Определение № 35 от 28.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 719/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Панагюрска Медна Компания“ АД, [населено място] против решение № 2901 от 30.12.2019 г. по т. д. № 3111/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-3 състав решение № 898 от 13.05.2019 г. по т. д. № 2601/2018 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от „Йонтех Инженеринг“ ООД, [населено място] срещу дружеството-касатор частичен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 365 ЗЗД, във връзка с чл. 327, ал. 1 и чл. 318 ТЗ за сумата 100 000 лв., представляваща част от вземане по договор за спогодба от 14.12.2015г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск. Твърдението за нередовност на исковата молба е аргументирано с липсата на справка по чл. 366 ГПК за размера на дълга, а за произнасянето по непредявен иск – с преценката на решаващия състав, че е сезиран с един, а не с три иска, за разлика от първата инстанция. Касаторът развива подробни съображения и за неправилност на обжалвания акт поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, както и поради необоснованост. Счита, че съдът не е обсъдил задълбочено събраните по делото доказателства и доводите му във връзка със заявеното от него възражение за нищожност на договора за продажба на изплащане поради симулация и липса на основание, както и на процесното споразумение. Релевира изрично оплакване и за неправилност на изготвения по делото доклад по съображения, че не е съобразено твърдението на самия ищец за извършено с процесното споразумение новиране на задълженията на ответника. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли е ищецът в производството по търговски спорове по реда на Глава тридесет и втора от Гражданския процесуален кодекс да представи справка, която съдържа необходимите изчисления за определяне на неговия размер; 2. При констатирано непредставяне на справка за размера на дълга по чл. 366 ГПК в производството по търговски спорове, длъжен ли е съдът да задължи ищеца да представи справка или следва да му даде указания за уточняване на исковата молба; 3. Счита ли се за поправена нередовност на исковата молба, въз основа на която е образувано производството по търговски спорове, изразяваща се в непредставяне на справка за размер на дълга по чл. 366 ГПК, чрез уточнение на исковата молба; 4. При констатиране нередовност на исковата молба, въз основа на която е образувано производството по търговски спорове, изразяваща се в непредставяне на справка по чл. 366 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да даде указание за поправяне на нередовността на исковата молба; 5. Длъжен ли е съдът да вземе предвид уточнение на исковата молба, направено след дадения за това срок; 6. Длъжен ли е въззивният съд да приложи чл. 266, ал. 3 ГПК при условие, че искът е отхвърлен поради недоказаност на факти, за установяването на които са направени своевременно искания за допускане на свидетели в първоинстанционното производство, но не са уважени поради процесуални нарушения, свързани с непълнота или неточност на доклада; 7. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по съществото на спора и в очертаните от въззивната жалба предели, да изложи своите съображения за основателността на предявения иск с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения; 8. В случаите, в които въззивникът се позовава на нищожност на спогодба по чл. 366 ЗЗД, може ли да се оспорва съществуването на вземането чрез релевирани възражения за нищожност на същото“. По отношение на първите седем въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че са решени в противоречие с конкретно посочена задължителна и каузална практика на ВКС, а по отношение на последния въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени конкретни аргументи в подкрепа на същото. Ответникът по касация – „Йонтех Инженеринг“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 18.05.2020 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че: Между страните по делото са съществували правоотношения по договор за продажба на сондажна помпа по фактура № 201 от 28.03.2014 г. на стойност 22 800 лв., с ДДС, договор за продажба на титанови матрици по фактура № 183 от 29.03.2014 г. на стойност 36 000 лв., с ДДС и договор от 16.05.2014 г. за продажба на изплащане на движими вещи, в частност оборудване за 360 000 лв., с ДДС; На 14.12.2015 г. е сключено споразумение за признаване на дълг и разсрочване на задължения, с което „Панагюрска Медна Компания“ ООД (праводател на въззивника), като длъжник, е признало свое задължение към „Йонтех Инженеринг“ ООД в размер на 394 900 лв., конкретизирано като произтичащо от договора от 16.05.2014 г. за продажба на изплащане на движими вещи; Поетото с това споразумение задължение до 01.04.2017г. за разсрочено плащане на 12 равни месечни вноски от по 32 908.33 лв. не е изпълнено. Въззивният съд е преценил за неоснователно основното оплакване за недопустимост на обжалваното решение поради нередовност на исковата молба. Приел е, че в хода на самия процес, след няколко последователни уточнения, в т. ч. и във въззивното производство, първоначалните неясноти и нередовност на исковата молба са били отстранени. С оглед на тези уточнения, решаващият състав е счел, че е сезиран с частичен осъдителен иск с правно основание чл. 318 и сл. ТЗ във вр. с чл.365 ЗЗД. Съобразно твърденията на ищеца, че частичното му вземане, произтичащо от договорите за покупко-продажба на движими вещи по двете фактури, както и от договора за покупко-продажба на изплащане от 16.05.2014 г., е предмет и се обхваща от споразумението от 14.12.2015 г. за признаване и разсрочване на задължения, е приел, че претендираната сума 100 000 лв. представлява частичен иск, чието основание произтича именно от споразумението от 14.12.2015 г., имащо характер на извънсъдебна спогодба за разрешаване на спорните отношения помежду страните по делото, касаещи тези продажбени правоотношения, а не произтича от трите отделни договора. Съдебният състав е посочил, че при отстранена и вече несъществуваща нередовност на исковата молба относно съответствие между заявени факти и искане към съда, за него не съществува задължение за оставяне на исковата молба без движение. Като неоснователни въззивният съд е преценил и оплакванията за неправилност на първоинстанционния акт. На първо място, приел е, че процесното съглашение от 14.12.2015 г. носи всички елементи на договор за спогодба по чл. 365 от ЗЗД, като с него страните са уредили задълженията за заплащане на доставени движими вещи, произтичащи от други каузални правоотношения – два договора за търговска продажба /по двете фактури/ и трети – за продажба на изплащане. Не е уважил възражението за недействителност на това съглашение поради подписването му само от единия управител на дружеството-длъжник като се е позовал на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, предвид липсата на доказателства за противопоставяне на представлявания веднага след узнаването му. Що се касае до представените по делото доказателства и заявените доводи и възражения във връзка с възникването, съществуването, респ. частичното или пълно погасяване на отделните каузални отношения между страните по делото, решаващият състав е счел, че същите не подлежат на обсъждане. Съобразявайки характера на спогодбата като двустранен каузален договор, чиято непосредствена цел е избягване на бъдещ правен спор или разрешаване на вече съществуващ такъв, въззивният съд е преценил, че със споразумението от 14.12.2015 г. е внесена определеност и яснота в отношенията между страните, като обхванатите от него предходни каузални отношения не са предмет на настоящия спор. С оглед валидността на процесната спогодба, както и липсата на твърдения и доказателства за изпълнение на уговорките по нея от страна на въззивника-ответник за заплащане на паричните суми, за които се е задължил, предявеният частичен иск за заплащане на сумата от 100 000 лв., в изпълнение на задължението му по тази спогодба, е счетен за основателен. Настоящия състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на първите четири въпроса не е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Видно от мотивите на въззивния акт, решаващият състав изобщо не е обсъждал релевираното във въззивната жалба оплакване за това, че към исковата молба не е представена изискуемата съгласно чл. 366 ГПК справка за изчисляване размера на дълга. Преценката за допустимостта на първоинстанционния акт е извършена само с оглед редовността на исковата молба „относно съответствие между заявени факти и искане към съда“, като е счетено, че съществуващото противоречие между обстоятелствената част и петитума на предявения иск е отстранена в хода на производството. Липсата на произнасяне по въпроса за непредставяне на справка по чл. 366 ГПК е заявено от касатора изрично и като част от аргументацията към въпрос № 7. Поради отсъствие на общата предпоставка по отношение на посочените въпроси, не следва да се преценява поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Характер на обуславящи за изхода на конкретното дело, по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, нямат и въпроси № 5, № 6 и № 7. Както преценката дали уточнението на исковата молба е направено в указания от съда срок, така и преценката дали представените с въззивната жалба доказателства са относими към предмета на правния спор, респ. дали недопускането им от първата инстанция се дължи на процесуални нарушения, е относима изцяло към правилността на обжалвания акт, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Същият извод се налага и за въпрос № 7, касаещ задължението на въззивния съд да се произнесе по заявените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения. Липсата на произнасяне по релевираните от жалбоподателя доводи във връзка с правоотношенията между страните по договорите за продажба, обхванати от процесното споразумение, е резултат от застъпеното от решаващия състав становище, че с оглед характера и целта на договора за спогодба, същите не подлежат на обсъждане. Що се отнася до оплакването, свързано с непредставянето на справка по чл. 366 ГПК, необсъждането му не може да обоснове допускането на касационния контрол, доколкото произнасянето по този въпрос не би могло да промени изхода на конкретното дело, тъй като в случая не се касае за справка, „която съдържа необходимите изчисления за определяне размера на вземането“, по смисъла на посочената норма, а касае уточняване на предявения размер на вземането и неговото основание, които въззивната инстанция е преценила за уточнени. Като значим за изхода на делото може да бъде определен единствено последният от поставените от касатора въпроси. Независимо от това, обаче, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване поради това, че поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК не е надлежно заявено. В съответствие с указанията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, касаторът е длъжен да аргументира наличието на двете кумулативни предпоставки, формиращи посоченото основание. В случая това задължение не е изпълнено. Основанието е заявено само бланкетно – чрез цитиране на законовата разпоредба, поради което не следва да бъде обсъждано. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, на ответника по касация не се присъждат разноски за настоящото производство поради липса на доказателства за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение от 3 530 лв. по предвидения в договора за правна защита и съдействие от 10.03.2020 г. начин – чрез превод по банкова сметка. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК