозни промени в резултат на продължителното обездвижване и свръхнорменото тегло, с парализа на лицевата мускулатура вдясно на лицето, не е в състояние да се грижи сама за малкото си дете. Ето защо и при отчитане на младата възраст на пострадалата съдът е намерил, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 600 000лв., поради което и при съобразяване с присъденото обезщетение по предявения частичен иск, което е в размер на 400 000лв., предявеният частичен иск следва да бъде уважен за сумата от 200 000лв., до който правилен извод е достигнал и първоинстанционнният съд. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК Д. Д. Г. е въвела като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС в тълкувателни решения и противоречие с практика на ВКС по въпросите: 1/. За задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия – твърди се противоречие с т. 11 от ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 4/1968 г.; 2/. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка “Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси – твърди се противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1948/2013 г. и решение № 4/08.03.2021 г. на ВКС по т.д. № 2940/2019 г. Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по обобщения материалноправен въпрос за критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г. Така уточненият въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК. Налице е и допълнителното основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- практика на ВКС и ВС, посочена от касатора, с която даденото от въззивният съд правно разрешение следва да бъде проверено. Съгласно ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. С въззивното решение не е извършена прецизна преценка как установените по делото правнорелевантни факти влияят на размера на определеното обезщетение, поради което в случая е налице противоречие с цитираното ППВС № 4/68 г., както и с представените от касатора съдебни актове. Ето защо по този правен въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК касаторът е освободен от заплащане на държавна такса. Воден от изложеното, съдът