Определение № 50421 от 07.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1643/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 247 от 23.02.2022 г. по в. гр. д. № 2774/2021г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 263488 от 28.05.2021 г. по гр. д. № 13413/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, 15ти състав, с което е признато за установено по исковете, предявени от Т. С. И. срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, на основание чл. 146, вр. чл.143 ЗЗП за нищожни: - клаузата на чл. 1, ал. 1 в частта „банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Юробанк И Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита“; клаузата чл.1, ал. 3; клаузата на чл.2, ал. 1; клаузата на чл.2, ал. 2; клаузата на чл. 3, ал. 1 в частта „валиден за съответния период на начисляване на лихвата“ относно Базовия лихвен процент, като отхвърля иска в останалата му част; клаузата на чл.3, ал. 3 в частта „договорена за съответния период на издължаване на кредита“ относно размера на лихвата за редовна главница, като отхвърля иска в останалата му част; клаузата на чл.3, ал. 5; клаузата на чл.6, ал. 2; клаузата на чл.6, ал. 3; клаузата на чл.8, ал. 2; клаузата на чл.12, ал. 1; клаузата на чл.23, ал. 1 и клаузата на чл.23, ал. 2 от Договора за кредит за покупка на недвижим имот HL37564/2008г. Със същия съдебен акт е осъдено „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на Т. С. И., следните суми: -на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД сумата от 19 976,06 евро, представляваща платена без основание сума поради валутната разлика между швейцарски франк и евро за периода 16.07.2014 г. - 16.07.2019 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 16.07.2019 г. до окончателното плащане; -на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД сумата от 2 610,39 евро, платена без основание като месечни вноски за лихви за периода от 16.07.2014г. - 16.07.2019г., ведно със законната лихва за забава, считано от 16.07.2019г. до окончателното плащане; - на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД сумата от 415,60 евро, платена без основание като такса за управление на кредита за периода 16.07.2014 г. - 16.07.2019 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 16.07.2019 г. до окончателното плащане, като са отхвърлени искът с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за разликата над сумата от 2 610,39 евро до пълния предявен размер от 3 516,93 евро, платени без основание месечни вноски за лихви за периода от 16.07.2014 г. - 16.07.2019 г., като неоснователен, и искът с правно чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за сумата от 180,00 евро, представляваща платена без основание сума поради валутната разлика, получена от превалутирането на заемната сума по договора за кредит към момента на усвояването му, като погасен по давност.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна, като предявените искове бъдат отхвърлени изцяло и като последица от това бъдат присъдени направените разноски за двете съдебни инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди? Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2007 - 2008 г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск ?“;

Твърди се, че Апелативен съд – София е дал погрешно разрешение на този материалноправен въпрос, свързан с правилното тълкуване и прилагане на чл. 3 от Директива 93/13г., като в тази връзка се сочи противоречие с приетото в Решението по дело С-186/16 на СЕС, съставляващо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2, предл. 2 ГПК. Излагат се доводи, че в случая въззивният съд не е уважил оплакванията на банката срещу първоинстанционното решение, в което се приема, че банката недобросъвестно е сключила договора в чуждата валута и при условията на значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на кредитополучателя и банката. Сочи се, че въззивната инстанция погрешно е възприела извода, че рязкото покачване на курса на швейцарския франк спрямо евро/лев след сключване на договора е следствие от сключването му в чужда валута, различна от резервната валута за страната, доколкото не само кредитополучателят, но и банката не е била в състояние да предвиди последвалото рязко повишение на курса на швейцарския франк. Застъпва се тезата, че по делото не са ангажирани доказателства кредитополучателят да е бил подведен от банката за условията на договора или затова банката злоумишлено да е скрила от него информация за предстоящо повишение на курса на швейцарския франк, а настъпилите впоследствие промени в обективни обстоятелства, извън контрола и независещи от страните (каквито са промените във валутните курсове) не обусловят изводи за неравноправност и невалидност на добросъвестно постигнати от страните уговорки.

2. „При преценка за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит, кой има основание да претендира връщане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД на недължимо платено въз основа на тези клаузи — лицето, което е плащало вноските по кредита, или кредитополучателят ?“

Допълнителният критерий по този материалноправен въпрос касаторът обосновава с хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумента, че отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се тезата, че чрез отговора на този въпрос ще се осигури точното прилагане на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както и възможност за защита срещу неоснователно предявени осъдителни искове, предявени от лица, които не са плащали вноските по кредита, също и съответствие с практиката, формирана с Решение № 60080/16.09.2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, I т. о.

Сочи се и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидната неправилност на постановеното от Апелативен съд – София решение, по аргумент, че предявеният от кредитополучателя осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, доколкото плащанията по договора не са направени от получилата кредита Т. С. И., а от трети лица, за които по делото липсват доказателства да са действали от името на кредитополучателя, от негова сметка и по негово поръчение.

Ответникът по касационната жалба – Т. С. И., чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционният – Софийски градски съд, е бил сезиран с обективно съединени искове, предявени от Т. С. И. срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.146 ЗЗП и чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузи в договор за банков кредит и връщане на даденото при начална липса на основание - надплатени вноски, ведно със законните последици.

Въззивният съд е формирал изводите си след анализ и преценка на събраните по делото писмени доказателства и на заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, назначена в производство пред първата инстанция. За безспорен е приет фактът, че между страните по делото бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL37564 от 16.07.2008 г., по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя, заемна сума в размер на равностойността в швейцарски франкове на 52 700 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Юробанк И Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита за посочените в договора цели (чл.1, ал. 1), при конкретно договорени краен срок за погасяване (чл.2), размер на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план (чл.6, ал.1); уговорена е възнаградителната лихва за ползвания кредит (чл.3, ал.1), която се дължи от датата на първото усвояване на сумите по кредита (чл. 3, ал. 2). Отпуснатият кредит е усвоен от кредитополучателя на 30.07.2008 г. – факт, установен и от основното заключение на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза по делото. Въз основа на основното и допълнителни заключения на приетата по делото съдебно – счетоводната експертиза, е установено, че за операцията по превалутиране на кредита, съгласно чл.2 ал.1 от договора, от швейцарски франкове в евро е получена разлика в размер на 2 247, 29 лв. между левовата равностойност на изкупените франкове и левовата равностойност на продадените евро, представляваща реализиран доход при банката от извършената покупко-продажба на валута/арбитражна сделка. След извършеното превалутиране на усвоения кредит, от швейцарски франкове на 52 700, 20 евро, получената сума в евро е постъпила по разплащателна сметка на кредитополучателя Т. С. И. при „Юробанк България“ АД на 30.07.2008 г., с основание: „Валутна сделка“. Съгласно чл.1 от процесния договор за кредит, банката отпуска равностойността на 52 700 евро в швейцарски франкове, като по договора усвояването е както следва: равностойността на 25 000 евро в швейцарски франкове за покупка на имота описан в чл.1, ал.1 от договора и равностойността на 27 700 евро в швейцарски франкове за други разплащания. От разплащателната сметка в швейцарски франкове е извършена валутна сделка по превалутиране на кредита в евро, като получената сума от размера на усвоения кредит 87 774 швейцарски франка - в евро по разплащателната сметка в евро на ищцата е 52 700, 25 евро. От предоставените по делото документи съдът е установил, че кредитополучателят е извършил на 01.08.2008 г. плащане за закупуване на имота в размер на 48 895, 75 лв. с оглед на което, от извършеното плащане и от договора съдът е направил извод, че валутата, с която кредитополучателят е можел да се разпорежда е в евро и съответно в лева. Съгласно чл.2, ал.1 от договора за кредит, отпускането на сумата по кредита в швейцарски франкове се осъществява по блокирана разплащателна сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове, като според съда по този начин по условие кредитополучателят не е можел да се разплаща с швейцарски франкове, да усвоява суми от отпуснатия кредит в швейцарски франкове и съответно да се разпорежда със сумата в тази валута до нейното превалутиране в евро и до представяне на нотариален акт за учредена ипотека в полза на банката. От изготвеното от вещото лице заключение е установено, че в резултат на тези курсови разлики за периода 16.07.2014г. - 16.07.2019г. се е получила валутна разлика в размер на 19 976, 06 евро, платени повече за погасяване на главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва и месечни такси за управление, вследствие на увеличилия се валутен курс за швейцарския франк спрямо лева. Въз основа констатациите на вещото лице е прието, че превежданите от трети лица суми за погасяване на дълга са в общ размер на 34 216, 94 швейцарски франка, а от страна на ищцата на 25.09.2017г. е внесена една сума по разплащателната сметка за погасяване на задълженията по процесния кредит, в размер на 9 700 швейцарски франка.

За да потвърди решението на Софийския градски съд, въззивният съд изцяло е споделил правните изводи на първата инстанция, а именно: че клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3, чл.2, ал.1 и ал.3, чл.3, ал.1, ал.3 и ал. 5, чл.6, ал. 2, изр. 2, и ал.3, чл.8, ал.2, чл.12, ал. 1 и чл.23, ал. 2 от договора за предоставяне на кредит от 2008г., не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, и то във вреда на последния. Приел е, че цитираните клаузи са нищожни като неравноправни по общите критерии на чл.143 ЗЗП, като в нито една от клаузите, даващи възможност банката едностранно да променя лихвите, таксите и комисионните, приложими към договора за кредит, не са посочени условията, при които тя ще променя базовия лихвен процент, представляващ компонент при изчисляване на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Посочил е също така, че методологията за определяне на БЛП на банката не е част от съдържанието на сключения договор за кредит, тъй като не е възпроизведена никъде в него, а и ищцата не е дала съгласие условията в нея да влияят върху облигационните отношения между страните. Според съда, кредитополучателката не е имала възможност да влияе върху съдържанието на посочените клаузи и е поставена в неравностойно положение спрямо банката, която е установила условия в нейна вреда. Във връзка с валутния риск съдът се е позовал на практика на Съда на Европейския съюз, според която клауза от договор за кредит в чуждестранна валута, предвиждаща месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовия риск в тежест на потребителя, като такава клауза трябва да може да се разбира от среден потребител по отношение на потенциалните й значителни икономически последици върху финансовите му задължения. Посочено е също така, че при задължение за връщане на кредита в срок от 25 години банката е следвало да предостави на ищцата информация за очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката би следвало да разполага като неизменна част от професионалната й дейност, доколкото по делото не е доказано към датата на сключване на договора от 2008г. ищцата да е получила такава информация. При преценката за характера на оспорените клаузи, съдът се е позовал на практика на Съда на Европейския съюз по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на Европейския съюз, според които може да бъде преценена като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която водят до цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин така, че кредитополучателят да може да прецени въз основа на ясни критерии икономическите последици от сключването на договора, като след обсъждането им е установено значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора в ущърб на потребителя. Изрично съдът е посочил, че сключването на допълнителни споразумения към договора от 2008йг. не санира нищожните му клаузи и не опровергава извода за липса на индивидуално договаряне на клаузите в него.

Съпоставяйки разпоредбата на чл.145 ЗЗП с клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3, чл.2, ал.1 и ал.3, чл.6, ал.1 и ал.2 и чл.23 от договора за кредит и вземайки предвид заключението по назначената съдебно-икономическа експертиза, въззивният съд е приел, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателката в швейцарски франкове не е осъществен, а и същият не е бил необходим на ищцата. Независимо от това, съдът е посочил, че липсва основание да се приеме, че валутата, в която се договаря и предоставя кредитът, е евро, тъй като тези клаузи от договора по ясен начин обективират волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове (равностойни на определено количество евро), с превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в евро в деня на усвояването му и дължима лихва за ползване на паричния ресурс в същата валута - швейцарски франкове. По отношение на поетия от кредитополучателката с чл.23, ал.1 от договора риск от промяна в курса на швейцарския франк спрямо българския лев и от превалутирането по чл.21 от същия договор, съдът е посочил, че този риск, макар и осъзнат е поет от ищцата при липса на предпоставките, възприети в практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз - за яснота и разбираемост, поради непредоставена за кредитополучателя възможност да осъзнае икономическите последици от поемането му, въз основа на достатъчна за формиране на волята й информация. По този начин кредитополучателката е поела изцяло валутния риск, а за банката са предвидени механизми за преодоляване негативите, при евентуално понижаване курса на швейцарския франк, чрез едностранно увеличение лихвата по кредита и хеджиране, а отделно от всичко това превалутирането на предоставения кредит от швейцарски франкове в евро е предпоставено от съгласието на банката.

Въз основа на тези констатации въззивният съд е приел, че поради обвързването на лихвата с изменението в курса на чуждестранната валута, без кредитът реално да е бил предоставен и ползван в такава валута, през исковия период кредитополучателката е заплатила без основание сума, представляваща разлика между възнаградителната лихва, уговорена при усвояването на кредита (в евро) и действително заплатената такава в увеличения размер, вследствие курсовите изменения. Достигнал е също така до извода, че подписването на договора за банков кредит и на допълнителните споразумения към него от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че оспорените от потребителя като неравноправни клаузи от договора са били индивидуално уговорени с него.

За неоснователно е счетено възражението на ответника, че ищцата не е активно материалноправно легитимирана да води предявения от нея осъдителен иск за връщане на даденото при начална липса на основание по отношение на част от вноските, които са били погасени от трети лица, изрично посочени в заключението на съдебно-счетоводната експертиза - Г. С. Е., З. Е. П., С. И. Н. и И. П. А., доколкото се касае за плащане в хипотезата на чл.73 ЗЗД, а договорът за кредит не е сключен с оглед личността на кредитополучателя, поради което извършеното от трети за облигационната връзка лица плащане е прието, че има погасителен ефект.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е пряко относим към правилността на атакуваното решение, която е извън предмета на преценка в селективната фаза на касационното производство. Не е налице и сочената допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото в цитираната от касатора практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в решението по дело С-186/16 не се съдържат конкретни разрешения, даващи отговор на поставения въпрос, в противоречие с които да се е произнесъл апелативният съд. Напротив, последният изрично се е позовал на актовете по дело С-186/16 и дело С-119/17, за да обоснове крайните си изводи за основателност на предявените искове.

При извършването на преценката за неравноправност на процесните клаузи от договора за кредит въззивният съд изцяло е съобразил даденото от СЕС задължително тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г., както и разясненията относно правомощията на националната юрисдикция при разглеждане на спор относно неравноправни клаузи в потребителски договори за кредит. Отчетено е, че договорна клауза, по силата на която кредитът следва да се погасява в същата чуждестранна валута, в който е бил договорен, определя основна, характеризираща договора престация и не може да се счита за неравноправна, при условие, че е изразена на ясен и разбираем език. При преценката дали клаузата е изразена по ясен и разбираем начин, съдът е извършил проверка дали банката е предоставила на конкретния потребител цялата относима информация, която да му позволи да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения. В мотивите съдът подробно е обсъдил поведението на страните при сключването на процесния договор и от анализа на събраните доказателства е приел, че на ищцата е била предоставена информация за възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева. Същата обаче е приета за недостатъчна, доколкото не съдържа информация за икономическите последици от подобно трайно обвързване при обезценяване на лева спрямо еврото и швейцарския франк, както и поради неразяснени възможности за минимизиране на риска /напр. чрез застраховане/. Изложени са и съображения, че така предоставената от банката информация е била недостатъчна ищцата да прецени дали да носи валутния риск при нисък лихвен процент по кредита или да получи кредит при по-висок лихвен процент, но без да носи валутния риск.

Съответствието на въззивното решение с практиката на СЕС изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

Вторият въпрос, въведен с изложението на касатора по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, относим към изпълнението на задължението от трето лице, е включен в предмета на делото и има обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По приложението на чл. 73 ЗЗД е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 86-а от 1997 г. на ВКС, I г. о., решение № 773 от 15.07.2002 г. по гр. дело № 1534/2001 г., ВКС, V г. о., решение № 1131 от 22.12.2006 г. по т. дело № 717/2006 г., ВКС, ТК, II т. о., решение № 197 от 7. 02. 2012 г. по т. д. № 1043/2010 г., ІІ т. о., решение № 400 от 20. 01. 2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г., ІV г. о., в която последователно се застъпва становището, че задълженията могат да се изпълняват от трети лица, против волята на кредитора, освен ако кредиторът има интерес изпълнението да бъде извършено лично. Когато се дължи заместима престация, т. е. задължението е такова, че може да бъде изпълнено от лице, различно от длъжника, и страните не са изключили изрично тази възможност, задължението може да бъде изпълнено и от друго лице. Когато задължението не е с оглед личността на длъжника, кредиторът не може да откаже да приеме извършеното от друго лице изпълнение. Длъжникът може да възложи на трето лице да извърши от негово име и за негова сметка дължимите изпълнителни действия, но и всяко трето лице може да изпълни задължението от свое име и по своя инициатива. За да има изпълнение от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо третото лице да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с желание да освободи длъжника от задължението. Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл. 74 ЗЗД. В случая Софийски апелативен съд, като е обсъдил доказателствата по делото, е приел, че се касае за плащане в хипотезата на чл. 73 ЗЗД, т. е. доколкото договорът за кредит не е сключен с оглед личността на кредитополучателя, то извършените от третите за облигационната връзка лица плащания имат погасителен ефект. Според съдебния състав, банката не се обогатява, тъй като получава суми, които й се дължат, а материално легитимиран за възстанови тези суми на третите лица е длъжникът по договора за кредит, чието задължение е погасено с тях. Преценено е, че извън предмета на делото е въпросът какви са техните вътрешни отношения, като е възможно тези плащания да са резултат на намерения за дарения или изпълнения на техни задължения към кредитополучателката. Следователно, въззивното решение е постановено при съобразяване с практика на ВКС по приложението на чл. 73 ЗЗД, по отношение на която не е обоснована нужда от промяна или осъвременяване, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. При обосноваване на допълнителния критерий касаторът се позовава и на Решение № 60080/16.09.2021г. по т.д. № 466/20г. на ВКС, І т.о., което е ирелевантна практика, тъй като решението е постановено при други факти, а именно – погасяване на вноски от един от съдлъжниците по кредита, обосновал извод за неоснователност на иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД по отношение на другите съдлъжници.

Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Въззивното решение не е постановено нито при превратно прилагане на закона, нито при грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

При този изход на спора, в полза на ответника по касационната жалба -Т. С. И., следва да бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от 4 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК