Определение № 1974 от 22.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3568/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Н. Х. срещу решение № 135 от 26.04.2023 г. по в.гр.д.№ 119 от 2023 г. на Русенския окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 219 от 07.11.2022 г. по гр.д.№ 957 от 2021 г. на Районен съд- Бяла в следните негови части:

• частта, с която е отхвърлен искът по чл.124 ГПК за признаване на установено по отношение на „Л. и син“ О., че Х. Н. Х. е собственик на основание давностно владение на лек автомобил марка BMW 118 D, с рег. [рег.номер на МПС];

• частта, с която е отхвърлен предявеният в условията на евентуалност от Х. Н. Х. срещу „Л. и син“ О. иск за заплащане равностойността на лекия автомобил, платените данъци, застрахователни премии и разходите по поддръжката му на обща стойност 24 000 лв. и

• частта, с която е уважен насрещният иск по чл.108 ЗС като е признато за установено по отношение на Х. Н. Х., че „Л. и син“ О. е собственик на процесния автомобил и Х. е осъден да предаде на „Л. и син“ О. владението на този автомобил.

Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която Х. Х. е осъден да заплати на дружеството обезщетение за ползата, от която е бил лишен собственикът на автомобила за периода от 11.06.2021 г. до 18.08.2021 г. в размер общо на 1 000 лв. и с която е отхвърлен този иск за разликата до пълния предявен размер от 17 000 лв.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Тече ли придобивна давност в полза на лице, което владее МПС като пълномощник, но извършва действия и разходи за автомобила извън обикновените задължения на пълномощника и може ли да придобие по давност МПС, ако въпреки че е пълномощник, владее вещта като собственик?

2. Дължи ли пълномощникът заплащане на разходите за данъци, застраховки и ремонти на автомобила или същите следва да се заплащат от собственика?

3. Съставляват ли разходите за данъци, застраховки и ремонт на МПС обикновени разноски за поддържането, запазването и използването на вещта?

4. Може ли да се приеме, че само с факта на упълномощаване на лице да ползва МПС по силата на пълномощно е сключен и договор за заем за послужване между същите страни за това МПС, ако не са уговорени условия по такъв договор?

5. При наведени обстоятелства за сключен неформален договор за заем за послужване от ответника, как следва съдът да разпредели доказателствената тежест за установяване на такива правоотношения и валидно сключен договор?

6. Чия е доказателствената тежест за доказване на валидно сключен договор за заем за послужване и с какви доказателства може да бъде доказано наличието на неформален безвъзмезден договор за заем за послужване?

В писмен отговор от 07.08.2023 г. ответникът по жалбата „Л. и син“ О. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и на ответника да се присъдят направените от него разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на движима вещ със застрахователна стойност от 6 600 лв. и облигационен иск с цена 24 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

По допустимостта на касационното обжалване съставът на ВКС приема следното: Пред първоинстанционния съд са предявени от Х. Н. Х. срещу „Л. и син“ О. обективно съединени в условия на евентуалност искове: иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване собствеността върху лек автомобил, марка BMW118D, с peг. [рег.номер на МПС], придобита чрез давностно владение в продължение на над 5 години и иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане равностойността на лекия автомобил, платените данъци и застрахователни премии в периода 2009 г.- 2018 г. и разходите по поддръжката му в общ размер на 24 000 лв. Ответникът „Л. и син“ О. е предявил насрещни обективно съединени искове, първият от които е иск по чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на Х. Х., че дружеството е собственик на горепосочения автомобил и за осъждането на Х. да предаде на „Л. и син“ О. владението на този автомобил. Алтернативно дружеството е претендирало да получи равностойността на автомобила на основание чл.57, ал.2 ЗЗД. Предявило е и иск за осъждане на Х. да му заплати обезщетение за ползата, от която дружеството е било лишено като собственик за периода от 01.11.2018 г. до датата на завеждането на исковата молба в съда, в размер на 500 лв. месечно или общо 17000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от Х. Х. искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.55, ал.1 ЗЗД и е уважил насрещните искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД до размер на 1 000 лв.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части /по исковете по чл.124, ал.1 ГПК и чл.55, ал.1 ЗЗД и по насрещния иск по чл.108 ЗС/, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установявало наличие на елементите на фактическия състав на придобивната давност, защото Х. Х. е имал качеството държател на процесния автомобил, а не на негов владелец. Същият установил фактическа власт върху автомобила в качеството си на пълномощник на ответното дружество „Л. и син“ О., по силата на даденото му пълномощно от 25.11.2009 г. и сключен неформален договор за заем за послужване. С това пълномощно представляващият ответното дружество, като собственик на автомобила, е предоставил на Х. Х. правото да управлява и стопанисва същия в страната и чужбина, да подписва и представлява собственика пред посочените в пълномощното институции, без на същия да е предоставяна възможност за представителство във връзка с прехвърляне на собствеността върху автомобила на себе си или на трети лица. Съдът е приел, че поради наличието на облигационна връзка между страните в периода на действие на процесното пълномощно до неговото оттегляне с нотариална покана от 16.11.2018 г., връчена на 19.11.2018 г., ищецът Х. е бил само държател на автомобила: упражнявал е фактическата власт върху него, като го е държал за собственика му. Според съда, едва от 19.11.2018 г., след отпадане на основанието за държане на автомобила от ищеца, той би могъл да заявява владение с цел своене на вещта, но от тази дата до датата на предявяване на насрещната искова молба, с която се претендира за връщане на автомобила /18.08.2021 г./, предвиденият в чл.80 ЗС петгодишен давностен срок за придобиване по давност на същия не е изтекъл.

По отношение придобиването на правото на собственост по давност въззивният съд е посочил, че когато държането на една вещ се променя във владение, тази промяна следва да бъде открито демонстрирана спрямо собственика чрез действия, които не будят съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта. В тежест на ищеца е било да докаже извършването на такива действия. В случая по делото не била установена промяна в намерението на ищеца Х. да упражнява изключително за себе си фактическата власт върху процесния автомобил. Напротив, по делото имало доказателства, че Х. е упражнявал фактическа власт върху автомобила, съзнавайки че този автомобил е собственост на ответното дружество и без да има намерение да го свои: в приложеното към делото ДП № 1200 от 2018 г. по описа на Р., ТО- Бяла се съдържало признание на Х., че собственик на автомобила е ответното дружество и че Х. дължи връщането на този автомобил на собственика, а от показанията на разпитаната по първоинстанционното дело свидетелка Т. В. се установявало, че Х. е изявил пред свидетелката желание да закупи автомобила, съзнавайки и считайки този автомобил за собственост на ответното дружество. Затова предявеният от Х. Х. установителен иск за собственост върху автомобила, основан на придобивна давност, е приет от съда за неоснователен.

По предявения в условия на евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане, като платени без основание, на сумите за закупуване на автомобила, за платени данъци, застрахователни премии и разходи за поддръжката му, в общ размер на 24 000 лв., съдът е приел, че този иск е неоснователен, тъй като дължимостта на претендираната сума не е подкрепена от доказателствата по делото. От представените към исковата молба застрахователни полици е видно, че страна по договорите за застраховка „Гражданска отговорност“ и „Каско“ на автомобила е собственикът- ответното дружество „Л. и син“ О., а не ищецът Х. Х. /за който съгласно чл.483, ал.1 КЗ не е съществувала забрана да сключи тези застрахователни договори/. От отбелязването в аналитичната оборотна ведомост на счетоводния регистър на ответното дружество се установявало, че процесният автомобил е заприходен като Д. на дружеството и сумата за закупуването му- 7 040,99 лв. /левова равностойност на 3600 евро, съобразно фактура № 2009158 от 12.09.2009 г./ е била заплатена от ответното дружество, а не от Х.. Относно разходите за извършвани ремонти на процесния автомобил и платените данъци за него в [община] за периода 2011 г.- 2018 г., съдът е приел, че от приетото по делото и неоспорено заключение на съдебно-икономическата експертиза се установявало, че тези разходи са платени и отразени в счетоводните регистри на ответното дружество- собственик на автомобила, а не са заплащани от Х.. Дори и да се приемело, че Х. е правил разноски за поддръжката на автомобила или за застрахователни премии, съгласно чл.245 ЗЗД тези разноски е следвало да се понесат от него като заемател по сключения между него и ответника договора за заем за послужване на автомобила.

