Определение № 281 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3504/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез юрк. В. И., против въззивно решение № 3831/29.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 10671/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което решение от 10.06.2019 г. по гр. д. № 80871/2018 г. на Софийски районен съд е обезсилено, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „Сън Пауър - Русе“ ЕООД срещу Държавата иск с правно основание чл. 59 ЗЗД - за заплащане на сумата от 6154,92 лв., представляваща удържана, на основание § 6, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 35а - чл. 35в от Закона за възобновяемите енергийни източници такса в размер на 20 % от приходите за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 20.12.2018 г. до окончателното изплащане; в останалата му част решението е отменено и вместо него Държавата е осъдена да заплати на „Сън Пауър - Русе“ ЕООД сумата от 6154,92 лв., представляваща удържана, на основание § 6, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 35а - чл. 35в от Закона за възобновяемите енергийни източници такса в размер на 20 % от приходите за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 20.12.2018 г. до окончателното изплащане и са присъдени съдебни разноски.

В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на решението, иска се обезсилването или отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулирал е правни въпроси, групирани както следва: а) „относно мотивираността на съдебното решение“: 1. „Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните?“; 3. „При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт порочен ли е, съответно какъв е порокът?“, за първите два от които твърди, че са решени в противоречие с ППВС № 1/1953 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г., IV г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. 34/2013 г., II т. о. и решение № 173/03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г., II т. о., а третият въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; б) „въпроси, които имат отношение към правните последици от приключили публични правоотношения, които са възникнали от закон, обявен за противоконституционен“: 4. „Отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси съгласно чл. 35а от ЗЕВИ, удържани за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. с влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. 1/2014 г. на КС на 10.08.2014 г., с което нормата е обявена за противоконституционна, и допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата?”;

5. „Запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а от ЗEBИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а от ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а от ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ?”; 6. „Отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение, след влизане в сила на решение на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен - съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване или по специалния ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания?“, за които твърди, че са решени в противоречие с решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г.; в) „въпроси, които имат отношение към реализирането на отговорността по иск с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД – относно пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника”: 7. „Кой представлява Народното събрание в частни граждански отношения по искове за обезщетение за вреди от законодателното поведение на народните представители - председателят на НС или държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 31 от ГПК?”;

8. „Държавата, представлявана по реда на чл. 31 от ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди по чл. 49 във вр. с чл. 45 от 33Д от законодателна дейност на Народното събрание?”; 9. „Налице ли е пасивна процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКC за уреждане на правните последици от противоконституционна норма?”; 10. „Държавата по смисъла на чл. 31 от ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на Народното събрание на РБ?”; 11. Кой е надлежният ответник по иск квалифициран чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от 33Д във вр. с чл. 7 от КРБ за вреди от законодателна дейност на НС - държавата по чл. 31 от ГПК или правосубектното НС, с което народните представители се намират в специфични правоотношения, към които се прилагат КТ и КСО по силата на ПОДНС? Налице ли е идентичност между двата субекта н може ли ищецът и/или съдът да избират между тях съответно да определят измежду тях по избор надлежния ответник за вреди от действия и бездействия при упражняване на законодателна власт?”; 12. „При установена от КС противоконституционност на приет закон и настъпили вреди от прилагането му налице ли е процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКC за уреждане на правните последици от противоконституционна норма?”; 13. „Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 от 33Д на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка със осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКC?”; 14. „Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка със осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на нормативни разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, като се има предвид, че народните представители се избират директно от народа чрез избори?”, за които твърди, че са решени в противоречие с ППВС № 9/1966 г., Тълкувателно решение № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, практиката на ВКС, обективирана в решение № 211/20.05.2008 г. по гр. д. № 6087/2007 г. на ВКС, V г. о., определение № 404/06.08.2016 г. по гр. д. № 947/2016 г., определение № 59/30.01.2020 г. по гр. д. № 4135/2019 г., III г. о., решение № 430/23.09.2009 г. по гр. д. № 6017/2007 г., IV г. о., решение № 348/08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г., IV г. о., решение № 63/01.03.2016 г. по гр. д. № 4885/2015 г., IV г. о. и решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г., поддържа и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; г) „въпроси, които имат отношение към установяване на вреди като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 от ЗЗД”: 15. „Може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които са твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание, във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС?”; 16. „Представляват ли последиците от изцяло приключили публични правоотношения към момента на влизане в сила на решение на КС, с което законът от който е възникнало правоотношението (в случая чл. 35а и сл. от ЗЕВИ) е обявен за противоконституционен, също и гражданскоправни последици - имуществени вреди от законодателно поведение вследствие на влизане в сила на решението на КС, с което законът е обявен за противоконституционен?“;

17. „Представляват ли на общо основание имуществени вреди настъпилите правни последици при приключили правоотношения към датата на влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен законът, от който са възникнали, вследствие на законодателно бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС?”; 18. „Противоправно поведение ли е законодателното бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКC за обезщетяване на засегнатите от прилагането на противоконституционен закон лица и в кой момент настъпва имуществената вреда от бездействието?”; 19. „Законодателната дейност на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, включват ли се в обхвата на т.н. „актове и действия“ по смисъла на чл. 7 от КРБ, за които държавата носи отговорност?”, за които твърди, че са решени в противоречие решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 79/14.03.2000 г. по гр. д. № 1456/1999 г., IV г. о., решение № 68/14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г., II г. о. и определение № 569/10.07.2019 г. по гр. д. № 1886/2019 г., III г. о., поддържа и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; д) „въпроси относно компетентността на гражданските съдилища да извършват контрол върху законодателната власт по реда на правораздаването”:

20. „Кой е компетентният орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен - органът по чл. 22, ал. 4 от ЗКC или правораздавателните органи?”; 21. „Формалното бездействие на органа по чл. 22, ал. 4 от ЗКC винаги ли причинява имуществена вреда?”; 22. „За да се прецени дали бездействието на органа по чл. 22, ал. 4 от ЗКC е увреждащо и противоправно достатъчно ли е същото да е формално или следва да се извърши преценка налице ли са правоотношения подлежащи на трайна нормативна уредба, преценка за вида и съдържанието на нормативната уредба и за нейната целесъобразност, също и оценка на въздействието?”; 23. „Компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие?”, за които твърди, че са решени в противоречие решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. и, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа и вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба „Сън Пауър - Русе“ ЕООД, подаден чрез адв. Х. А., в който изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

По делото е установено, че ищецът „Сън Пауър - Русе“ ЕООД има качеството на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на сключен с „ЕОН България продажби“ АД, правоприемник на „Енерго-Про Продажби“ АД, ищецът продавал произведената електрическа енергия на преференциални цени. За периода от м. 01.2014 г. до м. 08.2014 г. от „Енерго-Про Продажби“ АД по силата на чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ е удържана 20 % такса или общо сумата в размер от 6154,92 лв., която е преведена в бюджета. С решение № 13 от 31 юли 2014 г. по конст. д. № 1 от 2014 г. на КС, обн. ДВ. бр. 65 от 6 август 2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.).

Въззивният съд е приел, че предявеният главен иск чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД е допустим. Посочил е, че на основание чл. 7 КРБ държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалният закон уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД (решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г., на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., на ВКС, ІV г. о. и др.). По спорните между страните въпроси противоправно деяние ли е приемането на противоконституционен закон и бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон, както и какъв е процесуалният ред за защита на накърнените от прилагането на противоконституционния закон права преди Народното събрание да уреди заварените приключили отношения, съдът е изложил, че е формирана съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 91/06.04.2020 г., по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ІV г. о., както и решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, ІV г. о. С тази съдебна практика е разяснено, че отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители.

То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1от Конституцията, РБ е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Разяснено е също така, че приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ.Още повече,че чл. 22, ал.4 ЗКС вр. с чл. 152, ал. 2 КРБ регламентират действие занапред на решенията на КС. Той не установява възможност Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон.

Дадени са разяснения, че докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба, но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Въззивният съд е достигнал до извод, че искът по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД е основателен, тъй като с удържането на исковата сума в размер на дължимата по приложимия закон такса имуществото на ищеца е намалено в причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата отговаря, като по делото не са ангажирани доказателства за оборване на установената презумпция за вина и е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която искът е отхвърлен. Посочил е, че уважаването на този иск се явява процесуална пречка за разглеждане по същество на предявеният в условията на евентуалност иск, тъй като не се е сбъднало въведеното от ищеца вътрешно-процесуално условие, а именно: отхвърляне на главния иск и е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Софийският градски съд се е произнесъл по редовна искова молба. Исковете са насочени срещу надлежен ответник. Отделно от изложеното следва да се посочи, че съдът не е обвързан с посочената от ищеца квалификация на предявените искове, а сам я определя и решава дали тези искове са му подсъдни, като в случая няма основание за препращането им по компетентност. Характерът на вземането – публично държавно е без значение, доколкото в случая се претендира обезщетение от непозволено увреждане пред гражданския съд.

Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/.

Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по формулираните въпроси. Поставените първи и втори въпроси са обусловили решаващата воля на съда и отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалване, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК /включително и цитираните от касатора съдебни решения/ относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си събраните доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Посочил е защо част от твърдените обстоятелства не са относими към предмета на спора, не подлежат на обсъждане и доказване в процеса. Предвид изложеното по въпросите не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпроси по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. Третият въпрос, с който се пита при вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт порочен ли е и съответно какъв е порокът, е изцяло теоретично и хипотетично зададен и доколкото по отношение на него не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените четвърти, пети и шести въпроси относно правните последици от приключили публични правоотношения, които са възникнали от закон, обявен за противоконституционен не са разрешени в противоречие с цитираното решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. Според това решение тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе на универсалния конституционен принцип на правовата държава и дава предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между повелята за правна сигурност и правната справедливост. За да се постигне и правната справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред, не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба.

От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо заварените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията.

Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява не толкова постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава и закриля от нея. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността. Поставените въпроси от седми до четиринадесети включително, относно пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника по иска по чл. 49 ЗЗД са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но същите не са разрешени в противоречие с възприетото в практиката на ВКС /напр. решение № 205 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/2019 г., III г. о. и др./ разрешение, което се споделя и от настоящия състав,а именно - по иск за вреди по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 от Конституцията на РБ за обезщетяване на вреди от незаконосъобразни и противоконституционни действия на държавни органи, в т. ч. и на вреди, причинени от противоконституционен закон, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител; както и чрез процесуален субституент, в който случай държавата не става страна по делото, тъй като процесуалната суброгация изключва това; но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. Съдебната практика приема, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда.

Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект – държавата. Законовото представителство на държавата обаче изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име. Поставените въпроси от петнадесети до двадесет и втори включително също са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС, което беше изяснено по-горе. Въпросите са разрешени изцяло в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 на Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си "правова", ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон.

Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 на Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава.

Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените лица от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на приетото в Конституцията, тълкуването на закона от Конституционния съд е задължително за всички, в т. ч. за съда. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Поставеният двадесет и трети въпрос за компетентността на гражданския съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие не е бил разглеждан в обжалваното решение и е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, поради което не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване.

По въпросите не се разкрива и подържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 /петстотин/ лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.