Определение № 50206 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 447/2020 г.

Производството е по чл.290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решение № 341 от 22.11.2019г. по в.т.д. № 459 / 2019г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 56, постановено по иск по чл. 439 ГПК на 03.05.2019г. по т.д. № 261 / 2018г. на Окръжен съд - Пазарджик, както и решение № 69 от 27.05.2019г., постановено по реда на чл.247, ал.1 ГПК, с които е уважен предявеният от М. Д. К. отрицателен установителен иск срещу банката за несъществуване на вземане в размер на 29 172,97 лева, представляващо главница по договор за банков кредит № 695 от 17.07.2009г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, както и за законна лихва върху главницата. Касационният контрол е допуснат на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „От кой момент се счита за отменено действието на Постановление № 3 от 18.11.1980г. на ВС, съответно – от кой момент поражда действие даденото разрешение с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г., постановено по тълкувателно дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед разпоредбата на чл.116, б. „в” ЗЗД, и прилага ли се възприетото тълкуване в Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“, предвид констатирано несъответствие на обжалвания акт с дадените разяснения в Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС. В жалбата на „ОБЩИНСКА БАНКА” АД е изложено становище за незаконосъобразност на въззивното решение. Касаторът поддържа оплакването, че съдът неправилно е приложил Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, вместо ППВС № 3 от 18.11.1980г. на ВС, по изпълнително дело, образувано преди тълкувателното решение, поради което иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска. Излагат се твърдения, че: договорът за банков кредит е сключен на 17.07.2009г.; на 11.03.2011г. е издадена заповед за изпълнение (срещу която не е подадено в срок възражение, след връчване на поканата за доброволно изпълнение на 05.04.2011г.); въз основа на издадения във връзка със заповедта изпълнителен лист е образувано на 21.03.2011г. изпълнително дело, по което на 02.04.2012г. е подадена молба за насрочване на публична продан, на 29.12.2012г. е издадено постановление за възлагане на недвижим имот, а на 25.01.2013г. е осъществено последното постъпление на сума въз основа на наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. С оглед горните обстоятелства, се поддържа, че дори да е настъпила перемция и изпълнителното дело да е прекратено на това основание с изтичането на 2-годишен срок от последното изпълнително действие, то от прекратяването на изпълнителното дело на това основание до завеждането на исковата молба на 04.09.2018г. не е изтекъл новият 5-годишния давностен срок за вземанията, предмет на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист, считано от прекратяване на изпълнителното дело. Предвид наведените в касационната жалба доводи относно правните последици на перемцията, настоящият състав на ВКС намира, че производството по делото следва да бъде спряно на основание чл.292 ГПК до приключване на производството по тълк. д. № 2/ 2023г. на ОСГТК на ВКС, образувано за приемане на тълкувателно решение и по въпроса: ”Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемция?”, тъй като въпросът е от значение за изхода на делото. Водим от горното, Върховният касационен съд