Определение № 383 от 22.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 1031/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] против решение № 958 / 11.06.2012 год. по гр.д.№ 1271 / 2007 год. на Софийски апелативен съд, ГК, с което е отменено решение от 20.03.2007 год. по гр.д.№ 832 / 2005 год. на Софийски градски съд, ГК, І г.о., 12 състав в частта, в която искът на Г. К. Чамов с правно основание чл. 407 ТЗ / отм./ против касатора е отхвърлен за сумата в размер до 10 000 лева от претендираните общо 10 500 лв. и в съответната част за разноски и вместо това е осъдено ЗД [фирма] да заплати на същия сумата от 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 30.06.2002 год., причинено по вина на водача на застрахован при ответника лек автомобил по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „,ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.06.2002 год. до окончателното й заплащане. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като необосновано с оглед фактическите констатации, тъй като въпреки доказателствата за наличие на „ случайно деяние „, по смисъла на чл.15 НК, изключващо отговорността на водача на МПС, с което е причинено ПТП, предвид оборена презумпция за вина, респ. отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът е обосновал противен извод. Наведено е и основание за несъобразяване на съпричиняването на пострадалото лице, в противоречие с чл.51 ал.2 ЗЗД. Ответната страна - Г. К. Ч - оспорва касационната жалба, като намира, че поставеният въпрос относно приложимостта на последиците на „случайното деяние „ - в конкретния случай и с оглед събраните по делото доказателства - не съставлява правен въпрос по смисъла на т.1 ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, а касае проверка правилността на решението, на основанията по чл.281 т.3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът поставя, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, въпроса за приложимостта на последиците на „ случайното деяние „, по смисъла на чл.15 НК, като изключващо вината на делинквента, с оглед събраните по делото доказателства. Касаторът счита, че въпреки заключението на А. и въпреки възприетото от свидетелските показания движение на пострадалия тичешком, с оглед ползване съответния вариант на заключението, съдът е постановил решението си в противоречие с ППВС 7 / 30.12.1959 год. т.1 и т.2 и а ППВС № 7 / 04.10.1978 год. – т.9, изключвайки наличие на случайно деяние, предвид предотвратимост на удара от водача на МПС. Навежда довод за процесуално нарушение на чл.235 ал. 2 ГПК, но с оглед извода на въззивния съд за липса на случайно деяние, като некореспондиращ на събраните доказателства, което по същество е довод за необоснованост на решението, тъй като не се твърди несъобразяване, в смисъл изключване от коментирания доказателствен материал на заключението на автотехническата експертика и свидетелските показания, а превратно възприемане на установеното в същите, съответно изводи, некореспондиращи с фактическите констатации по делото. Процесуалноправен въпрос по приложението на чл.235 ал.2 ГПК, различен от довод за процесуално нарушение, преценим на основанията по чл.281 т.3 ГПК, ирелевантни за настоящото производство, не е поставен, поради което и цитираната задължителна съдебна практика - реш.№ 72 / 12.03.2010 год. по гр.д.№ 905 / 2009 год. на ВКС, ІІ г.о. не подлежи на коментар. Поставеният въпрос за приложение последиците на „ случайното деяние „ в конкретния спор е също фактологичен, обусловен от преценка правилността на въззивното решение, въз основа на конкретната за спора фактическа обстановка и като такъв - непредпоставящ еднозначен отговор по предпоставките за приложение на „ случайното деяние „, по смисъла на чл.15 НК. Видно е, че касаторът оспорва извода за „ предотвратимост „ на удара от страна на водача на МПС, като обуславящ извода на съда, че не е налице „ случайно деяние „. В този смисъл не се касае за противоречие на въззивното решение с приложението на самия институт / предпоставки при които е налице случайно деяние /, респ. със задължителна съдебна практика по приложението му, а за неправилност на извод на съда относно предпоставка, относима към приложението на института, преценката за което се извършва на основанията по чл.281 т.3 ГПК, след допускане на касационното обжалване, но не е от естество да обоснове последното. Цитираните ППВС № 7 / 1959 и № 7 / 78 год., в съответните точки 1 и 2 от първото и т.9 от второто, визират две от предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност - виновно поведение на дееца и причинна връзка между поведението му и вредата и изключването на отговорността на застрахователя, като функционално обусловена от отговорността на делинквента, при причинени вреди от непреодолима сила за застрахованото лице. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с така постановената задължителна съдебна практика, а и същата би обосновала допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК само в случай, че съдът бе приел за подлежаща на ангажиране отговорността на застрахователя, въпреки наличието на „ случайно деяние „, изключващо вината, респ. при надлежно формулиран спрямо такъв извод правен въпрос. Видно от мотивите на въззивния съд и в съответствие с възприетия за приложим вариант на А., за предотвратимостта на удара е съобразена видимостта за водача на МПС, спрямо пострадалия пешеходец, от разстояние по-голямо от опасната зона за спиране / стр.4 от експертизата /, предвид което и реакцията на водача на МПС е възприета за несвоевременна. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение