Определение № 164 от 24.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1113/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД -София чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 120 от 30.12.2020 г. по в.гр.д. № 361/2020 г.на АС-Бургас, в ЧАСТТА, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение №59 от 20.08.2020 на ОС-Сливен е постановено друго, с което са отхвърлени частично исковете на банката-касатор срещу И. И. Р. ЕГН: [ЕГН] и Т. Р. Р. [ЕГН] да заплатят солидарно главница по Договор за рефинансиране на потребителски кредит НL 720 от 13.09.2007г. /нов номер НL 30734/ в размер за разликата над 47 662,86 лева до 68981,14 лева, по частичен иск от общо 88 841,78 лева, ведно със законна лихва за забава от подаването на исковата молба, до окончателното плащане, както и в частта за разноските. В касационна жалба се поддържат доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и материална незаконосъобразност. От страна на ответниците по КЖ е депозиран писмен отговор със становище за неоснователност. Допускането до касация се основава на чл.280 ал.1,т.1 ГПК по изложените от касатора въпроси. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и искът е с цена над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение в обжалваната пред ВКС част, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: Страните са сключили Договор за рефинансиране на потребителски кредит НL 720 от 13.09.2007г. (нов номер на договора НL 30734), за сумата от 80 000лв., усвоима на траншове, с краен срок на погасяване на задължението 144 месеца, при възнаградителна лихва, определена от уговорен БЛП към датата на сключването на договора – 7% и надбавка към него от 0,45 пункта, дължима от датата на усвояването на първия транш по кредита. Вноската за погасяването на кредита е месечна, в размер на 842,02лева, уговорена е наказателна лихва при просрочие и при предсрочно погасяване на дълга, както и възможност в т.18, при непогасяване на която и да е вноска по заема, както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е негово задължение по сключения договор, банката да може да направи кредита частично или изцяло предсрочно изискуем. Заемната сметка на кредитополучателите по договора е открита на 17.09.2007 год. и сумата е усвоена по нея на два транша –от 45 350 лева и от 34 650 лева. В полза на ищеца, с нотариален акт от 14.09.2007 г. е учредена за обезпечаване на задължението по договора за кредит първа по ред ипотека върху имот на крдитополучателите. Няма спор и по това, че в съответствие с предвиденото в чл.24 от кредитния договор, банката се е възползвала от правото си да прехвърли вземането си на „Бългериън ритейл сървисиз" АД(с договор за цесия от 06.12.2007 год.), а впоследствие вземанията към ответниците били прехвърлени от това дружество с договор за цесия от 06.04.2009 год. обратно на „Юробанк България" АД. Цесиите били надлежно съобщени на длъжниците. Кредитополучателите са внесли за погасяване на задълженията си по процесния кредитен договор общо сумата 90 552,22 лева, от която Банката признава 17 119,76 лева като главница. С уговорките по сключените между страните допълнителни споразумения за капитализиране на главницата, ищецът обосновава за периода 10.07.16г. - 02.08.18г. просрочена главница от 17 036,39 лева, а към датата на завеждането на иска и след обявяването на кредита за предсрочно изискуем, считано от 04.09.18г, общо дължима и непогасена главница от 88 841,78 лева. От ответната страна, в отговора на ИМ, са направени възражения за нищожност на клаузите от първоначалния договор и сключените към него допълнителни споразумения поради това, че облагодетелстват банката, явяваща се икономически по-силната от двете договарящи страни и същевременно поставят кредитополучателите физически лица в положението на потребители, чиито интереси са злепоставени от приложени спрямо тях неравноправни клаузи. Кредитополучателите-настоящи въззивници са потребители по смисъла на §13 от ДР на ЗЗП, т.к. са сключили процесния банков кредит като физически лица и няма нито твърдения, нито данни той да е предназначен за извършването на тяхна търговска или професионална дейност. Следователно, според съда, те могат да се ползват от защитата на потребителите, предлагана от ЗЗП, насочена срещу приложението на неравноправни клаузи, които злепоставят и увреждат техните интереси. Съгласно член 143, ал.1 от ЗЗП неравноправни клаузи в договор с потребител са тези уговорки, които увреждат потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а ал.2 от същата норма изброява неизчерпателно хипотези на неравноправни клаузи. Според съда, повдигнатите от ответната страна възражения за нищожност на посочените в отговора на исковата молба и във въззивната жалба договорни клаузи по казуса могат да се подведат под хипотезите, уредени в т.10, визираща случаи, когато на потребителя се налага приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, в т.11- визираща случаи, при които на търговеца или доставчика на услуги се разрешава да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, в т.13- хипотезата, предвиждаща търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора и в т.19, сочеща за неравноправни уговорки, които не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Съдът е приел,че чл.3,ал.5 от първоначалния договор за кредитпредставлява именно такава увреждаща потребителите неравноправна клауза по смисъла на т.11,т.13 и т.19 от чл.143 ЗЗП, защото визира забрана за предоговаряне на БЛП, определен от кредитодателя, дава възможност изменението на този показател, включващ се като основна компонента във възнаградителната лихва да се определя по размер едностранно по усмотрение на Банката, без изменението да е предпоставено от обективни причини, лежащи извън волята й(например обективно изменение на лихвен процент, респективно увеличението му поради промени във финансовия пазар), като новата стойност придобива незабавно императивен за длъжника-потребител характер и няма визирана горна граница за растежа на размера на показателя. Освен това няма нито твърдения, нито данни за предварително запознаване на потребителите с условията по него и за разискването им, така че те да са съобразени с конкретните възможности на кредитополучателите, а и последните да са достатъчно добре информирани от Банката за възможното бъдещо развитие на кредитните им отношения. Така потребителите не могат да преценят и икономическите последици от сключването на договора за кредитиране, т.е. дали ги уврежда или не. Поради липсата на уговорка бъдещите изменения на БЛП на Банката да са предпоставени от настъпването на основателни причини и външни за правоотношението, обективно наложили се икономически фактори, съдът приема, че в случая са неприложими и изключенията, визирани в чл.144, ал. 2,т.1 и ал.3, т.1 от ЗЗП, посочената клауза да не е неравноправна. Към нея е неприложимо и изключението по чл.146, ал.1 от ЗЗП- договарянето на горепосоченото изменение на БЛП да е било индивидуално за потребителите. По делото няма въведени такива изключващи неравноправността на уговорката твърдения, нито са ангажирани доказателства, от които да се изведе, че условията по кредитния договор, включително и обсъжданата клауза, са били индивидуално договаряни. Затова чл.3, ал.5 от първоначалния кредитен договор е неравноправна клауза. С оглед приложението на чл.146, ал.1 изр. първо от ЗЗП, като такава тя е нищожна и не произвежда действие. Според съда, по гореизложените съображения, същото се отнася и за клаузите в допълнителните споразумения: от 29.07.11г., 23.12.11г.,31.07.12г.,21.02.13г., 24.09.13г., 29.04.14г.,27.03.15г., с които страните се уговарят за размера на съответната към датата на сключването на споразумението дължима по кредитния договор главница, доколкото още в допълнителното споразумение от 18.05.10г., а също и в следващите го по време, посочени по- горе, редовната главница се сочи за резултативна величина, включваща и просрочени неплатени лихви. Изложени са и допълнителни съображения, за това, че начисляване на лихви върху лихви е отречено от действащото и приложимо за спорните отношения национално право, предвид разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗЗД, изискваща това да се осъществява съобразно с наредбите на БНБ и при липсата на такъв акт, който да урежда нормативно олихвяването в отношенията по потребителски договори. Що се отнася до споразумението от 18.05.10г., съдът е счел, че клаузата му, съдържаща уговорката за съгласие, че размерът на редовната главница по кредита към този момент е 75 833,73 лева е също неравноправна, поради неяснота на формирането й(чл.143,т.20 ЗЗП). Липсва информация, яснота и обосновка за това как е получена тази величина, след като усвоеният банков кредит е 80 000 лева и в периода от сключването на договора до подписването на споразумението е погасен в размер 6285,95 лева, а остатъкът му е в договорения в това споразумение размер, вместо в просто аритметически изчислимия от 73 714,05 лева е по-висок. Според съда, член 4, т.2 от пар. 2 на Директива 93/13 на Съвета от 05.04.93г., намираща приложение към казуса и практиката на СЕС в тази връзка, изискват яснота и разбираемост на уговорките в договорите с потребителите, които да дават възможността потребителят да прецени за себе си икономическите последици, включително рискове и вреди от договарянето, като това изискване включва и предоставяне на кредитополучателите на достатъчно информация от финансовите институции, позволяваща им да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Тъй като и при вписването на горните клаузи в допълнителните споразумения липсва яснота и разбираемост за формирането на размерите на дълга и липсва достатъчна информираност на потребителите за последния, тези клаузи са преценени също за нищожни, като неравноправни и не пораждащи правно действие. За нищожна, като неравноправна, поради липсата на яснота, според съда, е и клаузата в горепосочените допълнителни споразумения за дължимост на редовна лихва за периода от падежа на дълга, предхождащ сключването на всяко едно споразумение, до следващия падеж. Самото понятие „редовна лихва“ не е било дефинирано в договора и анексите му, с оглед на което задължението е останало неясно по размер. С оглед горното и доколкото всички допълнителни споразумения между страните по делото са били сключени при прилагането на БЛП на Банката, участващ в определяне размера на възнаградителната договорна лихва по кредита при изменение, уредено с нищожната клауза на чл.3, ал.5 от договора от 13.09.07г., и доколкото самите те съдържат неравноправната уговорка за това, действащият БЛП и изменението му да не подлежи на предоговаряне, а да бъде едностранно определян от Банката и задължителен за потребителите, съдът е приел, че размерът на действително дължимата по кредита възнаградителна лихва не следва да бъде съобразяван с тези уговорки, а да се определи на база БЛП при сключването на първоначалния договор- в размер от 7,45%. Предвид изложеното, съдът е направил извод, че внесените от кредитополучателите по време на действието на договора средства, следва да бъдат разпределени при погасяването на дълга, съобразно втория вариант от заключението на вещото лице, на база първоначално усвоения при сключването на договора за рефинансиране кредит, без завишението в следствие капитализиране със сумата 25 961,54 лева за периода 19.04.10г.-10.10.15 г. Отчетено е и погасяване на главницата в общ размер от 32 337,14 лева, и е приет остатък на дълга за главница в размер 47 662,86 лева. В останалата част претенцията на Банката за главница по договора е счетена за неоснователна. По отношение на преценката по чл.280 ал.1 ГПК на въпросите на касатора в изложението по чл.284 ал.1,т.3 ГПК, то същите се свеждат до това: 1. Представлявало ли анотицизъм уговарянето в допълнителните споразумения преструктуриране на дълга чрез прибавянето към главницата на просрочени задължения за лихви и такси, съгласно чл.13 от Наредба №9 от 03.04.2008 г. 2. Може ли съдът при действие на ограничения въззив, съгласно чл.269 изр.2 ГПК, да се произнася служебно по ненаведени оплаквания във въззивната жалба- за нарушение на чл.10 ал.3 ЗЗД. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, както изрично приема ОСГТК на ВКС в цитираното по-горе ТР. От цитираните по-горе два въпроса, формулирани от страна на касатора, нито един не се явява обуславящ изхода по спора, доколкото отговорите им не биха се отразили на насоката, в която спорът е решен от въззивния съд. Последният, за да се произнесе, е основал правната си воля на нищожността на съответните уговорки в основния договор и допълнителните споразумения към него, на основание изпълнени фактическите състави на конкретни хипотези, уредени в чл.143 от ЗЗП, а не на допълнително коментираната в мотивите уредба в чл.10 ал.3 ЗЗД. Следователно: липсва първата обща предпоставка за допускане до касация: формулиран от страната правен въпрос, отговорът на който определя изхода по спора. В полза на ответниците по касация следва да се присъдят разноските в настоящото производство в размер на 1000 лева-договорено и платено възнаграждение за процесуално представителство, с оглед приложените към отговора на КЖ договор за правна защита и съдействие с отбелязване на заплащане в брой и пълномощно за настоящата инстанция. Мотивиран от горното съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд