Определение № 60418 от 30.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2519/2021 г.

Образувано по касационна жалба с вх. № 273914/29.04.2021 г. подадена от И. П. Т. чрез адв. Л. В. от АК - П. против Решение № 260451 от 29.03.2021 г по въззивно гр. дело № 3209 /2021 год. на ОС – Пловдив, постановено по заявени искове по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал.2 ЗКИР, разгледани при условията на чл. 211 ГПК.

С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно и необосновано, основания за отмяна по смисъла на чл. 281,т.3 ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК с доводи, че по въпроса: „ При липса на достатъчно индивидуализация на претендираната част от вещта /ПИ/ в насрещната искова молба, при неизяснено местоположение на тази част може ли да се уважи иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР, като съдът сам уточни на скица това местоположение?“ е произнесено в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР № 3 от 15.07.1993 г. на ОСГК на ВКС.

Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: „ при фактическо състояние, при което се извършват действия с вещта без договор със собственика ѝ, но с негово съгласие, което почива на близки родствени отношение, представляват владение или държане по смисъла на ЗС ? “ при наведени доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с казуалната практика на ВКС, по Решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г. на ВКС I - г.о.

Искането да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа и по въпроса: „ трябва ли съдът да се произнесе по всички доводи на страните и да формулира становище и правен извод по отношение на всеки от тях?“ с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС по ПП ВС № 1-53; т. 12 на ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и казуалната практика по Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I – г.о. и Решение № 589 от 29.06.2010 г.по гр.д. № 1359/2009 г. на ВКС, I – г.о.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил общ писмен отговор от ответниците в касационното производство И. Г. Т., М. И. Р. и Г. И. Т. и тримата чрез адв. Н. А. от АК – П., в който отговор са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.

Съставът на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания в контекста на установените от законодателя изисквания по по чл. 280, ал. 1 ГПК и като съобрази ограниченията за касационен контрол на чл. 280, ал.3 ГПК намира:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявени и разгледани искове за собственост, поради което се явява процесуално допустима.

С посоченото решение окръжния съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 260665/01.10.2020 г. по гр.д. № 3496/2018 г. по описа на РС – Пловдив, в частта, с която е отхвърлен заявения от И. П. Т. иск срещу И. Г. Т., М. И. Р. и Г. И. Т. за признаване за установено, че е собственик въз основа на покупко-продажба на сграда с идентификатор № * - масивна селскостопанска сграда, на един етаж, с площ от 28 кв.м. и сграда с идентификатор № * - масивна стоманобетонна сграда –допълващо застрояване с площ от 18 кв.м,

и двете построени в собствения му ПИ с идентификатор № **, за който е отреден УПИ *- * от кв.99 по ПУП на [населено място] и осъждане ответниците да му предадат владението върху така описаните постройки, като неоснователен, както и в частта, с която по заявеният насрещен иск е признато за установено по отношение на И. П. Т., че И. Г. Т., М. И. Р. и Г. И. Т., са собственици на площ от около 77 кв.м., заключена между червената линия по плана от 1983г. по т.4 и т.5 и отразената граница в КП от 2002г., с черна линия и действащия регулационния план от 2004г. в синя линия – Комбинирана скица (приложение № 4) от Допълнителното заключение с вх. № 37461/07.06.2019 г.( л. 132) от делото на в.л. инж. В. Г., която площ е погрешно заснета като част от съседния имот с идентификатор № собственост И. П. Т. вместо към собствения на И. Г. Т., М. И. Р. и Г. И. Т. имот с идентификатор № по действащата КК и КР на [населено място], и която площ включва в себе си площта на двете процесни постройки под № 3 и № 4 в южната част /както и навеса към тях/, и продължаваща на север като права линия по продължение на западната стена на същите постройки; съответно Комбинираната скица (приложение № 4 ) от Допълнителното заключение вх. № 37461/ 07.06.2019 г. ( л.132) от делото на в.л. инж. В. Г., неразделна част от съдебното решение.

След преценка на наведените доводи и правни съображения в обстоятелственото изложение на касатора И. П. Т., настоящият състав на ВКС счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съдебното исково производство е образувано по искова молба на И. П. Т. против И. Г. Т. и Р. Н. Т. /починала в хода на производството и заменена от наследниците ѝ по закон Г. И. Т., син и М. И. Р.- дъщеря/, с искане да бъде признато от отношение на ответниците, че е собственик на ПИ с идентификатор № , за който е отреден УПИ от кв.99 по ПУП на [населено място], одобрен с Решение № 88/06.07.2004г. на Общински съвет - Раковски, с площ от 884 кв.м. придобит въз основа на договор за покупко-продажба от родители му. Като се поддържа твърдение, че ответниците ползват неправомерно и въпреки изричното му несъгласие две от собствените му сгради, намиращи се в неговия имот, а именно: сграда с идентификатор № * - масивна селскостопанска сграда, на един етаж, с площ от 28кв.м.; сграда с идентификатор № * - масивна стоманобетонна сграда - допълващо застрояване с площ от 18 кв.м се иска същите да бъдат осъдени да му предадат владението на основание чл. 108 ЗС.

Ответниците са депозирали в срок писмен отговор по чл.131 от ГПК, в който са изложени съображения за неоснователност на заявения ревандикационен иск, като в срока на чл. 211 ГПК е депозирана насрещна искова молба от И. Г. Т. и Р. Н. Т. /починала в хода на производството и заменена от наследниците и по закон – деца Г. И. Т. и М. И. Р./ срещу И. П. Т., с която се сочи, че цялото дворно място - западната част, представляваща понастоящем УПИ *, собственост на И. П. Т. и източната част – УПИ **, тяхна собственост преди повече от 35 - 40 години са съставлявали един позмлен имот, разделено от двамата братя /праводатели на страните/ на две части. Западната част е останала на М. Т., наследодател на ищеца по първоначалния иск, а цялата източна част е останала и е била прехвърлена на ищците по насрещния иск. С оглед на твърдението, че сградите предмет на първоначалния иск, са построени с изричното съгласие на праводателите на страните, в собственото им дворно место, което е попадало от източната страна на прокараната разделителна линия между двете части на двора, като именно по западната стена на тези две постройки е следвало да мине имотната граница между разделените имоти /западен - сега имот № * и източен - сега имот № */, а именно по права линия на север по западната стена на горните две постройки като именно по нея се разделят двата имота /източен и западен/, които по кадастралния план, одобрен със Заповед от 300-4- 91/27.12.2002 г. на АГКК София, са заснети като ПИ с идентификатор № и ПИ с идентификатор № . Като се поддържа тезата, че в кадастралния план от 2002г. е допусната грешка относно тази граница, която вместо като линия, минаваща по западната стена на въпросните две постройки е минала като права линия по източната им стена, и по този начин, процесните две постройки, предмет на предявения първоначален иск по горното дело, неоснователно са останали в територията на имот № *- т.е. в имота на М. Т., а респ. след извършените прехвърлителни сделки са ситуирани в имота на ищеца по първоначалния иск - ответник по насрещения иск И. Т.. С търдението, че цялата площ, включваща площта на двете процесни постройки, заедно с долепения до тях навес, и продължаваща на север, която площ е общо в размер на около 120 -130 кв.м., винаги е владяна от тях ищците по насрещния иск като площ принадлежаща към техния собствен имот № *, ищците по насрещния иск са поискали от съда да признае, че е налице неправилно отразена регулационна граница по кадастралния план от 2002 г. като площ, попадаща в обхвата на западния имот № * от около 120-130 кв.м., на която те са собственици, погрешно заснета като част от съседния имот № *, собственост на ответника по насрещния иск, вместо към собствения им имот № * и която площ включва в себе си площта на двете процесни построки под № 3 и № 4 в южната част /както и навеса към тях/, и продължаваща на север като права линия по продължение на западната стена на същите постройки ведно с произтичащите законни последици, на основание чл. 54, ал.2 ЗКИР във вр. с чл. 124, ал.1 ГПК.

Ответникът по насрещния иск е депозирал в срок писмен отговор, с който оспорва изцяло заявения насрещен иск. Посочва, че не е налице грешка в основата на плана, действащият план възпроизвежда правилно обема от права на страните. Двата процесни имота са били образувани от един общ имот, следователно между тях не е имало придаваеми места и регулационен повод за изместване на границата.

За да постанови решението си, в частта по насрещния иск, въззивният съд е приел, че ищците по този иск имат правен интерес от иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР поради констатирания факт на отказа на И. Т. ( ответник по този иск ) да се подпише проект за изменение на кадастралния план за промяна границата между двата поземлени имота, като площите на сгради с идентификатор * и идентификатор * и навес северно от тях, се заснемат като части от ПИ с идентификатор **. Основателността на насрещната искова претенция е обоснована в мотивите на съдебния акт с констатациите на експерта в.л. инж. В. Г., че „ заснетата спорна имотна граница между ПИ № * и ПИ № * не съответства на местоположението на регулационните граници в плановете от 1965г. и 1983 г.; че геодезическо заснемане на имотите и спорната граница между тях установява несъответствие на КП от 2002 г. със ситуацията на място“.

При тези данни по делото от правна страна решаващият въззивен съд е приел по насрещния иск, че са налице предпоставките на закона с оглед на приетата правна квалификация – чл. 54, ал.2 ЗКИР във вр. чл. 124, ал.1 ГПК да приеме за установено, че правото на собственост на ищците по насрещния иск е отразено неточно в рамките на действащия регулационен и кадастрален план и е налице грешка в кадастралния план по отношение на нанесената граница между двата имота и сградите в тази част на ПИ.

По отношение на първоначално предявения иск по чл.108 ЗС, въззивният съд е приел за неоснователни са доводите на жалбоподателя И. П. Т. по въззивната му жалба, че след като ответниците не са декларирали и не са заплащали данъци за процесните постройки, не могат да имат право на собственост по отношение на тях. Според въззивният съд сами по себе си обстоятелствата по деклариране и заплащане на данъци не водят до придобиване на давност, а тези факти се преценяват наред с всички останали доказателства по делото.

Първия формулиран от касатора въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК: „ При липса на достатъчно индивидуализация на претендираната част от вещта /ПИ/ в насрещната искова молба, при неизяснено местоположение на тази част може ли да се уважи иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР, като съдът сам уточни на скица това местоположение ?“ не може да се приеме, че е правен въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК, който е обусловил изхода на спора, доколкото изцяло се покрива със спорния предмет на делото, а разрешаването на спора в рамките на заявения предмет на делото е въпрос по съществото на спора. Искането касационният съд да даде отговор на спора по същество в рамките на проведен правораздавателен контрол, може да бъде осъществено само в рамките на допуснатото касационно обжалване и то в предметния обхват на чл. 290, ГПК. По така формулираният въпрос не може да има противоречие на мотивите на въззивния съд със задължителните разяснения на ТР №8/2014 г., постановено на 23.02.2016 година на ОСГК на ВКС, защото всяко несъобразяване със задължителната съдебна практика по естеството си съставлява нарушение по приложение на материалния или процесуален закон. В случая, избраният от защитата на касатора начин на формулиране на въпроса изисква от касационният съд пряк отговор при посочените в самия въпрос параметри – дали се касае до допустимост или до неправилност на въззивното решение, доколкото в насрещната искова молба е индивидуализирана частта, която е обект на претенцията.

По втория формулиран от касатора въпрос: „ Фактическо състояние, при което се извършват действия с вещта без договор със собственика ѝ, но с негово съгласие, което почива на близки родствени отношение представляват владение или държане по смисъла на ЗС? „, Също не може да обоснове извод за допускане на касационното обжалване.

С разясненията на ТР№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 изрично се сочи, че правният въпрос по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК следва да има качеството на обуславящ изхода на спора. В посоченото от касатора Решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г. на I – г.о. е даден отговор на въпроси разграничаващи владението, държането и търпимите действия по отношение на чуждия недвижим имот. В настоящия случай посочени въпроси не са разглеждани от въззивният съд, доколкото е установено, че е налице грешка в кадастралната карта и ищецът по насрещния иск осъществява владение по отношение на част от собствения си недвижим имот макар и погрешно отразен като част от съседния ( чужд) недвижим имот. Ето защо формулираният от касатора въпрос не е обуславящ на изводите на въззивния съд и не може да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставеният процесуално-правен въпрос от гл. т. приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК "трябва ли съдът да се произнесе по всички доводи на страните и да формулира становище и правен извод по отношение на всеки от тях?" не може да обуслови допускане на касационното обжалване.

Поставеният въпрос за приложение на чл. 235, ал.2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236, ал.2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. По естеството си тези въпроси съставляват оплакване за несъблюдаването им при постановяване на обжалваното решение, което процесуално поведение на съда може да обуслови единствено извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите правила на чл. 235, ал.2 ГПК и чл., 236, ал.2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. По въпроса дали е налице несъблюдаване на едно задължително процесуално правило или не, касационният съд се произнася със съдебния акт по същество, но само ако е допуснато касационното обжалване, поради което не може така поставен въпрос да бъде и основание за допускане на касационно обжалване.

Данните по делото не дават основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.2 предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт на въззивната инстанция предполага наличие на груби нарушения на материалния или процесуален закон, респ. на правилата на формалната логика, които могат да бъдат констатирани в рамката на служебната проверка за валидност и допустимост, без да се имат предвид конкретните доводи за незаконосъобразност, въведени с касационната жалба на обжалваното съдебно решение. Без конкретни доводи на касаторите, настоящата инстанция намира, че лисват каквито и да са обективни предпоставки за извод, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

По направеното искане на oтветниците по касация за присъждане на разноски за касационното производството:

При изложените съображения за недопускане на касационното обжалване, настоящият състав намира искането за присъждане на разноски за основателно на основание чл. 78, ал.3 ГПК.

П. Договор за правна защита и съдействие № 06456 от 01.06.2021 г. на адв. Н. А. от АК – П. (л. 24 ), в който се сочи, че уговорената сума като адвокатско възнаграждения за процесуална защита е заплатена в брой, доказва размера на сумата, която следва да бъде присъдена за възстановяване на направените за защита в касационното производство разноски, а именно в размер на 500 лв. (петстотин лева).

По изложените съображения, ВКС - състав на второ отделение на гражданската колегия и на основание чл. 288 ГПК, състав на Върховният касационен съд- второ отделение на гражданската колегия