По предявения насрещен иск по чл.108 ЗС въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на този иск. Ищецът по насрещния иск е собственик на процесния автомобил, видно от представената фактура от 12.09.2009 г. за закупуването му и свидетелството за регистрация в ПП КАТ при ОДМВР-Р., представляващо официален документ, ползващ се с формална и материална доказателствена сила. Втората предпоставка за уважаване на ревандикационния иск е приета за безспорно установена, тъй като автомобилът се държи от ответника по насрещния иск Х. Х. /ищец по първоначалните искове/, който факт не се отричал от Х.. Не било доказано и Х. да има основание да ползва автомобила към настоящия момент, след оттегляне на даденото му пълномощно през м.11.2018 г.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд по поставените въпроси, поради следното:

Първият поставен въпрос /Тече ли придобивна давност в полза на лице, което владее МПС като пълномощник, но извършва действия и разходи за автомобила извън обикновените задължения на пълномощника и може ли да придобие по давност МПС, ако въпреки че е пълномощник, владее вещта като собственик?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като по начина, по който е формулиран, не представлява правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Въпросът не е относим към конкретното дело, тъй като предпоставя, че ищецът е бил владелец на автомобила и че е извършвал действия и разходи за този автомобил без основание /извън задълженията му като лице, което е било упълномощено да управлява този автомобил/, докато по конкретното дело съдът е приел за установена друга фактическа обстановка: че ищецът е бил държател, а не владелец на процесния автомобил и доколкото е извършвал действия и разходи за този автомобил, то това е било с основание /не в качеството му на пълномощник, а на заемател по сключения със собственика на автомобила договор за заем за послужване/.

Вторият и третият поставени въпроси са свързани с тълкуването на разпоредбата на чл.245 ЗЗД относно това кои разноски, направени за отдаден за ползване по договор за заем за послужване автомобил, са обикновени разноски. Тези въпроси обаче не са правни въпроси, които биха могли да обусловят допускане на касационното обжалване, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда в решението. Както бе посочено и по-горе, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД, тъй като е приел, че от събраните по делото доказателства не се установявало ищецът Х. да е заплатил, вместо собственика на автомобила, претендираните разноски: цената на автомобила при закупуването му, данъци, застраховки и ремонти на автомобила. Мотивите на съда, че съгласно чл.245 ЗЗД обикновените разноски за поддържането, запазването и използването на автомобила се дължат от ищеца като заемател по договор за заем за послужване, са само допълнителни мотиви за отхвърляне на този иск- само в случай, че се приеме, че е доказано плащането на такива разноски от ищеца.

Четвъртият, петият и шестият поставени въпроси също не са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. В него въззивният съд въобще не се е произнасял по въпросите: дали фактът на упълномощаването на лице да ползва МПС е достатъчен, за да се приеме, че между упълномощителя и пълномощника е сключен договор за заем за послужване; с какви доказателства може да бъде доказано наличието на неформален безвъзмезден договор за заем за послужване; чия е била доказателствената тежест за доказване на сключен договор за заем за послужване с ответника /на ищеца или на ответника/ и дали съдът е разпределил правилно тази доказателствена тежест. Съгласно чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не е и бил длъжен да се произнася по тези въпроси, тъй като във въззивната жалба не се съдържат доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената тежест за доказване сключването на договор за заем за послужване на автомобила, нито доводи за необоснованост на изводите на съда относно това с какви доказателства може да бъде доказано сключването на такъв договор.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК, чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗЗД и ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Русенския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение,