Определение № 50167 от 16.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3275/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. К., чрез адвокат Е. Б., срещу въззивно решение № 604 от 26.04.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 340/2022 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Т. М. С., чрез адв. М. Х. Ц., е подала отговор на касационната жалба. Тя не е насрещна страна на А. К., а заедно с нея е ответник по иска на Е. В.. Има положението на задължителен необходим другар на касатора – може да се присъедини към касационната жалба, след като не е подала сама касационна жалба, но няма право на отговор по см. чл. 287, ал. 1 ГПК. Неправилно администриращият съд е връчил на С. копие от касационната жалба с указание да даде отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Е. С. В., чрез адв. М. К., отговаря, че няма основания за допускане на касационно обжалване, защото не са формулирани правни въпроси по см. чл. 280, ал. 1 ГПК, а позоваването на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е аргументирано, като в същото време няма причини да се приеме, че решението на апелативния съд е очевидно неправилно. В евентуалност са развити и съображения за неоснователност на касационната жалба. В. моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, прогласил за нищожен, по иска на Е. В., договор, с който Е. С. С. продала на А. Г. К. свой недвижим имот по нот.акт № ... г., том .., рег. № ..., дело № ... г. на нотариус Б. Я., рег. № .. НК, като привиден, на осн. чл. 26, ал. 2, пр. 5, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Обявил, на осн. чл. 17, ал. 1 ЗЗДза действителна прикритата сделка – дарение от Е. С. в полза на А. К. на същия имот. Осъдил ответниците да заплатят съдебноделоводните разноски по делото. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Е. С. подарила на едната си дъщеря – А. К. процесния недвижим имот през 1976 г. На 22.11.2007 г. надарената подарила на майка си обратно имота, а тя от своя страна, две седмици по-късно, на 16.12.2007 г. обратно прехвърлила собствеността върху вещта на А. Корчик, но този път чрез договор за покупко-продажба срещу цена от 24 500 лв., при запазено пожизнено право на ползване. С нотариално заверена декларация от същата дата прехвърлителят С. декларира, че е получила продажната цена. Съдът е приел експертно заключение, че пазарната цена на имота към датата на сделката е в размер на 153 325 лв. Въззивният съд намерил, че продажбата от 2007 г. е симулативна – прикрива дарение, а е извършена, за да осуети в бъдеще претенции на наследници на Е. С. по чл. 30 ЗН. За да достигне до този извод, съдът преценил свидетелски показания, вкл. на психиатър, извършил преглед на Е. С. на 20.11.2007 г., липсата на категорични доказателства за извършен трансфер на парични средства, както и липсата на каквито и да е данни „купувачът“ А. К. да е разполагала с парични средства размерът на продажната цена (близък до данъчната оценка), а още и доколко житейски логични са действията на страните в последователните сделки. Целта на поредните прехвърляния през 2007 г. е да се гарантира запазването на собствеността върху имота в полза на А. К. чрез противопоставима на останалите наследници продажбена сделка. Съдът се обосновал, че макар и да липсва нарочен документ, удостоверяващ симулацията, доказателствата по делото в своята съвкупност по несъмнен начин установяват симулативността на договора за покупко-продажба от 06.12.2007 г., както и действителната обща воля на страните – сключване на договор за дарение. Касаторът, въпреки изричните указания на администриращия съд да представи изложение с обосновка на правните въпроси и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е обосновал никакви въпроси, които биха дали възможност на касационната инстанция да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК. В изпълнение да дадените указания, страната е представила писмен документ, наименован „касационни основания“, в който дословно е възпроизвела част от съдържанието на касационната жалба. Следва да бъде изяснено, че касационните основания (оплаквания) - чл. 281 ГПК, са предмет на касационната жалба и по тях ВКС се произнася след евентуално допускане на касационно обжалване, по същество при разглеждане на касационната жалба. При предварителната селекция по чл. 288 ГПК съдът преценява дали са налице предвидените в ГПК основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се осъществява въз основа на изложение, в което касаторът сочи при произнасянето по кои правни въпроси (процесуални и/или материалноправни) въззивният е достигнал до погрешни фактически или правни заключения, в резултат на което е постановил въззивен съдебен акт, който страда от твърдяния от касатора порок. Въпросът трябва да е ясно и точно посочен от касатора, като съдът може само да конкретизира или преформулира, уточни или квалифицира поставения от страната правен въпрос, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивното решение, или да го предположи от представените (цитирани) съдебни актове, каквито указания са дадени и в ТР №1-2009-ОС ГК ТК ВКС. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. В случая въпроси не са поставени. В касационната жалба и в идентичното по съдържание изложение („ касационни оплаквания“) са цитирани съдебни решения, но дори от тяхното съдържание и останалата част от текста на жалбата и изложението, няма как да се разбере какви са точно питанията на касатора. Само за пълнота следва да се посочи, че и цитираните съдебни актове, ако са във връзка с допустимостта на гласни доказателства при установяване на симулативност, съответно изискването за начало на писмено доказателство, нямат отношение към казуса. Искът е на наследник, срещу когото е насочена привидната сделка, поради което за установяването й, по отношение на него не съществува каквато и да е забрана за събиране на доказателства, вкл. и гласни – чл. 165, ал. 2, изр. 2, предл. 2 ГПК. Нещо повече, дори и в хипотезите, когато ГПК не допуска събиране на гласни доказателства, евентуално допуснатото от първостепенния съд нарушение на чл. 164 ГПК не може за първи път да се заявява пред касационната инстанция. Въззивният съд няма основание сам, служебно да извърши проверка, ако няма изрично оплакване, а в случая такова не е въведено по надлежен ред – оплакването е за необоснованост при преценка на допуснатите и събрани гласни доказателства. Касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, но нито сам сочи на пороци на въззивния съд, нито настоящата инстанция установява такива, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т., предл. 3 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на Е. С. В. сторените в инстанцията съдебни разноски – 2 400 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът