Определение № 4350 от 26.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1668/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от М. З. Д., подадена чрез пълномощник адв. В. К. от АК – П., срещу въззивно решение № 102/19.01.2024 г. по в. гр. д. № 2187/2023 г. на ОС – Пловдив, в частта, в която предявеният от Й. Ц. Д. срещу касатора положителен установителен иск за собственост е бил уважен за 5/6 ид.ч. от самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***** по КККР на [населено място] и обусловеното от това произнасяне по искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт №158/2015 г. на нотариус С. К.. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е нищожно или недопустимо, евентуално е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се неговото прогласяване за нищожно или недопустимо, евентуално отменяне като неправилно в обжалваните части. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2 ГПК. Насрещната страна в касационното производство - Й. Ц. Д., не е взела становище по жалбата в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Първоинстанционният съд с решение № 282/19.06.2023 г. по гр.д.№ 1755/2022г. от РС – Асеновград е уважил изцяло предявеният положителен установителен иск за собственост за признаване установено спрямо ответницата М. З. Д., че ищцата Й. Ц. Д. е собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], адрес на имота: [населено място], [улица], ет.1, намиращ се на етаж едно в сграда с ИД **** с предназначение: друг вид сграда за обитаване, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент в жилищна или вилна сграда или в сграда със смесено предназначение, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 32 кв.м., прилежащи части: външна тоалетна – под стълбите на сградата, ниво: 1, и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменил издаденият в полза на ответницата констативен нотариален акт за признатото в полза на ответницата право на собственост върху същия недвижим имот за 1/2 ид.част. По жалба на ответницата М. Д., въззивният съд е постановил частично различен резултат, като според постановения диспозитив на въззивното решение, е отменено първоинстанционното решение по уважения установителния иск за собственост за така описания недвижим имот само в частта за разликата над 5/6 ид.ч. до пълния размер претендирана собственост на обекта. По обусловеното от този иск искане на Й. Д. по чл.537, ал. 2 ГПК, касаещо издаденият в полза на ответницата М. Д. констативен нотариален акт №158/2015 г. на нотариус С. К. за същия имот, с въззивното решение е отменено посоченото първоинстанционно решение в частта му, с която е отменен този нотариален акт № 158/2015 г. за признаване М. З. за собственик за разликата над 1/6 ид. ч. до 1/2 ид. част от същия имот - самостоятелен обект на собственост в сграда с идентификатор *****, и е отхвърлено това искане по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на този констативен нотариален акт за разликата над 1/6 ид. ч. до 1/2 ид. част от процесния имот. Съответно се е произнесъл въззивния съд и по отговорността за разноските пред двете съдебни инстанции. За да постанови този резултат въззивният съд е описал твърденията на страните, възпроизвел е подробно изложените мотиви на първоинстанционния съд, след което е извършил проверката по чл.269 ГПК като е изложил своите съображения по спора. Посочил е първо, че първоинстанционно решение е валидно, а оплакването на въззивницата за неговата недопустимост е неоснователно. Прието е, че с исковата молба се претендира, че ищецът е станал единствен собственик на имот с идентификатор ***** (т.нар. призем), поради придобиването му така: 1/6 ид.ч. по наследство от баща й Ц. Д., 4/6 ид.ч. по силата на покупко-продажба от майка й, и 1/6 ид.ч. на основание давностно владение спрямо ответницата, която ги притежава по наследство, като с писмения отговор по чл.131 от ГПК ответницата признава, че спорна е само 1/6 ид.ч. и предлага да постигнат спогодба с ищцата, нейна леля, за да не се съдят. Направен е извод, че не е налице произнасяне по непредявен иск, защото по делото не е спорно между страните и се установява от приетите нотариални актове, че ищцата Й. Д. се легитимира като собственик на 5/6 ид.части /което не се оспорва от ответницата/, поради което въззивният съд е концентрирал мотивите си само върху твърдението на ищцата, че е придобила по давност идеалната част на ответницата, в контекста на установеното, че възникналите във връзка с имота отношения се регулират от правилата на съсобствеността. От разпоредбите на чл.31 ЗС, чл.69 ЗС, практиката на ВКС по приложението им, вкл. и разясненията по ТР № 1/2012 от 06.08.2012г. на ОСГК на ВКС, е изведено принципното разбиране, че за да се придобие по давност частта на другия съсобственик, е необходимо съсобственикът, който упражнява фактическата власт върху цялата вещ, да демонстрира спрямо всички, вкл. и спрямо другия съсобственик, намерението си да владее цялата вещ за себе си, като се изключва приложението на установената в чл. 69 ЗС презумпция. Воден от това разбиране, въззивният съд е подложил на собствена преценка събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания. От тях е установил, че ищцата не е съумяла да докаже, че е демонстрирала към съсобственика си - ответницата, промяна в собственическото си отношение към целия имот, т.е. че владее вещта само за себе си. Така въззивният съд е заключил, че ищцата Й. Д. е собственик само на 5/6 ид.ч. от призема, а ответницата М. З. Д. е собственик на останалата 1/6 ид.ч. от същия по наследство от баща си, поради което първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която искът е уважен за разликата над 5/6 ид.ч. до пълния размер на претендираната собственост и се отхвърли съответно за тази разлика над 5/6 ид.ч. като неоснователен. Посочено е още, че обжалваното решение следва да се отмени и в частта, в която е отменен нотариален акт № 158, том 4, дело № 719/2015г. в частта му, с която М. З. Д. е била призната за собственик призема с ИД ***** по КККР за разликата над 1/6 ид.ч. до 1/2 ид.ч. При изразяване на така формираните си изводи по спора в диспозитива на съдебния акт, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение само в частите, в които е отхвърлил частично иска по чл.124 ГПК и съответно отхвърлил частично искането по чл.537, ал.2 ГПК, но е пропуснал да постанови потвърдителен диспозитив в останалата част, която фактическа грешка подлежи на отстраняване от въззивния съд по реда на чл.247 ГПК, но не се отразява върху допустимостта на подадената касационна жалба. По доводите на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, касационният състав намира следното: Въззивното решение не повдига съмнение за пороци по чл.280, ал.2 ГПК. Същото има белезите на валиден съдебен акт, постановено е от надлежен въззивен състав на окръжен съд, спорът е в рамките на правораздавателната компетентност на съда, а не на нотариус както твърди касаторът, тъй като се търси защита на вещното право на собственост на ищцата и именно това право е предмет на предявения иск, не нотариалния акт ( ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ВКС, ОСГК). Не съществува вероятност въззивното решение да е и недопустимо. Изложеното с исковата молба и уточнението към нея, въпреки непрецизните формулировки, сочи на предявен иск за установяване правото на собственост на ищцата върху целия самостоятелен обект на собственост в сграда с идентификатор ***** (т.нар. призем, съставляващ самостоятелно жилище и притежаван приживе от родителите на ищцата), обоснован с изложените твърдения за придобиване 1/ 6 ид.ч. от него по наследство от бащата, 4/6 ид.ч. по сделка с майката, и 1/6 ид.ч. по давност – наследствената ид.ч. на ответницата от нейния баща, брат на ищцата. Следва да се има предвид, че искането по чл.537, ал.2 ГПК не е самостоятелен иск, а законоустановена последица при уважаване на иск за собственост за имот, за който е издаден в полза на ответника констативен нотариален акт, поради което направените уточнения от ищцата по повод и на това искане се съобразяват при определяне предмета на спора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи наличие на основанията за допускане касационно обжалване по въпроси, за които се твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и че са такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така: 1/ При признание на иска с отговора с исковата молба, съдът длъжен ли е да се произнесе по направените възражения срещу иска от ответника в първото съдебно заседание или има право да постанови решението си само ползвайки се на първоначалния отговор? 2/ Допустимо ли е в диспозитива на решението да се признава собственост върху процесния имот като самостоятелен обект, при направено възражение, че имотът не е самостоятелен обект и неправилно е нанесен в кадастралната карта като самостоятелен обект? 3/ Допустимо ли е да се предявява самостоятелно иск по чл. 537, ал.2 ГПК? 4/ Допустимо ли е в диспозитива на решението си съдът изрично да се произнася по установителен иск за собственост, след като няма петитум с изрично предявен установителен иск за собственост? 5/ При оспорено твърдение за собствеността произтичаща от нотариален акт, длъжен ли е съдът да се аргументира в решението си защо приема за безспорно твърдението на ищцата за обема на придобитата собственост, а не записаното в нотариалния акт? По произнасянето на въззивния съд по установителния иск за собственост в обжалваната част: С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, е изяснено, че общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, като касационната инстанция не може да извежда такъв въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни такъв зададен от касатора въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. По тези въпроси не е обоснована специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- не е посочено на кой/кои актове на ВКС/ВС въззивното решение противоречи, не е обоснована и специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- не се твърди непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретни приложими правни норми, нито неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, евентуално липса на такава по въпросите. При това положение настоящият съдебен състав не би могъл да допусне касационното обжалване, тъй като не е в правомощията му да извършва служебна преценка дали формулираните от страна на касатора въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС/ВС, или пък тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл са и разясненията, дадени с TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като не е възможно по един и същи въпрос и двете специфични предпоставки да са налице. В допълнение, въпроси № 1 и № 5 и не представляват правни въпроси по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, защото са израз на оплакване на касатора за процесуални нарушения, касаят правилността на обжалваното решение и представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос № 2 не е обсъждан от въззивния съд, и не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Въпроси № 3 и № 4 са относими към допустимостта на въззивното решение и нямат самостоятелно значение извън оплакването на касатора за недопустимост на същото, а както вече бе посочено по-горе, не възникват съмнение за такъв порок. Не се установява очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част по произнасянето по установителния иск за собственост, приет за основателен за 5/6 ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. Касаторът обосновава очевидна неправилност с оплаквания за неправилно възприето от съда за каква идеална част има/няма спор между страните, за вътрешно противоречие в мотивите относно статута на приземния етаж - самостоятелно жилище или акцесорен обект към други жилища в сградата, и противоречие между мотиви (призната ищцата за собственик на 1/ 2 ид.ч.) и диспозитив на решението (призната ищцата за собственик на 5/6 ид.ч.). Предвид изложените от въззивния съд собствени съображения по спора и неговия обхват, не възниква съмнение за очевидна неправилност в насоката, сочена от касатора. Въззивният съд само е възпроизвел мотивите на първата инстанция, но при преценката за правилност по чл.269 ГПК не е препращал към тях по чл.272 ГПК, не е разсъждавал върху статута на процесния етаж-призем, а е излагал свои мотиви само по приетия за спорен въпрос пред въззивната инстанция дали ищцата е придобила по давност наследствената на ответницата 1/ 6 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК. По останалите мотиви на въззивния съд по иска за собственост не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма, няма данни за нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, нито нарушаване правилата на логиката и науката. Съдебната практика на ВКС по приложението на чл.133 ГПК приема, че когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В случая въззивният съд е отчел направеното с отговора по чл.131 ГПК от ответницата оспорване правата на ищцата само за 1/6 ид.ч., при което последващи нейни възражения за оспорване на по-голям размер от този се явяват преклудирани и не се включват в предмета на спора. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, в която правото на собственост на ищцата върху 5/6 ид.ч. от процесния имот с идентификатор ***** по КК на [населено място], е прието за установено, независимо от липсата на изричен диспозитив за потвърждаване първоинстанционното решение в тази част, доколкото има мотиви за това. Както бе вече посочено по-горе в настоящето определение, липсата на изричен такъв потвърдителен диспозитив сочи на допусната очевидна фактическа грешка, поправима по предвидения в чл.247 от ГПК ред, и след отстраняването й основното решение ще важи с поправеното съдържание, при това от деня на постановяването му, а не от деня на поправката. В частта, в която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта за уважаване установителния иск за собственост за разликата над 5/6 ид.части до пълния предявен размер и е отхвърли иска за тази разлика (т.е. отхвърлен е за 1/6 ид.ч.), въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. По произнасянето на въззивния съд по последицата, уредена с чл. 537, ал. 2 ГПК: В задължителните разяснения по ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ВКС, ОСГК, е прието, че лице, което претендира правото на собственост на имот, за който е издаден на друго лице констативен нотариален акт за собственост, следва да се защити по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на ищеца по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Предмет на предявения иск е засегнатото право на собственост на ищеца, а не нотариалния акт. Отменяването на последния е изрично разпоредена законна последица от уважаването на предявения иск за защита на засегнатото с издаването му материално право, като искът може да е както осъдителен иск по чл.108 ЗС, така и положителен или отрицателен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК. Следователно при уважаване на разгледан от съда положителен установителен иск за собственост възниква основание да се пристъпи към отменяване на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт, като отменяването следва да съответства на признатите от съда права на ищеца. Съответно, при отсъствието на уважен в полза на ищеца положителен установителен иск за собственост, за съда не възниква правомощието да се произнася по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК и да отменя констативния нотариален акт. В настоящия случай е разгледан положителен установителен иск за собственост. Предвид решението на въззивния съд, че този иск за собственост е основателен за 5/6 ид.ч. и неоснователен и подлежащ на отхвърляне за разликата над 5/6 ид.ч. до пълния предявен размер, т.е. за 1/6 ид.ч. от правото на собственост (притежавани от ответницата по наследяване), възниква съмнение дали постановената от въззивния съд последица по чл.537, ал. 2 ГПК е съответна на така уважения иск за собственост. Това налага допускане обжалването на въззивното решение по произнасянето по последицата по чл.537, ал.2 ГПК в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност, за да се провери правилността му за този резултат, макар и по различни съображения от посочените от касатора, доколкото за пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК касационната инстанция следи и служебно. Касаторът дължи внасяне на държавна такса 25 лв. Ето защо на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение,