Определение № 5134 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4673/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. К. З. чрез пълномощника му адвокат В. Г. против решение № 2764 от 7.05.2025 г., постановено по гр. д. № 9372 по описа за 2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20112998 от 13.01.2024 г. по гр. д. № 24480/2018 г. на Софийски районен съд за уважаване на предявения от Т. М. З. против Ю. К. З. положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1014, заедно с изградените в имота сгради: складова сграда на един етаж с идентификатор *** с площ от 13 кв. м. и инфраструктурна сграда на един етаж с идентификатор *** с площ от 17 кв. м., находящи се в Столична община – район Н. И., [населено място], [улица], като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 142, том ІІ, рег. № 16347, дело № 313/2017 г., съставен на 31.10.2017 г. от нотариус Р. Р., до размер на притежаваната в собственост от Т. М. З. 1/2 идеална част от недвижимия имот. Т. М. З. чрез пълномощника си адвокат К. Г. е подала отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Второинстанционният съд е констатирал, че доводите във въззивната жалба са, че от събраните по делото доказателства не се доказва твърдяното от ищцата владение от страна на общия наследодател М. К. З. и придобиване на парцела от него по давност, нито упражнявана от ищцата фактическа власт върху имотите, макар да не се оспорва упражняваната от наследодателя М. З. фактическа власт върху земята, но се счита, че вещта не е била придобита по давност от последния, тъй като имотът е бил ограден едва през 1980 г., като владение върху него е било упражнявано и от бащата на ответника К., както и от самия ответник, считано от 2011 г. до днес. Приел е за установено, че върху процесния имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** и две стопански постройки в него, находящи се в [населено място], [улица], е била установена фактическа власт от М. К. З., който е починал на 06.09.2008 г. и е оставил за свои законни наследници ищцата Т. М. З. (дъщеря) и К. М. З. (син). Последният е починал на 02.06.2011 г. е бил наследен по закон от ответника Ю. К. З. и от преживялата съпруга Й. В. В.-З.. Счел е за спорно обстоятелството дали М. З. е придобил по давност имота приживе, респ. установил ли е ответникът Ю. З. собствено владение върху целия имот за период от 10 години. След обсъждане на свидетелските показания въззивният съд е приел, че процесният имот е бил даден на М. З. от неговия баща Б. между 1965 – 1970 г., обработван е и е ползван от М. З. до смъртта му през 2008 г., като е ограден в края на 80-те, началото на 90-те години и е деклариран като негов по реда на чл. 14 ЗМДТ на 26.03.1998 г. Че имотът е бил на М. З. са казали и свидетелите в хода на обстоятелствената проверка по нот. дело № 313/2017 г. на нотариус Р. Р., с рег. № * на НК, издала констативния нотариален акт в полза на ответника (разказват, че е дядото на Ю. не е имал къща в [населено място] и сам си направил бунгало, за да си почива, като дойде да работи на градината, той си е вкарал вода в имота и парцелът се предавал по наследство от дядото на Ю. към баща му и сега към него). След смъртта на М. З. имотът се стопанисвал от сина му К., а след това от ответника Ю.. По отношение на показанията на свидетелката В., че М. (дядо Д.) й е казвал, че не иска Т. да придобива земята в [населено място], поради което има намерение да си извади нотариален акт за парцела и да го прехвърли на сина си, съдът е посочил, че те само потвърждават извода, че М. З. е упражнявал владение за себе си и е планирал извършване на разпоредителни сделки с имота, но доколкото не е изпълнил намеренията си, то имотът е останал в наследството му и след смъртта му е преминал към наследниците му по закон. Бащата на ответника и самия ответник са упражнявали фактическата власт върху наследствения имот, т. е. на основание което опровергава презумцията на чл. 69 ЗС, поради което, за да започне да тече придобивна давност върху правата на ищцата, е необходимо да демонстрират промяна в намерението си и завладяване на нейните права, каквито данни липсват по делото. Твърдяното от свидетелите обстоятелство, че не са виждали ищцата в [населено място], не може да обоснове придобиване на целия имот от ответника, тъй като ищцата е упражнявала права си чрез трето лице – ответника, при липса на доказателства за трансформиране на държането на нейната идеална част във владение, а и неупражняването на правото на собственост не води до погасяването му (чл. 99 ЗС). Допълнително, с оглед доводите във въззивната жалба, съдът е посочил, че по делото не се доказва ответникът Ю. К. З. да е придобил собствената на ищцата 1/2 идеална част от имота по давност. В полза на последния е издаден констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 142, том ІІ, рег. № 16347, дело № 313/2017 г., съставен на 31.10.2017 г. от нотариус Р. Р., но удостовереното от нотариуса право на собственост се явява опровергано в настоящото производство, тъй като се установява несъмнено, че до смъртта си на 06.09.2008 г. собственик на имота е бил М. К. З.. След тази дата и до съставяне на констативния нотариален акт на 31.10.2017 г. не е изтекъл период от 10 години, в който Ю. З. да е могъл да придобие имота по давност, като евентуално упражняваното от него давностно владение е било прекъснато, преди да изтекат 10 години, с предявяване на иска в настоящото производство на 17.04.2018 г. (арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ю. К. З. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по решение № 477 от 8.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г., ІІ г. о. и Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г., ОСГК. Противоречието е обосновано с доводите, че никой от наследодателите на страните не е притежавал документ за собственост, поради което в наследството е преминало владението, а не собствеността на имота, за придобиването на която е необходимо изрично позоваване на давността, а за това е необходимо този наследник да е упражнявал фактическа власт, докато по делото е установено, че след скандал на ищцата с нейния брат и баща, тя не е била допускана в имота още преди 2008 г. При посочената обосновка не се констатира наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тезата на касатора, че след като ищцата не е установила самостоятелна фактическа власт, то не може да се позовава на давността въз основа на владението, осъществявано от наследодателя, не е съобразена с правната теория и практиката на ВКС, според която при универсално правоприемство (каквото представлява наследственото правоприемство) владението продължава по право в лицето на общите правоприемници без да е необходимо последните реално да упражняват фактическата власт (щом владението не е прекъснато от действия на трети лица). С т. 3 на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г., ОСГК изрично е разяснена възможността за придобиване по давност на право на собственост от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. Изразената в решение № 477 от 8.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г., ІІ г. о. теза е преодоляна с постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г., ОСГК, с чиито разяснения въззивният съд се е съобразил. Тезата на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение е обоснована със същите твърдения, с които и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, допълнени с твърдението, че след като процесния имот не е бил ограден до края на 80-те – началото на 90-те години, то той не е бил отделен от наследството на Б., баща на М. З., което опровергава тезата на ищцата за владение от 60-те години, поради липса на предмет на владението, за които твърдения се поддържа, че не са обсъдени от въззивния съд. По отношение твърдението, че владението не е имало предмет до ограждането на имота (без значение доколко същото е юридически обосновано) не е ясно как приемането на това обстоятелство би било относимо към изхода на спора. Дори да се приеме, че владението е установено в края на 80-те – началото на 90-те години, то до смъртта на М. З. е изтекъл 10-годишния срок на недобросъвестното давностно владение. По останалите твърдения е налице произнасяне на въззивния съд с направените фактически и правни изводи, залегнали в мотивите към въззивното решение. При прочита на въззивното решение не се констатира нито явна необоснованост (фактически изводи, които не произтичат от възприетото от съда съдържание на доказателствата), нито очевидно неправилно приложение на материалния закон спрямо фактите, които съдът е приел за установени. С оглед липсата на основание за допускане на касационно обжалване Ю. К. З. следва да възстанови на Т. М. З. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 613.55 евро (равностойност на заплатеното на адвокат К. Г. възнаграждение от 1200 лв.) С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение