Определение № 4209 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3242/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника ЗК „Лев Инс“ АД и по касационна жалба на третото лице-помагач С. Д. П. срещу въззивно решение № 365 от 23.03.2023 год., постановено по гр.дело № 1302/2022 год. по описа на САС, 8-ми граждански състав, в частта му, в която е потвърдено решение № 260017 от 04.01.2022 год., постановено по гр.дело № 3163/2022 год. по описа на СГС, ГО, І-1 с-в, с което е уважен предявения от Л. Т. Т. срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 119 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на П. Л. Т. /син на ищеца/, настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие от 13.10.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.11.2019 год. до окончателното й изплащане. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на всяка от жалбите. В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил приел, че виновен за настъпването на процесното пътнотранспортно произшествие /ПТП/ е водачът на лекия автомобил, който бил нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не съответства на обективните критерии, определящи приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Съобразен ли е размерът на присъденото застрахователно обезщетение с продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания, възрастта на ищеца към датата на ПТП, препятстването на нормалния живот на пострадалия, прогнозата за отшумяване, икономическите условия в страната към датата на увреждането и по какъв начин тези критерии се отнасят към размера на определеното от съда застрахователно обезщетение? 2/ Как съдът установява дали размерът на определеното застрахователното обезщетение е достатъчен да компенсира пострадалия за претърпените от него неимуществени вреди? 3/ Какви са критериите за посочване на периода от време, който да бъде съобразен при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди Жалбоподателят навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба Л. Т. Т. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната му част. В жалбата на третото лице-помагач се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част – касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК, както и за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че от събраните доказателства по делото било видно, че е образувано и висящо наказателно производство във връзка с процесното ПТП – НОХД № 1488/2022 год. по описа на СГС, поради което било налице основанието по чл. 229, ал 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по настоящото дело. Въззивният съд неправилно бил приел, че виновен за настъпването на процесното пътнотранспортно произшествие /ПТП/ е водачът на лекия автомобил. Размерът на приноса на пострадалия /30 %/ бил неправилно определен, като въззивният съд не се бил произнесъл по оплакванията във въззивната жалба, свързани с допуснати от велосипедиста нарушения на чл. 79 ЗДвП. Присъденото обезщетение за неимуществени вреди било завишено, като при постановяване на обжалваното решение в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не бил обсъдил всички доказателства, както и доводите и оплакванията на страните. Ответникът по касационната жалба Л. Т. Т. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната му част. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ Как се прилага разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП с оглед уредените в нея две различни хипотези и длъжен ли е съдът да анализира фактическата обстановка и коректно да посочи момента на възникване на опасността и в какво се изразява тя, както и да мотивира извода си за определяне на несъобразената скорост и да посочи коя е съобразената скорост и защо? 2/ Кои са предпоставките за приложението на чл. 15 НК и освобождаване на водача на моторно превозно средство от отговорност в хипотезата на случайно деяние? 3/ При произнасяне по възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, длъжен ли е съдът с оглед установените по делото факти и обстоятелства да определи и съобрази какъв е действителният обем на приноса на участниците в ПТП за неговото настъпване? 4/ Длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да обсъди всички относими общи и специфични за конкретния случай факти и обстоятелства, относими за критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като съобрази тяхната действителна тежест и значимост? 5/ Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства, както и да даде отговор на възраженията и доводите на страните? Жалбоподателят навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика /включително задължителната такава/ на ВКС. Ответникът по касационната жалба Л. Т. Т. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната му част. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в мотивите към т. 1 Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата на селектиране на касационните жалби /чл 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/, и ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за допустимостта ще се извърши с решението по чл. 290 ГПК, каквато е и хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Според мотивите към т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2001 год., ОСГК, разясненията в същия смисъл, дадени в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 5.04.2006 год. на ВКС по тълк. д. № 5/2005 г., ОСГТК, които са доразвити в практиката на ВКс, обективирана в Решение № 20 от 20.05.2021 год. на ВКС по гр. д. № 1372/2020 год., ІV г. о., ГК, Решение № 116 от 15.05.2013 год. на ВКС по гр.д. № 745/2012 год., ІV г. о., ГК, Решение № 502 от 28.11.2012 год. на ВКС по гр.д. № 2/2012 год., ІV г. о., ГК, Решение № 244 от 4.01.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4363/2015 год., I г. о., ГК, Решене № 233 от 18.12.2023 год. на ВКС по гр.д. № 4708/2022 год., ІV г. о., ГК, Определение № 63 от 14.02.2022 год. на ВКС по ч. т. дело № 2700/2021 год., І т. о., ТК, Определение № 290 от 01.09.2020 год. на ВКС по ч. т. дело № 1303/2020 год., І т. о., ТК и др., пречка за надлежно упражняване на правото на иск е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него престъпление са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производнмо и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установено самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. В тези случаи производството по гражданското дело следва да бъде спряно – при образувано наказателно производство в съдебна фаза – на основание чл. 124, ал. 1, т. 4 ГПК, а при образувано наказателно производство в досъдебна фаза – на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Съдът винаги спира производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и без наличие на образувано наказателно дело и независимо от това дали е образувано досъдебно производство, когато по делото се разкрият престъпни обстоятелства и изходът на гражданския спор зависи от установяването им по надлежния ред – когато фактическия състав на отговорността за вреди включва извършено от деликвента престъпление. Когато първоинстанционният съд е отказал да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 или т. 5 ГПК, въззивният съд трябва служебно, дори без оплакване във въззивната жалба, да извърши проверка по този въпрос. Ако не стори това, а са налице предпоставките за спиране на производството, както и когато основанието за спиране на производството се е осъществило пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като делото се връща за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане на процесуалната пречка за упражняване на правото на иск – влизане в сила на решението или на присъдата по обуславящото дело. В разглеждания случай, за да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за доказано въз основа на събраните писмени и гласни доказателства и заключения на вещи лица, че смъртта на Л. Т. Т. /син на ищеца/ е причинена в резултат на процесното ПТП, настъпило на 13.10.2019 год. Основният спорен между страните въпрос е бил свързан с механизма на настъпване на ПТП, в т.ч. кой от двамата участници в произшествието е виновен за настъпването му – пострадалият, който е управлявал велосипед или третото лице-помагач С. Д. П., който е управлявал лек автомобил „А.“ с рег. [рег.номер на МПС]. Въззивният съд е основал изводите си за наличието на правопораждащите предявеното пряко право по чл. 432, ал. 1 КЗ факти, в т.ч., че водачът на лекия автомобил /застрахован при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност“/ е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП, а пострадалият, който е нарушил правилото на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – 30 %, както и че настъпването на произшествието не се дължи на случайно събитие /чл. 15 НК/, на вариант /хипотеза/ 2 от заключението на вещото лице по допуснатата във въззивното производство съдебната автотехническа експертиза, заключението на вещото лице по допусната в първоинстанционното производство допълнителна съдебна автотехническа експертиза и събраните гласни доказателства във въззивното производство чрез разпита на свидетеля И. П. Т.. Същевременно от доказателствата по делото е установено, че във връзка с процесното ПТП е било образувано досъдебно производство №11355/2019 год. по описа на СРТП – отдел „Разследвания“ – СДВР, пр. пр. № 18729/2019 год. по описа на СГП, за извършено от С. Д. П. престъпление – причиняване по непредпазливост на смъртта на велосипедиста П. Л. Т. при управление на моторно превозно средство в нарушение на правилата за движение. Още в първоинстанционното производство ответникът е релевирал искане за спиране на производството с оглед изясняване на спорното обстоятелство, но СГС е оставил без уважение това искане по съображения, че не са налице предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като не е образувано съдебно наказателно производство – в случая е образувано досъдебно производство, което не е приключило. Впоследствие третото лице-помагач също е поискало спиране на производството, но и това искане е било оставено без уважение, тъй като НОХД № 3925/2020 год. по описа на СГС, НО, 34 с-в, образувано по внесения срещу С. Д. П. обвинителен акт, е било прекратено и върнато на прокурора за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че независимо от наведените от страните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – с оглед извършването на служебна проверка за допустимостта на въззивното решение в обжалваната му част. В тази връзка трябва да бъде изискана справка от СГС за предмета и етапа на развитието към настоящия момент на наказателното производство по НОХД № 1488/2022 год., а на страните следва да бъде предоставена възможността да изразят становища и да представят доказателства за тези обстоятелства. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд