Определение № 4797 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2693/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Ю. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 40 от 15.03.2023 г. по гр.д.№ 17/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Плевенски окръжен съд по гр.д.№ 258/ 2022 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Банка ДСК“ ЕАД, гр. София, искове за признаване за установено, че Г. Г. не дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 22.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2701/ 2013 г. на Плевенски районен съд - главница 52 956 лв, ведно със законна лихва върху нея, считано от 21.05.2013 г. до изплащане на вземането, както и 1 059,20 лв – внесена държавна такса, предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20217560400764, поради погасяване на вземането по давност. Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол въпросът „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“. Касаторът поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна „Банка ДСК“ ЕАД оспорва жалбата, като по поставения въпрос поддържа, че следва да бъде даден положителен отговор. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение по същество. Производството по делото е било спряно с определение от 06.02.2024 г. до приключване на производството по тълкувателно дело № 2/ 2023 г., ОСГТК, ВКС и след като на 04.07.2024 г. по това дело е постановено решение, с определение от 09.07.2024 г., производството по настоящето дело е възобновено. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че „Банка ДСК“ ЕАД била кредитор на ищеца, вземането й било установено със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК № 1609/ 22.05.2013 г. и изпълнителен лист от 22.05.2013 г., издадени по ч.гр.д. № 2701/ 2013 г. на Плевенски районен съд. На 05.06.2013 г. по искане на банката пред частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ рег.№ * било образувано изп. дело № 489/ 2013 г. Поради неоткриване на длъжника на регистрирания от него адрес, заповедта за изпълнение му била връчена от ЧСИ по реда на чл.47 ГПК – чрез залепване на уведомление на 05.07.2013 г. На 19.05.2016 г. взискателят депозирал молба с искане за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в „Юробанк България“ АД, наложен от ЧСИ със запорно съобщение на 31.05.2016 г. На 08.11.2016 г. бил наложен запор и върху две моторни превозни средства /МПС/ собственост на длъжника и бил насрочен описът им на 20.01.2017 г. /неизвършен, тъй като длъжникът не бил намерен на посочения адрес/. На 16.11.2021 г. изп. дело № 489/ 2013 г. било прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК и били вдигнати наложените обезпечителните мерки. На същата дата „Банка ДСК“ ЕАД поискала от същия ЧСИ образуване на ново дело срещу ищеца въз основа на същия изпълнителен титул, посочвайки способ за принудително изпълнение – опис, оценка и продан на лично имущество. Поискала е налагане на запор върху притежаваните от длъжника МПС и е възложила на ЧСИ правомощия чл.18 ал.1 ЗЧСИ. По заявлението било образувано /висящо и понастоящем/ изп.д.№ 20217560400764 по описа на ЧСИ рег. № *. По това дело на 25.11.2021 г. по молба на взискателя бил наложен запор върху банковите сметки и МПС на длъжника. При тази фактическа обстановка въззивният съд посочил, че длъжникът може да оспорва изпълнението позовавайки се само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Заповедта за изпълнение, удостоверяваща вземането на ответника, влязла в сила на 02.08.2013 г. Давностният срок за установеното с нея вземане бил пет години. Погасителната давност за вземането по заповедта била прекъсната с образуването на изп. дело № 489/ 2013 г. и давността не текла при траенето на изпълнителното производство до 26.06.2015 г., когато ППВС № 3/ 1980 г. било обявено за изгубило сила с т.10 на ТР № 2/ 26.06.2015 г. на ВКС. На 06.06.2015 г. по изпълнителното дело настъпила перемпция, защото в продължение на две години по него не били извършени същински изпълнителни действия и от тази дата делото следвало да се счита за прекратено. Прекратяването настъпвало по право и било без правно значение обстоятелството, че ЧСИ констатирал и обявил основанието за прекратяване едва на 16.11.2021 г. Перемпцията обаче нямала значение за течението на погасителната давност. Перемпцията и давността били два различни правни института с различни правни последици. За погасителната давност било ирелевантно обстоятелството дали изпълнителните действия са извършени по перемираното изпълнително дело или по ново дело, образувано въз основа на същия изпълнителен лист, който е върнат на взискателя след прекратяване на първоначално образуваното. дело. При всяко положение листът бил титул, който ангажирал действията на съдебния изпълнител и той не може да откаже да извърши поискани от взискателя способи на принудително изпълнение. Реализираните по почин на взискателя същински изпълнителни действия – насочените към удовлетворяване вземането– винаги имали за последица прекъсване на давността, доколкото същата не е изтекла. По процесното изпълнително дело от 06.06.2015 г. започнала да тече нова 5- годишна давност за вземането на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД, която била прекъсната на 31.05.2016 г. с налагането на запор върху банковите сметки на длъжника. Наложеният впоследствие /на 08.11.2016 г./ по молба на взискателя запор върху собствени на длъжника МПС, насроченият за 20.01.2017 г. опис на МПС и наложените на 25.11.2021 г. запори върху МПС и банкови сметки в „Първа инвестиционна банка“ АД също прекъсвали давността. От датата на последното изпълнително действие – 20.01.2017 г. - до 25.11.2021 г. не бил изтекъл давностният срок по чл.117 ал.2 ЗЗД. Той не бил изтекъл дори и ако за дата на последното действие се вземела предвид не датата на насрочения опис, а разпореждането на ЧСИ за насрочването му, съответстваща на датата на молбата на взискателя в тази насока – 19.12.2016 г. Затова предявеният иск бил неоснователен и подлежащ на отхвърляне. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора правен въпрос обуславя обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Положителен отговор на същия въпрос е даден в Тълкувателно решение № 2/ 04.07.2024 г. по тълк.д.№ 2/ 2023 г., ОСГТК, ВКС, което е задължително за всички съдилища. Изяснено е, че прекратяването на делото на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи и не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433 ал.1 т.8 ГПК е в друго. Взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение. По тези мотиви в тълкувателното решение е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Същото е прието в обжалваното решение, поради което по поставения въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд