Определение № 60743 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1551/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ултима” ЕООД, представлявано от управителя С. С., чрез адв. К. Т., против въззивно решение № 191/14.12.2020 г., постановено по в. гр. д. № 281/2020 г. по описа на Окръжен съд - Шумен, с което е обезсилено решение № 107/06.02.2020 г. по гр. д. № 3609/2018 г. на Районен съд - Шумен, с което са отхвърлени предявените от „Ултима” ЕООД против В. Н. М. искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 20 584,80 лева – главница и 6171,12 лева – лихви за забава за периода 30.12.2015 г. – 17.12.2018 г. по договор за заем от 30.12.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.12.2018 г., като недопустимо и е прекратено производството по делото. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли да се приеме, че е преклудирана възможността на кредитор да предяви иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за дължимите му се по договор за заем, който е обезпечен със запис на заповед, суми при положение, че е налице влязло в сила съдебно решение, по което искът за същите суми, предявен на основание записа на заповед е отхвърлен?”; 2. „Предвид абстрактния характер на записа на заповед, при отпадане на правоотношението за чието обезпечение е издаден, обуславя ли се и извод за недължимост на сумите по това правоотношение възникнали след отпадането му?”; 3. „Следва ли да бъдат от значение и съответно съобразени от съда ново настъпилите факти и обстоятелства за дадено вземане по каузално правоотношение за което вече е разгледано установително производство, но е предявено ново осъдително именно въз основа на тях?”; 4. „Допустимо ли е предявяване на осъдителен иск на различно правно основание след постановено решение по предявен иск по чл. 422 от ГПК между едни и същи страни по един и същи договор?”; 5. „Следва ли да се възприеме, че е налице сила на присъдено нещо при условията на чл. 299, ал. 1 от ГПК, като постановеното решение в установително производство има характер на постановено в осъдително производство предявено по друго искане и на различно правно основание?” и 6. „При условие, че е постановен акт със силата на присъдено нещо по спор между страните за наличието на запис на заповед и въведено възражение от кредитора ищец за каузално правоотношение от което длъжника не черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането следва ли се приложи по предявена осъдителна претенция за вземане което не е доказано, че е погасено?”. Сочи, че първият въпрос е постановен в противоречие с приетото в т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК и определение № 408/22.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1726/2017 г. на ВКС, IV г. о., вторият с решение № 105/13.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 85/05.07.2012 г. по т. д. № 438/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 378/30.11.2011 г. по гр. д. № 314/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, I т. о. и решение № 121/01.07.2009 г. по т. д. 55/2009 г. на ВКС, II т. о., а въпросите под № 3 до № 6 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа бланкетно и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба В. Н. М., подаден чрез адв. Д. С., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е постановено при наличие на процесуална пречка за наличието на правото на иск. Изложил е, че производството е образувано по подадена от „Ултима” ЕООД срещу В. Н. М. искова молба, с която ищеца излага, че с Договор за потребителски кредит, сключен под формата на заем № 11915 от 30.12.2009 г. предоставил на ответника парична сума в размер на 28 000 лева при уговорени лихва и условия. Срокът за издължаване на кредита бил 48 месеца. Ищецът изпълнил задължението за предаване на сумата, а ответника първоначално заплащал изискуемите вноски, но в последствие преустановил плащанията към м. 05.2010 г. Към предявяване на иска задължението му възлизало на 20 584,80 лева – главница и 6171,12 лева – обезщетение за забава за периода 30.12.2015 г. – 17.12.2018 г. С отговора на исковата молба ответната страна е направила възражение за наличие на сила на пресъдено нещо по отношение на процесното вземане, доколкото за същото правоотношение, между страните по същия договор за кредит № 11915-4381/30.12.2009 г. има влязло в сила съдебно решение по т. д. № 768/2012 г. на Окръжен съд Шумен, по което е признато че не се дължи сумата по този договор за наем. От приложеното по делото съдебно решение, потвърдено с решение № 271/17.10.2013 г. по в. т. д. № 422/2013 г. на Апелативен съд - Варна, последното недопуснато до касационно обжалване с определение № 10/07.01.2015 г. по т. д. № 86/2014 г. на ВКС, І т. о. е видно, че е отхвърлен предявения от ищеца по настоящото дело, положителен установителен иск по чл. 415 ГПК, за признаване за установено, че ищецът има изискуемо вземане при условията на солидарност срещу ответниците В. Н. М. и П. Н. М. в размер на 28 000 евро, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на завеждане на иска - 05.12.2012 г., което вземане произтича от непогасено менителнично задължение по запис на заповед от 30.12.2009 г., издаден от първия ответник, обезпечен с менителнично поръчителство от страна на втория ответник, който запис на заповед е предявен на 30.01.2010 година, вследствие на неизпълнение на сключен Договор за потребителски кредит под формата на Договор за заем № 11915 - 4381/30.12.2009 г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3346/2012 г. на Районен съд - Шумен, по който изпълнителен лист е образувано изп. д. № 20128760400687, по описа на ЧСИ Д. З., рег. № *** на КЧСИ. В това производство, съдът е приел за установена връзката между ценната книга и въведеното от ищеца каузално правоотношение – обезпечаване на процесния договор за заем, и поради неосъществен фактически състав на реалния договор – липса на установено предаване на конкретна сума парични средства е прието, че не е установено каузалното правоотношение, обезпечено със записа, което е обусловило и извода за неоснователност на предявения установителен иск и следователно решението е формирало сила на пресъдено нещо и по отношение на разгледаното от съда каузално правоотношение, като е недопустимо пререшаване на вече разрешен правен спор. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Налице е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с формулирания в изложението първи въпрос, а именно: „Следва ли да се приеме, че е преклудирана възможността на кредитор да предяви иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за дължимите му се по договор за заем, който е обезпечен със запис на заповед, суми при положение, че е налице влязло в сила съдебно решение, по което искът за същите суми, предявен на основание записа на заповед е отхвърлен?”. Въпросът е обусловил извода на въззивния съд за недопустимост на иска и е в противоречие с посочената от касатора практика – т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК и определение № 408/22.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1726/2017 г. на ВКС, IV г. о. На касатора следва да бъде указано да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 535,12 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.