Определение № 4791 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2218/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалба на ПРБ и Ж. Й. П. против решение № 142/18.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 947/2024 г. от 14-ти състав на САС. Ж. П. е представил писмен отговор на касационната жалба на ПРБ, с който я оспорва. Касационните жалби са подадени в срок и е са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е счел за основателен предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 18 000 лева. Съдът е приел, че против ищеца е повдигнато обвинение, като по образуваното НОХД №397 по описа за 2012г. на СРС, НО, 98 състав, първо о.с.з. е проведено на 08.05.2012г., след което шест о.с.з, след което на 10.07.2014г. делото е върнато на СРП, поради допуснати съществени процесуални нарушения в обвинителния акт. След изготвянето на нов обвинителен акт на 09.09.2014г. е образувано НОХД №17270 по описа за 2014г. на СРС, НО, 98 състав. и насрочено за разглеждане в о.с.з. на 17.03.2015г., по което са проведени 10 открити съдебни заседания, на които ищецът е присъствал лично. С присъда от 23.10.2019г. по НОХД №17270 по описа за 2014г. на СРС, НО, 98 състав /л. 11/, ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление, която присъда е влязла в сила на 14.08.2020год., след като е потвърдена с решение от 14.08.2020г. по ВНОХД № 288/2020г. на Софийски градски съд, НО, 1 въззивен състав. При определяне на дължимото обезщетение, съдът е приел, че следва да прецени всички от значение обстоятелства относно личността на потърпевшия – лице с чисто съдебно минало, срещу което е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, както и неразумната продължителност на наказателното производство /почти 12год./, което е обстоятелство, утежняващо степента на увреждане при определяне размер за обезщетяване на всички вреди, включително за нарушение на чл.6, § 1 от Конвенцията. Приет е за безспорно установен е настъпилият емоционален и психологически срив, довел до промяна в поведението на ищеца, който се променил и дистанцирал от социални контакти, затворил в себе си именно заради чувството на злепоставяне от статута на обвиняемо лице. Психологическата експертиза е обсъдено от съда, като е прието за установено травмиращото въздействие, което е имало наказателното преследване върху личността на ищеца с изяви на гняв, чувство на обида и безпомощност, апатия, повишена раздразнителност и липса на концентрация особено при наближаване на съдебни заседания, които неминуемо са му пречели да изпълнява обичайните си служебни задачи и са били източник на напрежение в отношенията с деца и съпруга. Обсъдени са всички неблагоприятни за ищеца последици, настъпили в резултат на преживените стресогенни фактори – влошеното емоционално и психично състояние, повлияло неблагоприятно работната и семейната му среда, обтегнати отношения със съпруга и деца. Наказателно производство е приключило в неразумна продължителност, а от друга, че този период на наказателно преследване е засегнал съзидателен и активен в професията период за един човек /45- 55години/. Този факт е ценен като утежняващ и обуславящ по–висок интензитет на вредите. Прието е, че безспорно наказателното преследване е повлияло негативно върху личността му, което се потвърждава от медицинската експертиза и разпитаните пред първата инстанция свидетели, но не се установява влошаване на здравословното състояние и конкретно хипертония и развитие на дерматологично заболяване в причинна връзка с преживения стрес по повод на обвинението. Действително, данни за наличие на тези заболявания и изявата им се съдържат в свидетелските показания, но съдът е приел, че подобен извод не може да се направи само въз основа на откъслечна информация, която не е подкрепена с медицинска документация и експертно становище на медицинско лице. Прието е за недоказано твърдението, че причина за настъпилия разрив в семейните отношения и раздялата със съпругата е повдигнатото обвинение. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване и към двете касационни жалби се сочат правни въпроси относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезите на ЗОДОВ. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС