Определение № 5660 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3899/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. (с удостоверена по делото юридическа правоспособност) против решение № 3017 от 19.05.2025 г. по гр. д. № 14315/2023 г. на Софийски градски съд, въззивен II – А състав. Ответникът Н. Х. С., чрез адв. З. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е обезсилено решение № 20101894 от 31.08.2023 г. по гр. д. № 8499/2021 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от Т. Д. П. против Н. Х. С. искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) - за установяване дискриминация по признак „обществено положение“ чрез непризоваването му по ДП № 39361/2016 г. и за осъждане на ответницата да преустанови действията по дискриминация, прекратено е производството по делото и в тежест на ищеца са възложени разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е посочил, че нормативно предвидената (в ЗЗДискр., глава IV) защита от дискриминация се осъществява по административен и по исков ред. Разяснил е, че това са двете форми на защита, които засегнатите от дискриминационното третиране лица могат самостоятелно да избират. Те се развиват съответно пред Комисията за защита от дискриминация (КЗД) и пред съда като са алтернативни (когато не е проведено административно производство, всяко лице, чиито права по ЗЗДискр. или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска: установяване на нарушението; осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; обезщетение за вреди – чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр. В обжалваното решение са съобразени и задължителните разяснения, дадени с ТП на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК и ОСС на Първа и Втора колегия на ВАС, съгласно които разпоредбата на чл. 71 ЗЗДискр. съдържа хипотезите за защита правата на увредените лица във всички случаи, когато не е проведено производство пред КЗД, без оглед на това дали дискриминационното поведение е осъществено от субект, равнопоставен на ищеца и е осъществено при или по повод административна дейност, като исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр. са подсъдни на съответния районен съд. В заключение е прието, че право на защитата по чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр. увредените лица имат само в случаите, когато не е проведено производство пред Комисията за защита от дискриминация (в който смисъл градският съд се е позовал на приетото в решение № 118 от 27.02.2025 г. по гр. д. № 4745/2023 г. на ВКС, III г. о.). С оглед на горните принципни постановки, втората съдебна инстанция е намерила, че в случая е налице тъждество на фактите, на които е основано твърдяното неравно третиране на ищеца по настоящото дело с тези, предмет на разглеждане по преписка № 82/2018 г. на КЗД, приключила с решение за отхвърляне на жалбата на П., което е потвърдено от съда – по адм. д. № 1875/2019 г. на Административен съд София – град, чието решение пък е потвърдено от Върховния административен съд (ВАС). И по двете производства се е твърдяло от увреденото лице (настоящ ищец), че: имало възможност да бъде уведомен да се яви на разпит пред ответницата като разследващ полицай в 6-то РПУ на СДВР към МВР по конкретно разследване, но никой не го е уведомил; че съществува възможност за призоваване по телефон, но такъв способ за призоваване не е бил предприет, напротив - изразено е съгласие от ответницата да се яви на разпит като се завърне в страната (тъй като бил извън нея). В развилото се и приключило с решението на ВАС производство, инициирано пред КЗД, основание за дискриминационно третиране на П. (от действията на ответницата, свързани с призоваването му по наказателното производство и обявяването за принудително довеждане) не е установено, което, предвид на вече изложеното, е довело до отхвърляне на жалбата му. При тези данни градският съд е формирал решаващ извод, че предявеният впоследствие иск по чл. 71 ЗЗДискр., по който е образувано настоящото производство, е недопустим. Аргументирал е становище, че действията по призоваването/непризоваването на ищеца са били предмет на проверка в производство пред КЗД и административните съдилища, и не е установена дискриминация. Затова, след като е било проведено административно производство по раздел I от глава IV на ЗЗДискр. за тях, не е допустимо същите действия да са предмет и на иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от закона. По тези мотиви е счетено, че обжалваното решение е процесуално недопустимо като постановено по недопустими искове - за установяване на дискриминация и за осъждане ответника да преустанови нарушението, поради което е обезсилено, а съдебното производство – прекратено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният въпрос, уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, обобщено касае задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да формира самостоятелни мотиви по съществото на спора. Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 7/1965 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Достъп до касация се обосновава и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. Касационното обжалване не следва да се допуска. Поставеният въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, с които е аргументирал своето становище за процесуалната недопустимост на производството по предявените искове, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК да следи служебно за този порок на атакуваното пред него първоинстанционно решение като е съобразил твърденията на ищеца и данните по делото, и относимата задължителна съдебна практика. Така изводите му, че соченият дискриминационен акт (действията на ответницата в качеството й на разследващ полицай в 06-то РУ на СДВР при МВР по призоваване на ищеца по конкретното разследване) е бил предмет на проверка по развилото се вече производство пред КЗД и административните съдилища, и не е допустимо същото нарушение да е предмет на съдебна защита по предявен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр., са обосновани надлежно и в съответствие със закона. Даденото в обжалвания съдебен акт разрешение на повдигнатия процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на ВКС и не позволява селектиране на жалбата на това основание. Не може да се удовлетвори и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предпоставено от поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира от страната в смисъла на понятието, изложено по – горе, а това е в задължение на касатора. В заключение, липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което искането за селектиране на жалбата е неоснователно. Предвид изхода на делото, в полза на адв. Г. З. – пълномощник на ответницата по жалба, следва да се присъдят разноски за безплатно осъществяваната на страната услуга (правна помощ и съдействие) пред настоящата инстанция – при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 30.10.2025 г. Възнаграждението следва да се определи при предпоставките на чл. 7, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (с оглед на изготвения отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК). Така изчислено то възлиза на 750 лв. и ще следва да се възложи в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.