Определение № 538 от 10.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2552/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационните жалби на Николай В. И. и на ЗАД”А. България”срещу Решение № 887 от 08.05.2014 год. по гр.д.№ 3936/2013 год. на Софийски апелативен съд. Апелативният съд е бил сезиран с въззивната жалба на Николай И. срещу тази част от Решение № 6347 от 03.09.2013 год. по гр.д.№ 8516/2012 год. на Софийски градски съд, І г.о. с която предявеният от И. срещу [фирма] иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ е бил отхвърлен за сумата над 5500 лв. и до претендирания размер от 33500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Като е счел, че претендираното обезщетение е занижено, съставът на САС е присъдил още 7000 лв., ведно със законната лихва от датата на деликта. Касационните жалби на страните по делото са насочени срещу съответните части на въззивното решение с което е уважен/отхвърлен иска. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК на касатора Николай И. се съдържа общото твърдение, че въпроса за приложение на принципа на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдържа се позоваване на ППВС № 4/1968 год. Конкретен правен въпрос, съобразен с критериите на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не е формулиран. Въпросът за критериите по чл.52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението се съдържа и в изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК на касатора [фирма]. В него е поставен и въпрос за допустимостта на въззивния акт в частта с която е присъдена законна лихва, тъй като такава не била поискана. Безспорно е, че Николай И. е претърпял телесни увреждания в резултат на ПТП на 07.07.2011 год., вина за което има Николай З. - водач на л.а. "Форд” мод.”Фиеста”. Позовавайки се на това, че автомобилът е бил застрахован по риска "Гражданска отговорност" при [фирма], Николай И. е предявил пряк иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ срещу застрахователя за присъждане на неимуществени вреди в размер на 33500 лв. Счита, че справедливото обезщетение би следвало да е в размер на 40000 лв. от които 6500 лв. е получил от застрахователя извънсъдебно, без да е сключено споразумение. Подържаната от ответника теза пред инстанциите по същество, е била, че претендираното обезщетение е със завишен размер. Първоинстанционният съд е счел, че общият размер на обезщетението би следвало да бъде 12000 лв. и е присъдил разликата до изплатената извънсъдебно сума. Мотивирал се е с периода и интензивността на търпените болки и страдания, периода на възстановяване, както и с обстоятелството, че е налице зарастване на счупения поясен прешлен, отзвучали са контузиите и кръвонасяданията и не е налице неблагоприятна прогноза за здравословното състояние на И.. Сезиран с въззивната жалба на ищеца, апелативният съд е счел, че общият размер би следвало да бъде 19000 лв., поради което е присъдил разликата. Становището на съдебния състав е, че основанията по чл.280 ал.1 ГПК не са налице и по двете касационни жалби, произтича от следното: Не е налице противоречие със задължителна съдебна практика или с практиката на съдилищата по правен въпрос – прилагането на чл.52 ЗЗД. По отношение на него не се простира и приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Това е така, поради обстоятелството, че не би могло и да има единни критерии по прилагането на чл.52 ЗЗД. Във всеки отделен случай съдилищата дължат преценка за дължимото обезщетение с оглед всички данни по конкретното дело – обстоятелства при деликта, степента на уврежданията, тяхното естество, продължителността на търпените болки и страдания, прогнозата за здравословното състояние на пострадалия, неговата възраст и пр. Доколкото идентични случай на деликт и на болки и страдания, както и на отражения върху психиката няма, така и въвеждането на единни параметри досежно размера е невъзможно. Що се касае до съдържащото се в изложението по чл.284 ал.3 т1 ГПК твърдение на [фирма] за недопустимост на въззивния акт в частта за присъдената законна лихва, освен, че по естеството си то съставлява въведено основание по чл.281 т.2 ГПК е и несъстоятелно с оглед изрично заявеният с исковата молба петитум за присъждане на законната лихва върху цялото претендирано обезщетение. Т.е. дали във въззивната жалба петитумът за обезщетението за забава е възпроизведен или не е без значение. С оглед изхода на спора, разноски не се дължат и не се присъждат. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.