Определение № 371 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2019 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от М. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно решение № 187 от 5.08.2019г. по в.гр.д. № 217 по описа за 2019г. на Окръжен съд Шумен, с което е потвърдено решение № 350 от 15.04.2019г. по гр.д.№ 2841/2018г. на Районен съд Шумен като е отхвърлено искането му, с правно основание чл.59, ал.9 СК, за изменение на одобреното с решение № 672 от 6.07.2018г.по гр.д.№ 1842/2018г. на РС Шумен споразумение по чл.50 СК в частта досежно упражняването на родителските права, местоживеенето и издръжката на малолетното дете Ф. М. Д., [дата на раждане] В изложението си касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по поставен въпрос касаещ извършената от въззивния съд преценка за интереса на детето и по-специално дали същият налага въззивният съд да възложи изготвянето на социален доклад и събиране служебно на всички доказателства, касаещи настъпила промяна в условията за живеене при родителя, който не упражнява родителските права, но реално живее с детето за период повече от една година? Следва ли съдът да възложи изготвянето на социален доклад за начина и условията, при които живее родителя, който упражнява родителските права, като вземе пред вид обстоятелството, че детето от година не живее при него, съответно да установи какво е местоживеенето на този родител, неговите финансови възможности и социален статус? Въпросите са поставени във връзка с постановен от въззивния съд отказ да допусне изготвяне на нов социален доклад за условията, при които живее майката поради липса на категорични доказателства, че е променила местожителството си. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Х. Ф. Б., чрез процесуалния представител адвокат Т., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че при постановяване на въззивния акт не е допуснато нарушение на императивна правна норма или принцип. Същият е изцяло съобразен с интереса на детето, преценката за който е осъществена след задълбочено обсъждане на всички спорни въпроси. Претендира разноски, без да представя доказателства за реално извършване на такива. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: Въззивният съд е преценил искането като неоснователно, възприемайки извода на първата инстанция за липса на настъпило изменение на обстоятелствата, по смисъла на чл.59, ал.9 СК. Решаващите мотиви на съда са, че споразумението между родителите е одобреното на 6.07.2018г., искането за промяна на мерките относно упражняването на родителските права, местоживеенето и издръжката на малолетното дете Ф. е подадено на 2.10.2018г., като единствената настъпила промяна е факта, че детето Ф. се е преместил и желае да живее при баща си, на когото е предоставено упражняването на родителските права на другото дете на страните, Х., /на 15години/, роден на 7.04.2004г. Според въззивният съд, категорично изразеното от детето нежелание да продължава да живее с майка си, само по себе си не може да доведе до промяна на вече определените мерки, защото подобна промяна изисква преценка на най-добрият интерес на детето, а в случай същият налага родителските права да се упражняват от майката, „която в по-голяма степен би осигурила правилното възпитание и отглеждане на детето”, както и би осигурила поддържането на контакт с бащата. Пред вид обстоятелството, че детето Ф. от есента на 2018г./близо година/ фактически не живее при майка си, въззивният съд лично го е изслушал в съдебно заседание, осъществил е разпит на трима свидетели във връзка с установяване на местоживеенето на майката и е приел нови писмени доказателства относно две групи обстоятелства: че за последните десет години ответницата е натрупала публични задължения в размер на 158 013.38лв. и че детето е завършил учебната 2018/2019г. с отличен успех. Тези факти, въззивният съд е преценил, че не са определящи в сравнение с непроменените от момента на първоначалното определяне на мерките обстоятелства, които са определящи, а именно: че страните са с влошени взаимоотношения след фактическа им раздяла, която датира още от 2012г., когато майката е напуснала семейното жилище заедно с децата и е заживяла при родителите си /в същия град/, че по-голямото дете, Х., още когато е бил на осем години е отишъл да живее при баща си, а Ф. /тогава на 4г./ е останал при майка си, както и че децата не желаят да контактуват с майка си, която обвиняват, че е напуснала баща им и считат, че „тя лъже”. Изводът си за липса на настъпило изменение в обстоятелствата, въззивният съд е мотивирал със следното: 1.През последните седем години /преди м.07.2018г./ детето Ф. е живяло постоянно и само с майка си, 2. Бащата реално отказва да съдейства за осъществяване на контакти между детето и майката, независимо от декларативните му изявления в обратен смисъл, потвърждението на което е неговото съгласието децата да не ползват инициираната социална услуга за подпомагане на връзката им с майката, 3. С психологическа експертиза е установено, че макар и да не се установява синдром на родителско отчуждение, прекъснатите контакти с майката за период повече от година, както и навлизането на детето в пубертета и свързаните с това особености на психоемоционалното му развитие, ще доведат до задълбочаване на кризата в отношенията дете-майка, 4. Майката не препятства контактите на бащата с детето и тя е подкрепящият родител. /Тя е записала детето, ръководейки се от неговото желание за бъдеща реализация като архитект да учи в училище със специализиран профил „Рисуване”, а бащата, по практични съображения, следващата година го е преместил в кварталното училище/, 5. Желанието на детето да живее с баща си е повлияно от факта, че желае да живее с по-големия си брат, в който вижда модел за подражание /включително и относно нежеланието за контакт с майка им/. Съгласно чл.59 ал.9 СК, постановените мерки относно режима на личните отношения между детето и родителя и за издръжката, подлежат на промяна, само при изменение на обстоятелствата, въз основа на които те са определени. При това, съгласно трайно установената съдебна практика с т.V от ППВС № 1/1974г., за да се измени определеният режим, не е достатъчно само да е настъпило някакво изменение в обстоятелствата, а е необходимо така настъпилото изменение съществено да засяга интересите на детето. Визират се както нови обстоятелства, влошаващи положението на детето, така и такива, с които би се подобрило положението му, при евентуално ново разрешение /вж.решене по гр.д.№ 2246/2018г.на ІV г.о./ Имайки пред вид тези принципни постановки за иска по чл.59 ал.9 СК, настоящият съдебен състав намира за ирелевантни поставените от касатора въпроси, касаещи необходимостта от изготвяне на социален доклад за настъпила промяна в условията за живеене при родителите. Същественият въпрос в конкретния случай, след като законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата /вж. т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС/, произтича от опасността от настъпване на отчуждение между детето и майката. В съдебната практика многократно се приема /вж. решения по гр.д.№ 414/2019г., гр.д.№ 940/19 ІІІ г.о./, че родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при определянето на режима на лични отношения да вземе адекватни (според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му) мерки за преодоляването му, във връзка с което той може и служебно /без искане на страните/ да се произнася. В конкретният случай, настоящият съдебен състав констатира, че в мотивите на въззивния съд не е обсъдено в достатъчна степен заключението на приетата по делото съдебно-психологическа експертиза и по-специално т.2, т.4 и т.5. Съгласно т.2 от същото – налице са „данни за наличие на отчуждаващи практики спрямо майката”. Детето е поставено „в ситуация, в която родителите му са с влошени взаимодействия” и това „не влияе по положителен начин на детето. В случай, че тези отчуждаващи практики продължат и прераснат в оформен синдром на родителско отчуждение, трябва да е ясно, че става въпрос за тежка емоционална злоупотреба с огромни и дълбоки последици за детето и неговите близки”. Според експертът за „преодоляване на отчуждаващите практики, възстановяване на нормалните взаимоотношения между Х. Б. и Ф. Д., както и възстановяване на договарянето в родителската субсистема, което да кореспондира с добро ниво на грижа и последователен стил на възпитание, за детето е необходимо цялото семейство, включително и Х. да бъде постановено да ползват услугите по семейна медитация на Зона „ЗаКрила ”, без възможност за неизпълнение ”/т.5/. Според вещото лице не е в интерес на детето да се променя режима на упражняване на родителски права, защото с промяна на режима „в дългосрочен план с голяма вероятност ще се формира синдром на родителско отчуждение”, но за детето би било добре, защото е „във възрастта в която се усилва идентификацията с родителя от същия пол” „да контактува повече с баща си и с по-големия си брат”. Съгласно раздел ІV от ППВС № 1/12.11.1974г., което не е загубила сила при действието на настоящия СК и установената практика /вж. решение по.гр.д.№ 4781/18 ІV г.о./ съдилищата, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата, трябва да определят подходящи лични отношения между родителите и децата по такъв начин, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, като това може да става не само със свиждания, но и чрез по-продължителен личен контакт с родителя, при когото децата не живеят постоянно. Това налага, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, да се допусне касационно обжалване на въззивния акт за съобразяване на горецитираното експертно становище с определяне на адекватни мерки за преодоляване на констатираните отчуждаващи практики и възстановяване на нормалните взаимоотношения дете- майка. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд