Определение № 660 от 01.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2011 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура срещу въззивно решение № 274/29.03.2010 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия четвърти състав, постановено по гр.д. № 2456/2009 г. Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С въззивното решение П.на Р.Б. е осъдена да заплати на Е. Ф. Т. обезщетение за причинени му неимуществени вреди по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е преценил продължителността на наказателното производство, характера на обвинението, наложената мярка за неотклонение и нейната продължителност, както и цялостното отражение на обвинението върху правната сфера на Е. Т.. Поставеният в изложението материалноправен въпрос какви са критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. При това, размера на присъдените обезщетения е по-висок от определения във въззивното решение по това дело. Относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице и задължителна съдебна практика /ПП №4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната, включително и в обжалваното решение. Поставен е още и въпроса дали обезщетени се дължи само за онези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Наличието на вреди, техният вид и размер и на причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат, са елементи от фактическия състав на деликта, включително и на специалния иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. Щом е така и уважаването на иска зависи от тяхното установяване. Следователно, поставеният от касатора въпрос принципно е от съществено значение по всеки един подобен иск. В случая, обаче, разглеждането им не се налага чрез допускане на касационното обжалване, защото въззивният съд не е приел нещо различно. К. не е съгласен със заключението по обжалваното решение, но това не е основание за допускане на касационно обжалване. Не са изведени материалноправни и/или процесуално правни въпроси, които въззивният съд при достигане на горните правни изводи, да е разрешил в противоречие с приложените две решения? В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, съдът