Определение № 3008 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3706/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 451/06.04.2023 г. по гр.д. № 201/2022 г., с което Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки решение № 23/02.01.2020 г. по гр.д. № 5121/2017 г. на Районен съд – Пловдив в обжалваните части: · по молба от майката Н. С. П. на основание чл. 59, ал. 9 СК е изменил мерките за лични отношения на бащата И. Н. И. с малолетния им син Н. И. И., [дата на раждане], по утвърденото с определение от 20.06.2016 г. по гр.д. № 6316/2014 г. на Районен съд – Пловдив споразумение по чл. 127, ал. 1 СК, определяйки следния режим на бащата с детето: всяка първа и трета седмица от месеца в петък от 15.00 до 17.00 ч., ако е първа смяна на училище, и в петък от 10.00 ч. до 12.00 ч., ако е втора смяна на училище, все в присъствие на социален работник и · е отхвърлил насрещния иск по чл. 59, ал. 9 СК на бащата И. И. за изменение на всички въпроси по чл. 127, ал. 1 СК по утвърденото споразумение на родителите на детето. Решението се обжалва от бащата И. И. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване по следните процесуално-правни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът по чл. 59, ал. 9 СК да изслуша детето, ако в хода на делото то е навършило 10-годишна възраст, а при данни за родителско отчуждение - и да изслуша вещо лице-психолог? 2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението по чл. 59, ал. 9 СК да обсъди всички доводи и възражения, с които са обосновани оплакванията във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение? 3. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението по чл. 59, ал. 9 СК след обсъждане и прецизен анализ на всички събрани доказателства за релевантните факти, а не да го мотивира, базирайки се на изолирани доказателства? и 4. Длъжен ли е съдът по чл. 59, ал. 9 СК да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца при определяне на мерките относно тяхното местоживеене, упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката и ползването на семейното жилище, като допусне ангажираните доказателства в подкрепа или опровергаване на релевантните факти, включително да ги събере служебно? Касаторът счита въпросите обуславящи решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а четвъртият – и в противоречие с т. 1 ТР № 1/09.10.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, причинили и неправилното прилагане на материалния закон (всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК). Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба Н. П. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че настъпилите нови обстоятелства, налагат да бъде изменен режимът на лични отношения на бащата И. И./сега касатор, със сина на страните Н. И., [дата на раждане], като е зачел неговата 12- годишна възраст, - по молбата по чл. 59, ал. 9 СК от майката Н. П., и е отхвърлил насрещната молба за пререшаване на всички въпроси по чл. 127, ал. 1 СК по постигнатото споразумение, утвърдено с определение от 20.06.2016 г. по гр.д. № 6316/2014 г. на Районен съд – Пловдив. Фактическата обстановка е установена след прецизен анализ на всички събрани по делото доказателства, а именно: От заключението на съдебно-психиатрична експертиза по сл.д. № 49/2015 г. на Военно-окръжна прокуратура Пловдив се установява, че бащата е с разстройство на личността от смесен тип, изразено в преобладаващи черти на асоциално разстройство, проявено в незачитане и нарушаване на чуждите права, невъзможност за съобразяване със социалните норми за законосъобразно поведение, измамничество и лъжа за изгода или удоволствие, импулсивна раздразнителност и агресивност, липса на угризения, безразличие или рационализиране на причинените наранявания на другите и лошо отношение. Бащата обаче не страда от психично заболяване, а напълно осъзнава постъпките си и техните последици. От заключението на съдебно-психиатрична експертиза се установява, че в миналото майката е изживяла тежки лични несполуки от смъртта на първото й дете, починало в невръстна възраст, и от развода с бащата на това дете. Преди раждането на сина на страните Н. за период от един месец е лекувана в ЦПЗ Пловдив от остро шизофреноморно психично разстройство. Въпреки системното физическо и психическо насилие към нея от бащата на Н., майката е излекувана и няма психиатрична диагноза. От първия социален доклад се установява, че при срещите на бащата със сина му Н. в присъствието на социален работник той не се съобразява с напрежението, което поражда у детето. Не разпознава емоционалните му състояния – Н. е емоционално сдържан, трудно назовава или отрича чувствата си. Дългогодишните конфликти на родителите му причиняват постоянно безпокойство. При изслушването на детето пред първата инстанция в подходяща обстановка преди да навърши 10-годишна възраст, то е изразило нежелание да се вижда и общува с баща си. Обяснило е, че се страхува от него, защото не знае какво може да му направи, а е виждало как бащата удря майка му. Обяснило е, че се чувства по-добре, защото от известно време не се среща с баща си. С влязло в сила решение от 2018 г. на бащата е наложена мярка за защита от домашно насилие спрямо майката и детето и забрана да ги доближава за срок съответно от 1 година и 3 месеца. Със заповед за защита от домашно насилие, издадена на основание решение по друго дело, на бащата е наложена мярка забрана да доближава майката за срок от 6 месеца. С влязла в сила присъда от 2018 г. бащата е признат за виновен в това, че в условията на продължавано престъпление по чл. 296, ал. 1 НК, в периода 09.05.2014 г. – 05.05.2015 г. не е изпълнил заповед за защита от домашно насилие, съдържаща забрана да доближава майката и детето. Бащата е обвиняем за извършено отново престъпление по чл. 296, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, а наказателното производство е висящо. От втория социален доклад от 2019 г. пред първата инстанция се установява, че детето споделя страх от баща си, защото си спомня побоите над майка му. По друго гражданско дело на 23.08.2021 г. е издадена заповед за незабавна защита от домашно насилие срещу бащата с наложени забрани да доближава майката и детето за срок от 18 месеца. От представеното частно психологическо изследване от 09.09.2021 г. от дипломиран и лицензиран психолог при терапевтичен център „Слънчице“ [населено място], се установява, че детето е с нормално интелектуално развитие, но е емоционално незряло за възрастта си, с високо ниво на тревожност. Живее в непрекъсната тревога, предизвикана от заплахите на бащата да го отведе със себе си и от непрестанния тормоз на бащата над майка му и бабата по майчина линия. Психологът е изразил становище, че намира за уместно срещите на детето с бащата временно да бъдат преустановени. Препоръката е за продължителна работа с детето от психолог-психотерапевт за преодоляване на психо-травматичните събития, снижаване нивото на стрес и тревожност у детето. На 20.08.2021 г. е снета анамнеза (амбулаторен лист № 12984/20.08.2021 г.) поради нападение на бащата над детето от 19.08.2021 г. Установени са травматични увреди от душене По данни от майката, насилието се случва, въпреки намесата на полицията. Детето е уплашено. Не желае да напуска дома си и не иска да се вижда с бащата. Поставена е основна диагноза остра стресова реакция. Препоръчана е терапия при детски психиатър и психолог за извеждане на детето от това състояние. По висящо наказателно дело срещу бащата е повдигнато обвинение за четири престъпления: по чл. 144, ал. 3 НК, по чл. 325, ал. 1 НК и две по чл. 131, ал. 1, т. 5а, вр. чл. 130, ал. 2 НК срещу майката, детето и бабата на детето по майчина линия. Обвинението за престъпленията по чл. 131, ал. 1, т. 5а, вр. чл. 130, ал. 2 НК са за това, че на 19.08.2021 г. в [населено място] бащата в условията на домашно насилие е причинил лека телесна повреда на сина си Н., изразяваща се в контузия на шията, причинила болка без разстройство на здравето. Обсъдени са и гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля Н. И. (дядото на детето по бащина линия) и на М. Т. (бабата на детето по майчина линия). Въззивният съд е отказал да базира фактическите си изводи на показанията на дядото, приемайки ги за твърде отдалечени по време – за факти през 2017 г., когато детето е било 7-годишно. Възприел е като достоверни и съотвестващи на целия доказателствен материал показанията на бабата, включително защото от тях се установява, че през годините, близко след раждането на Н., тя е в общо домакинство с майката и детето, впечатленията за създадените отношения с родителите са преки, а майката и детето отскоро са заживели в друго жилище. Бабата на Н. свидетелства за дългогодишното физическо и психическо насилие, на което тримата са подложени от бащата и което ескалира, въпреки взетите мерки за закрила. Въззивният съд е заключил, че изменените обстоятелства, настъпили след утвърденото споразумение