Определение № 882 от 27.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2521/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК- Застраховане“, подадена чрез пълномощника му адвокат Д. Х., против решение № 688/11.05.2022 г. пост. по гр.д.№ 3496/2021 г., по описа на Софийския апелативен съд, Г.К., 8 състав, с което след частична отмяна на решение № 263662 от 4.06.2021 г., пост. по гр.д. № 12962/2020 г. по описа на Софийски градски съд, І г.о., 14 състав по предявените от С. А. С. и Е. П. С. против застрахователното дружество искове с правно основание чл. 432 от КЗ във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД в отхвърлителната му част, касаторът е осъден да заплати на всеки един от тях допълнително сумите от по 26 000 лв., представляващи разликата над присъдените суми от по 72 000 лв. до дължимия размер от по 98 000 лв., дължими като застрахователни обезщетения за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от смъртта на техния син Е. С. С., настъпила в пряка причинно- следствена връзка с пътнотранспортно произшествие, осъществено на 21.10.2019 г. в [населено място], виновно причинено от водача на л.а. „Мерцедес Ц 250“ с peг. [рег.номер на МПС], със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, обективирана в застрахователна полица № BG/23/ 119000456216, с валидност от 8.02.2019 г. до 7.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 1.05.2020 г. до окончателното изплащане на сумите. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която на всеки от ответниците по касация е присъдено обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 30 000 лв. до пълния присъден размер от по 98 000 лв.

В касационната жалба са инвокирани оплаквания за нищожност, евентуално за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради неговата необоснованост.

Твърди се, че решението е нищожно, тъй като не съдържа предвиден в разпоредбата на чл. 236. ал. 1, т. 7 от ГПК реквизит - посочване на банковата сметка, по която да бъдат преведени присъдените на ищците суми, или друг посочен от тях начин на плащане. Изложени са съображения за неговата неправилност, с довода, че при определяне на обезщетението въззивният съд не е формирал мотиви относно всички критерии, свързани с неговия размер, в частност за общественото положение на пострадалия, а съдържащите се в решението такива за отношенията между пострадалото лице и ищците касаторът счита за формални и бланкетни. Поддържа се, че обжалваното решение не отразява решаващата дейност на въззивния съд като втора по ред инстанция по съществото на спора и не съдържа мотиви, свързани с осъществена от него самостоятелната преценка на доказателствата и произтичащите от тях фактически и правни изводи. Твърди се, че макар да е посочил, че икономическата конюнктура е в основата на непрекъснатото осъвременяване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, въззивният съд не е изложил съображения за начина, по който тя влияе върху предмета на делото и дали води a priori до завишаване на справедливите размери на застрахователните обезщетения. Поддържа се, че присъдените обезщетения са с необосновано завишен размер, който противоречи на принципа на справедливото възмездяване на претърпените вреди, както и че въззивният съд не е взел предвид безспорно установени по делото факти и обстоятелства, от значение за определяне на техния размер, а само формално е посочил обстоятелствата, които следва да бъдат отчетени, без реално да ги съпостави с действително справедливия размер на обезщетенията. Посочено е, че при определяне размера на обезщетенията съдът не е съобразил и съществуващите в страната конкретни икономически условия към момента на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие и в частност нивото на брутния вътрешен продукт [на човек от населението], размера на минималната и средна работни заплати и икономическия ръст. Инвокирано е оплакване, че даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 51, ал.2 от ЗЗД за определяне на наличието и/или липсата на съпричиняване от страна на пострадалото лице, а оттам и на размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди, противоречи на закона и на постоянната практика на ВКС. Поддържа се неправилност на решението в частта, в която въззивният съд е приел, че доказаният принос на пострадалия за настъпване на процесното събитие и на вредоносните последици от него се равнява на 30%, като е оставил без уважение възраженията за съпричиняване, различни от непоставянето на предпазен шлем от страна на пострадалия. Изложено е, че съдът неправилно е отчел приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, доколкото от събраните в първоинстанционното производство доказателства, включително и от заключението на автотехническата експертиза е установено, че той се е возил на мотоциклета без поставен предпазен шлем, което счита за пряка и непосредствена причина за настъпване на тежката черепно-мозъчна травма, причинила смъртта на лицето, доколкото при неговото използване, той не би получил такава травма, респ. тя не би довела до летален изход. Наведен е довод, че при тези обстоятелства приносът на пострадалия за настъпване на вредите е поне равен на този на делинквента. Посочено е също, че в нарушение на закона въззивният съд е оставил без уважение възражението на застрахователя за принос на пострадалия, който се е качил на кросов мотоциклет, непредназначен за превоз на пътници, доколкото не е бил оборудван със седящо място и степенки за пътник, а единствено със седалка за водача, за което са били ангажирани както писмени, така и гласни доказателства. Твърди се, че въззивният съд неправилно е игнорирал показанията на свидетеля – водач на лекия автомобил „Мерцедес“ за това обстоятелство, които е намерил за необективни, поради неговата заинтересованост, тъй като макар свидетелят да е и делинквент, удостоверените от него обстоятелства относно броя на седящите места на мотоциклета, които е възприел лично, не касаят собственото му поведение, а са свързани с възражението за съпричиняване. Оспорен е и изводът на въззивния съд, че качването на пострадалия в превозно средство, което не е предназначено за превоз на пътници не е в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат, с довода, че той противоречи на доказателствата по делото и на правилата на физиката и логическите възприятия. Неправилно, според касатора, е и становището на съда за липсата на независимо съизвършителство, поради липсата на правоспособност на водача на мотоциклета, поради това, че не се намира в пряка причинна връзка с произшествието, тъй като начинът на настъпването му сочи, че не е обусловила настъпването на вредите.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационен контрол е обоснован със следните въпроси:

1. Следва ли съдът да цени допустими, събрани в наказателно производство и приложени по гражданското дело доказателства и да формира вътрешното си убеждение и мотиви, съобразно така събраните доказателства?;

2. Следва ли съдът да изключва от доказателствата по делото показания на свидетел-очевидец и делинквент, които не касаят собственото му поведение, но касаещи пряко възприети и обстоятелства?;

3. Следва ли съдът при определяне обема на съпричиняване на пострадалото лице и при наличие на поредица от действия/бездействия от значение за приноса му, да разгледа поотделно всяко действие/бездействие и да определи обем на приноса за всяко от тях, или следва да вземе предвид кумулативното им наличие и да определи един общ обем принос на делинквента?;

4. Следва ли съдът при определяне обема на съпричиняване на пострадало лице да съобрази пряката и непосредствена последица за настъпване на вредоносния резултат? Когато тази пряка и непосредствена причина се дължи на действие/ бездействие на пострадалия, допустимо ли е съдът да определи принос равен или надхвърлящ този на делинквента?;

5. Какви са правните последици на решение, постановено при липса на задължителен реквизит, съобразно нормата на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК?

Твърди се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е отклонил от съдебната практика, обективирана в решение № 144/27.12.2016г. по т.д. № 1000/2015 г. на ВКС; решение № 666 от 1.03.2018 г. по в.гр.д. № 4041/2017 г. на САС; решение № 1840 от 13.07.2018 г. по в. гр. д. № 714/2018 г. на САС; решение № 2836 от 1.12.2018 г. по в. гр. д. № 3366/2018 г. на САС; решение № 10 от 10.03.2020 г. по в. гр. д. № 8/2020 г. на БАС.

Изложено е, че въззивният съд се е произнесъл по възражението на касатора за наличието и/или липсата на съпричиняване от страна на пострадалото лице, а оттам и за определяне размера на дължимото обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди, в противоречие с нормата на 51, ал.2 от ЗЗД и практиката на ВКС, обективирана в решение № 147/05.12.2017 г. по т.д.№ 60341/2016 г. на ВКС; решение № 145/18.12.2014 г. по т.д. № 4332/2013 г. на ВКС; решение № 354/23.01.2019 г. по т.д.№ 840/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 69/31.07.2020 г. по т.д. № 2461/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 60023 от 2.08. 2021 г. на ВКС по т.д.№ 2956/2019 г., II т. о., Т. К.; решение № 60154 от 20.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 1071/2020 г., I т. о., Т. К.; решение № 54 от 4.06.2020 г. по т. д. № 1018/2019 г., на ВКС, II т. о., Т. К.

Формулирано е искане за допускане касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и за неговата отмяна в частта, с която касаторът ЗАД „ОЗК-Застраховане“АД е осъден да заплати на ищците С. А. С. и Е. П. С. сумата над общо 60 000 лева - по 30 000 лева за всеки ищец, представляващи застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП от 21.10.2019 г., както и да му присъди сторените разноски.

Ответниците по касация С. А. С. и Е. П. С. оспорват касационната жалба.

В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника им адв. П. от САК, изразяват становище, че не е налице посоченото в касационната жалба основание на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на жалбата до касационно разглеждане. Поддържа се, че в касационната жалба не е посочено конкретно противоречие на обжалваното решение с такова, постановено от Върховния касационен съд, независимо от твърдението на касация, нито е посочен съществен материалноправен въпрос, от значение за предмета на делото, по който въззивният съд се е произнесъл неправилно. Наведен е довод, че във връзка с оплакването за допуснато нарушение на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението, касаторът не е посочил кой от принципно указаните от Върховния касационен съд критерии за справедливост не е бил приложен правилно от постановилия го въззивен съд. Изложено е, че решението е постановено в съответствие с указанията, дадени в т. ІІІ от ППВС № 4/1961 г., като съдът е съобразил всички критерии, относими към определяне на неговия размер – възрастта на пострадалия, отношенията между него и ищците- негови родители и дълбоките и необратими негативни последици, които смъртта на единствения им син е нанесла върху тяхната психика. Считат, че с обжалваното решение въззивният съд правилно е определил както размера на дължимото на всеки от ищците обезщетение в размер на по 140 000 лв. за всеки един от тях, така и процента на неговото намаление поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в пътуване без предпазна каска и е достигнал до правилен извод за основателност на всеки от исковете за обезщетяване на понесените неимуществени вреди в размер на 98 000 лв. за всеки от ищците- родители на починалия при пътнотранспортното произшествие. С позоваване на чл. 499, ал. 7 от КЗ, ответниците по касация оспорват възражението на застрахователя за независимо съпричиняване на вредите от водача на мотоциклета, с довода, че застрахователите са солидарно отговорни пред увредения, аналогично на солидарната отговорност на делинквентите, която е застрахована от тях, поради което независимо дали е налице съпричиняване на вредите от страна на водача на мотоциклета, касаторът ЗАД „ОЗК-Застраховане“ отговаря пред увредените лица за цялата сума на обезщетението. Считат, че възражението е неоснователно и по същество, тъй като от приетата без възражения автотехническа експертиза е установено, че мотоциклетистът се е движел с разрешена за населено място скорост и по път с предимство.

Направено е искане касационната жалба да не бъде допусната до разглеждане по същество, евентуално, да бъде оставена без уважение като неоснователна, както и на процесуалния представител на ответниците по касация да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Третото лице помагач на страната на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ – Ю. П. Й. оспорва касационната жалба, като в писмения отговор, подаден чрез пълномощника му адв. С. Д. от САК, излага подробни съображения за нейната неоснователност и прави искане да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея въззивното решение – потвърдено.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, а това е и безспорно между страните по него, че на 21.10.2019 год., около 23,35 ч., в [населено място], на [улица], в района на кръстовището с [улица]и жилищен блок № 7, между лек автомобил с м. „Мерцедес“, модел Ц250, с [рег.номер на МПС]. управляван от Д. Г. Г. и мотоциклет „Ямаха“, модел XT 600, с [рег.номер на МПС], управляван от Ю. П. Й., е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което е пострадал пътникът на мотоциклета Е. С. С., който впоследствие, на 9.11.2019 г. е починал, съгласно препис-извлечение от акт за смърт № 0856/14.11. 2019 г., съставен от СО-Р-н „Подуяне“. Видно от удостоверение за наследници с изх. № 012366/18.11.2019 год., изд. от Столичната община, ищците Е. П. С. и С. А. С. са родители на починалото лице. Безспорно е също така, че към 21.10.2019 г. отговорността на водача на лек автомобил марка „Мерцедес Ц250“, с рег. [рег.номер на МПС] е била застрахована от ЗАД „ОЗК-Застраховане“ по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, обективирана в застрахователна полица № BG/23/ 119000456216 със срок на застрахователно покритие от 8.02.2019 г. до 7.02.2020 г., който обхваща и датата на настъпване на процесното застрахователно събитие. При тези данни, въз основа на приетото в първоинстанционно производство заключение на автотехническата експертиза, в обжалваното решение въззивният съд е приел, че увреждащото застрахователно събитие е било виновно предизвикано от водача на лек автомобил „Мерцедес“, който в нарушение на чл. 50, ал. 1 от ЗДвП е навлязъл в кръстовището от път без предимство в момент, в който мотоциклет „Ямаха“ го е приближавал от лявата му страна, като е попаднал в опасната му зона за спиране, както и че водачът на мотоциклета, движещ се със скорост 45 км/ч не е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара с лекия автомобил от момента, когато обективно е имал възможността да го забележи върху платното му за движение. Установил е също, че пострадалият Е. С. С. е пътувал без предпазна каска. При тези данни, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника ЗАД „ОЗК-Застраховане“ по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за принос на пострадалия за настъпване на увреждането, поради това, че се е качил на превозно средство, въпреки знанието на обстоятелството, че то не е било технически и конструктивно предназначено за превозване на пътници, тъй като представлява „кросов мотор“, който не е имал седящо място и степенки за пътник. Мотивирал е извода си с неосъществено от ответника-застраховател пълно и главно доказване на този факт, установен единствено от показанията на виновния за процесното пътнотранспортно произшествие водач на лекия автомобил „Мерцедес“, които е намерил за необективни, като дадени от заинтересован свидетел и по отношение на факти и обстоятелства, които биха го уличили в извършване на престъпление. Изложил е и допълнителни съображения, че дори това обстоятелство да се приеме за установено, поведението на пострадалия не е в пряка причинна връзка с падането от мотоциклета и настъпилата впоследствие смърт, доколкото според заключението на автотехническата експертиза, отделянето на пострадалия от мотоциклета, прелитането над предния капак на автомобила и установяването му върху платното за движение, е резултат единствено от настъпилия удар между двете превозни средства, а не от това, че е пътувал върху седалка, предназначена само за един човек. Намерил е за неоснователно и възражението, че пострадалият се е возил при водач, който е управлявал мотоциклета със скорост, надвишаваща нормативно определената максимална такава за процесния пътен участък, по съображения, че той не може да носи отговорност за скоростта, с която мотоциклетът, на който се е качил, е бил управляван от водача. Съдът обаче е намерил за основателно възражението по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за принос на пострадалия, поради това, че е пътувал без предпазна каска. Споделил е становището на първоинстанционния съд, че съотношението между приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат не може да бъде равно на това на правоспособния водач на лекия автомобил, който е предизвикал произшествието, но е преценил като завишен определения от него принос в размер на 40 %. Въззивният съд е изложил собствени съображения за приноса на пострадалия, който е определил в размер на 30 %, съобразно установения в чл. 52 от ЗЗД критерий за справедливост, като се е позовал на постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на Върховния касационен съд, в които, при хипотезата на липса на предпазна каска при пътуване на мотоциклет, той е определен в диапазона между 25 % и 33 %. Споделил е становището на първоинстанционния съд за неоснователност на инвокираното от застрахователя възражение за т. нар. „независимо съизвършителство“ между водачите на участващите в пътнотранспортното произшествие превозни средства. Въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че водачът на мотоциклета не е имал свидетелство за управление на превозно средство категория „А“- мотоциклет, но е намерил, че предвид установения механизъм на настъпване на произшествието, липсата на такова не се намира в пряка причинна връзка с произшествието, като е съобразил, че той е имал правоспособност за управление на превозни средства от категория „В“ и „С“, което предполага, че е познавал правилата за движение по пътищата. Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението на застрахователя по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, че пострадалият е пътувал в мотоциклет, който не е бил конструктивно приг т ден за превоз на пътници, като е приел, че това обстоятелство не се намира в причинна връзка с увреждането, тъй като падането на пострадалия от него не е резултат от неправилното сядане и прикрепване към седлото му, а единствено от удара между двете превозни средства.

Въззивният съд не е възприел определения с първоинстанционното решение размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на родителите на пострадалия С. А. С. и Е. П. С. – по 120 000 лв. на всеки от тях. Изложил е съображения, че към датата на застрахователното събитие те са били съответно на 56 и 50 г. и са загубили единствения си син на 25 години, с когото са живели в едно домакинство до една година преди инцидента и между тях са съществували отношения на взаимна привързаност, опора и подкрепа. Като се е позовал на установената по делото фактическа обстановка относно действително претърпените от ищците болки и страдания от загубата на техния син, въззивният съд е определил дължимото на родителите обезщетение в размер на по 140 000 лв. на всеки един от тях. Съдът е намалил така определеното обезщетение с приетия от него процент на принос на пострадалия за настъпване на вредите и като резултат от това, след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част над сумите от по 72 000 лв. до 98 000 лв., е осъдил застрахователното дружество да им заплати допълнително разликата от по 26 000 лв. на всеки един от тях.

При горните данни, настоящият състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби, като обжалваното решение не може да се допусне до касация, без посочването на такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд няма правомощията служебно да експлицира такъв въпрос въз основа на съдържащите се в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, нито да го изведе самостоятелно от изложените в него мотиви, които намери, че обусловили изхода на спора по делото.

По тези съображения е неотносимо към допускането до касационно обжалване оплакването за неправилно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради несъобразяване на всички примерно изброени критерии в ППВСРБ № 4/1968 г., тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът не е формулирал кореспондиращ на него въпрос, в рамките на който касационната инстанция да осъществи преценката си във фазата на селекцията на касационната жалба.

По формулираните от касатора въпроси за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира следното:

Четвъртият въпрос „ Какви са правните последици на решение, постановено при липса на задължителен реквизит, съобразно нормата на чл.236, ал.1, т.7 от ГПК?“ е относим към твърдяната нищожност на обжалваното по касационен въззивно решение, за която съдът следи служебно, без да е необходимо наличието на предпоставките по ал. 1 на с. чл. Тезата на касатора е, че обжалваното въззивно решение е нищожно, защото в неговия диспозитив липсва предписаният от споменатата норма реквизит от съдържанието му - банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми, който той намира за съществен до степен, неговата липса да обуслови този порок на съдебния акт. Настоящият състав намира, че това оплакване не е от естество да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение, поради неговата вероятна нищожност. Налице е трайна и последователна практика на Върховния касационен съд, в смисъл, че нищожно е съдебно решение, което е постановено от съдебен състав или съдия, който не е участвал при разглеждане на делото, или такова, което не е подписано от съдиите от въззивния състав, който го е постановил. Според същата казуална практика, липсата на посочена в диспозитива на въззивното решение банкова сметка на ищеца, по която да се преведе обезщетението, не може да обуслови неговата нищожност, а оттам и допускането на касационното му обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. първо от ГПК, тъй като този реквизит не е част от решаващата воля на съда, а цели улесняване на изпълнението му, в случай, че ответникът желае да го изпълни доброволно, като посоченият от ищеца начин на плащане може да бъде променен, вкл. и в хода на принудителното изпълнение на решението (така определение № 171 от 28.03.2022 г. по т. д. № 1213/2021 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС; определение № 751 от 01.10.2018 г. по гр. д. № 2325/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС).

Останалите въпроси, с които касаторът е обосновал достъпа до касация, са свързани с възражението му по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за принос на пострадалия - в случая на сина на ищците Е. С. С., за настъпване на застрахователното събитие. Затова те не следва да бъдат обсъждани във връзка с оплакванията за съпричиняване от страна на самия водач на мотоциклета, поради липсата на правоспособност за управление на такова превозно средство и за движение с несъобразена скорост. Това възражение е и неотносимо към ангажиране отговорността на касатора ЗАД „ОЗК-Застраховане“, тъй като с оглед солидарната отговорност между делинквентите по чл. 53 от ЗЗД и аналогичната им такава между техните застрахователи, установена в нормата на чл. 499, ал. 7, изр. второ от КЗ, при съпричиняване на увреждането от неколцина делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданската отговорност”, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент (така решение № 52/28.05.2019 год. по т.д.№ 1497/2018 год. на ВКС, Т. К., І т.о.). Ето защо по прекия иск на увредения застрахователят не може да му противопостави възражение за разделност на задължението за обезвреда и ограничаването му до размера, съответстващ на приноса на прекия причинител, чиято отговорност е застрахована от него.

Първият и вторият въпроси, съответно „Следва ли съдът да цени допустими, събрани в наказателно производство и приложени по гражданското дело доказателства и да формира вътрешното си убеждение и мотиви, съобразно така събраните доказателства?“ и „Следва ли съдът да изключва от доказателствата по делото показания на свидетел-очевидец и делинквент, които не касаят собственото му поведение, но касаещи пряко възприети [от него] обстоятелства?“ са относими към оплакването на касатора за допуснати процесуални нарушения при формиране волята на въззивния съд, довели до неправилност на решението в частта, с която той е приел за неоснователно възражението за принос на пострадалия, поради това, че е пътувал в мотоциклет, който не е бил технически и конструктивно предназначен за превоз на пътници, тъй като е представлявал „кросов мотор“ и не е бил оборудван със седящо място и степенки за пътник. Действително, за да остави без уважение възражението на застрахователното дружество по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е изложил съображения, че не е възможно видът на процесния мотоциклет да бъде установен от приложените фотоснимки, тъй като поради изключително ниското им качество от тях не могат да се установят обстоятелства, относно вида на участвалите в произшествието пътни превозни средства. Приел е, че това обстоятелство не се установява и от показанията на разпитаната в първоинстанционно производство свидетелка Д. Г., управлявала лекия автомобил, с който е било предизвикано произшествието, като е изложил съображения за нейната заинтересованост, предвид характера на удостоверените от нея обстоятелства, за които е намерил, че биха го уличили в извършване на престъпление. При тези данни, настоящият състав намира, че така формулираните въпроси не удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като са относими към възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд въз основа на събраните по делото и обсъдени доказателства, което е изрично изключено от предметния обхват на това основание за допустимост, съгласно цитираното ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС. Извън тези съображения, извършената от въззивния съд преценка на показанията на свидетелката, с оглед нейна възможна заинтересованост, съответстват на нормата на чл. 172 от ГПК, която установява изискване показанията на свидетели, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, да бъдат преценявани с оглед на всички други данни по делото, каквито съдът е приел, че липсват, предвид становището му за негодност на фотоматериалите да удостоверят тези обстоятелства и липсата на други такива, които да им кореспондират. За преценката на свидетелските показания по този ред е достатъчно заинтересоваността да е само възможна, въз основа на установени по делото обстоятелства от естество да обосноват предположението за наличието щ, без да се съпоставят твърденията на свидетеля по същество с характера на удостоверените с тях обстоятелства, като единственият способ за проверка на тяхната достоверност е наличието на други кореспондиращи им доказателства, събрани по делото. Свидетелката Г. е управлявала лекия автомобил, с който е осъществено произшествието и по делото е безспорно, че именно извършеното от нея нарушение на чл. 50, ал. 1 от ЗДВП – неспазване на предимството при навлизане в кръстовището от път без такова, е есенциалната причина за неговото предизвикване. Затова и доколкото предмет на възражението са обстоятелства, относими към настъпването на леталния резултат, нейната заинтересованост при тяхното установяване не може да бъде a priori изключена чрез изолираното им третиране извън контекста на механизма на неговото причиняване. Съдът съобрази също изложените от въззивния съд мотиви, основани на логическия принцип на достатъчното основание, че дори да се приеме за установено, качването на пострадалия на превозно средство, което не е било технически и конструктивно предназначено за превозване на пътници, това негово поведение не е в пряка причинна връзка с падането от мотоциклета и настъпилата впоследствие смърт, т.е. като краен резултат становището на съда по основателността на това възражение не е обусловено от техническите характеристики на мотоциклета, а от липсата на непосредствена причинна връзка между него и настъпването на вредоносния резултат.

Третият въпрос „Следва ли съдът при определяне обема на съпричиняване на пострадалото лице и при наличие на поредица от действия/бездействия от значение за приноса му, да разгледа поотделно всяко действие/бездействие и да определи обем на приноса за всяко от тях или следва да вземе предвид кумулативното им наличие и определи един общ обем принос на делинквента?“ също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Така формулираният въпрос предполага, че съдът е намерил за основателно възражението на застрахователя по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД едновременно на няколко релевирани от него основания, всяко от които е годно самостоятелно да обоснове настъпването на крайния неблагоприятен резултат, но неправилно е преценил тяхната относителна тежест спрямо поведението на делинквента, което е довело до необосновано занижена редукция на обезщетението, несъответстваща на действителния принос на пострадалия. Преди всичко, при твърдение за наличието на множество обстоятелства, представляващи действия или бездействия на пострадалия, включително и при знанието на факти, относими към увреждането, въз основа на което при адекватно поведение той е могъл да го избегне, намиращи се поотделно в причинна връзка с вредоносния резултат, съдът не е задължен да определя относителната тежест на всяко едно от тях в рамките на определения по съвкупност принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, още по-малко по отношение на онези обстоятелства, на които ответникът е основал възражението си, но за които съдът е приел, че не са се осъществили, или каузалната им връзка с увреждащото събитие не е непосредствена. В случая, видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е обсъдил всички релевирани от ответника-застраховател обстоятелства, свързани с възражението му за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, като го е намерил за основателно само в частта, основана на липсата на предпазна каска, въз основа на което е определил и процента на намаление на дължимото на ищците обезщетение. Доколкото е приел за неоснователно възражението на ответника, основано на останалите твърдени от него обстоятелства, свързани с поведението на пострадалия, съдът логично не е изложил и мотиви за процентното съотношение, в което всяко от тях поотделно би способствало за настъпване на вредоносния резултат, нито е бил задължен да определи хипотетичния дял на приноса на всяко от тези обстоятелства за настъпване на вредите, спрямо онова, за което е намерил, че действително е допринесло за проявление на вредоносния резултат.

Не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК и четвъртият въпрос, а именно „ Следва ли съдът при определяне обема на съпричиняването на пострадало лице да съобрази пряката и непосредствена последица за настъпване на вредоносния резултат?“, както и свързаният с него въпрос „Когато тази пряка и непосредствена причина се дължи на действие/бездействие на пострадалия, допустимо ли е съдът да определи принос равен или надхвърлящ този на делинквента?“.

В случая приносът на пострадалия по чл.51, ал. 2 от ЗЗД не е свързан с предизвикването на пътнотранспортното произшествие, за което е установено, че е осъществено от водача на лекия автомобил „Мерцедес“, поради неспазване на предимството на движещия се мотоциклет, а с ограничаване на вредите от него, поради което, предвид конкретните обстоятелства не може да бъде механично разглеждано като равностойна или превалираща част от причинно-следствен континуум с непосредствената причина за настъпване на увреждането, а именно противоправното поведението на водача на автомобила, изразяващо се в нарушаване на разпоредбата на чл. 50, ал. 1 от ЗДВП. По същество въпросът, по който се иска допускането на касационно обжалване, а именно, дали приносът на пострадалия може да бъде равен на този на прекия причинител има фактически, а не правен характер, тъй като степента, в която поведението му е способствало за проявлението на вредоносния резултат е свързана с преценката на редица конкретни обстоятелства, които са различни във всеки отделен случай. Вярно е, че в мотивите на обжалваното решение въззивният съд е изразил становище, че такова равенство при причиняване на вредите е принципно недопустимо, както и че е налице казуална практика на Върховния касационен съд в противния на това становище смисъл, обективирана в посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в част от които приносът на пострадалия за настъпване на вредите е определен като равностоен на този на делинквента и консеквентно на това, дължимото обезщетение е намалено наполовина (така решение № 60154 от 20.01.2022 г. по т.д.№ 1071/2020 г. на ВКС, І т.о.; решение № 145 от 18.12.2014 г. по т.д.№ 4332/2013 г. на ВКС, Т. К., І т.о.), както и такива, в които то е редуцирано до 50 %, когато въззивният съд е определил приноса на пострадалия в по-голям от този размер, по съображения, че приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да води до необосновано намаляване отговорността на самия делинквент до степен на пълното щ изключване, въпреки установеното негово виновно и противоправно поведение, намиращо се в причинно-следствена връзка с настъпилите за пострадалия вреди (така решение № 54 от 4.06.2020 г. по т.д.№ 1018/2019 г. на ВКС, ІІ т.о.). В случая обаче, така формулираният въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 50, ал. 1 от ГПК, а именно неговото разрешаване да е обусловило изхода на спора, тъй като макар и възможността за такава еквивалентност на причиняването да е декларативно отречена в мотивите на въззивното решение, нито първоинстанционният, нито въззивният съд са определили приноса на починалия в зависимост от такава a priori постулирана максимална граница, а въз основа на конкретна преценка на установеното по делото обстоятелство, за което е прието, че обективно е способствало за увреждането – липсата на предпазен шлем на пострадалия при пътуване с мотоциклета. При определяне размера на съпричиняването въззивният съд е съобразил и приноса на пострадалия, определен в изрично цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които при идентични обстоятелства, в които е обективиран – липса на предпазна каска той варира в диапазона от 25% до 33%, в рамките на който е и приетият с обжалваното решение такъв от 30%.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 688/11.05.2022 г., пост. по гр.д.№ 3496/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, Г. К., 8 състав.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид обстоятелството, че видно от представените договори за правна помощ защитата на ответниците по касация С. А. С. и Е. П. С. е била осъществявана безплатно, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на адв. Т. П. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. на Висшия адвокатски съвет, в общ размер от 12 180 лв. – по 6090 лв. за защитата на всеки един от тях, при съобразяване на обжалваемия интерес от по 68 000 лв. по предявените от всеки от тях искове.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,