между родителите, и висшия/най-добър интерес на детето налагат максимално ограничаване на личните отношения с бащата. Това е така, защото неговото поведение е неконтролирано и не се вписва в законовите и морални норми. Превърнало се е в проблем за навършилото 12-годишна възраст дете и му причинява безпокойство и тревожност, като общуването с него му нанася душевни и физически травми. Първата част на първия повдигнат въпрос, обсъден в аспекта на това, че Н. е изслушан от първата инстанция преди да навърши 10-годишна възраст (чл. 15, ал. 2 СК), го свежда до това, дали въззивният съд в производството по чл. 59, ал. 9 ГПК е длъжен повторно да изслуша детето. Въпросът е обуславящ в смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил не противоречи, а съответства на установената практика на Върховния касационен съд. Според нея, повторното изслушване на детето във всяко производство, което има за цел да обезпечи най-добрия интерес на детето, включително пред второинстанционния съд, е по изключение - при настъпили нови обстоятелства и/или ако съдът е намерил за необходимо да придобие лични впечатления. Останалите повдигнати въпроси, а и въведените касационни оплаквания срещу въззивното решение, не обясняват никоя от двете хипотези, при която съдът е длъжен повторно да изслуша детето. Тази практика настоящия състав споделя, а това изключва допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Втората част от първия въпрос също обуславя решението, но начинът по който въззивният съд му е отговорил също не противоречи на установената практика на Върховния касационен съд. Тя изисква при данни за родителско отчуждение съдът задължително да съобрази мнението на психолог. Буквалният прочит на чл. 59, ал. 6 СК налага извода, че психологът трябва да е вещо лице, т.е. да е необходимо заключението на съдебно-психологическа експертиза. От друга страна, има и установена практика на Върховния касационен съд, която приема, че при липсата на съответно оплакване (във въззивната жалба или в отговора на жалбата), че първоинстанционното решение е постановено при обсъждане на недопустими доказателствени средства, и въззивният съд може да основе решението си на тях. В случая, данни за родителско отчуждение по делото има, но във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение бащата/сега касатор не се е оплаквал да е недопустимо доказателствено средство частното експертно становище от психолог при терапевтичен център „Слънчице“. В него е изразено мнение за начина, по който настъпилото родителско отчуждение следва да бъде отчетено и преодоляно в режима на лични отношения, които съдът е длъжен да определи, – при продължителна работа с психолог. Случаят е точно такъв. С въззивното решение е постановено новият режим на лични отношения на детето и бащата да се изпълнява в присъствие на социален работник. Изключена е допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Повдигнатите въпроси № 2 и № 3 не обуславят решението. Това е така, защото касаторът не повдига въпрос, който да обяснява кои негови доводи и възражения във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение са останали необсъдени, кои поискани доказателства за релевантни факти въззивният съд не е допуснал, респ. е бил длъжен, но не е събрал служебно. Свързването на въпроса с оплакването в касационната жалба, че в нарушение по чл. 59, ал. 6 ГПК въззивният съд не е допуснал и изслушал заключение на вещото-лице психолог, не може да бъде направено за пръв път в касационната жалба. Както бе обяснено, оплакването срещу възприетото и от въззивния съд частно експертно становище касаторът е следвало да направи своевременно – във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение. Изключена е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Тя е изключена и по последния въпрос (№ 4). Касаторът не го свързва с друг повдигнат въпрос или с оплакване в касационната жалба, които да изясняват при какво допуснато нарушение въззивният съд е пренебрегнал да зачете най-добрия/висшия интерес на детето. Напротив, в решението логично и обосновано след прецизен анализ на събраните доказателства, въззивният съд е зачел този интерес, определяйки максимално ограничения режим на лични отношения с бащата. При този изход на делото и на основание чл. 81, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, направени от ответника по касация (от ищеца) в настоящото производство. Те се изразяват в уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът