Определение № 466 от 25.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 381/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Добрин – 371” ЕООД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 1129 от 11.12.2019 г. по т.д. № 1178/2019 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 2095 от 15.05.2019 г. по гр.д. № 546/2018 г. на Районен съд – Варна, XVIII състав. С първоинстанционното решение е прието за установено, че дружеството касатор дължи на Технически университет – Варна сумата 20 710 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот – Студентско общежитие, [жилищен адрес] с прилежаща кафе-сладкарница, след прекратяване на договор за наем № 84 от 30.05.2016 г., за периода м.март – м.април 2017 г., вкл., обективирано в издадени фактури №№ 12802 от 01.03.2017 г. и 12922 от 03.04.2017 г., ведно със законната лихва от депозиране на заявлението по чл.410 ГПК - 10.11.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17270/2019 г. на Районен съд – Варна, IX състав. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Развити са подробни фактически и правни доводи относно: неизпълнено задължение на наемодателя да предаде имота в състояние, годно за ползване съобразно предназначението му, довело до невъзможност наемателят да го ползва; недължимост на наемна цена, а следователно и на обезщетение за ползване, след като дружеството не е могло да ползва имота по причини, за които наемодателят отговаря; неправилно прилагане от съда на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договора за наем и на приемо-предавателен протокол от 31.05.2016 г.; несъобразяване на въведените в процеса правопогасяващи и правоизключващи възражения, вкл. и за кредиторова забава; отказ да се допуснат релевантни за спора доказателства и необсъждане на посочените възражения при постановяване на въззивното решение. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.второ и трето ГПК. Поддържаната вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт е основана на твърдение на дружеството касатор за наличие на висящ преюдициален спор между страните /т.д. № 579/2018 г. по описа на ОС - Варна/, съставляващ основание за спиране на настоящото дело по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, което обаче не е сторено както от първата, така и от въззивната инстанция. По отношение на сочената очевидна неправилност, касаторът препраща към аргументите в жалбата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Неизпълнение на договорните задължения на наемодателя за предаване на имота в надлежно състояние, санират ли виновното му неизпълнение при подписване на приемо-предавателен протокол с наемателя, позволявайки на последния за упражнява фактическа власт; 2. Как следва да се тълкува разпоредбата на чл.230, ал.1 ЗЗД в частта … „ако не е уговорено друго”…..; 3. От значение ли е при разрешаване на спор за отговорност на наемателя за неплащане на наемна цена, за периода на невъзможност да ползва вещта съобразно договорното предназначение, и настъпили ли са последиците от едностранното разваляне на договора от страна на наемодателя, да се изследва тази невъзможност произтича или не произтича от виновното поведение на наемодателя по наемното правоотношение; 4. Наличието на приемо-предавателен протокол, без описание на състоянието на имота, следва ли да се приеме за мълчаливо съгласие на наемателя за състоянието, в които го приема; 5. При положителен отговор на въпрос № 4, това съгласие следва ли да се съотнесе и по отношение състоянието на имота съобразно неговото предназначение; 5. Извършването на необходими ремонти на вещта/имота от наемателя, изключва ли отговорността на наемодателя и санира ли неизпълнението на задължението му по чл.230 ЗЗД – да го предаде в състояние, годно съобразно предназначението, за което е нает; 7. Как следва да се тълкува израза „обикновено внимание” в чл.230, ал.3 ЗЗД, изключващо отговорността на наемодателя – като взаимовръзка между дадена възможност на наемателя да узнае за съществуващите недостатъци, или за обикновеното дължимо внимание за явните и видими недостатъци се отнася, или и за скрити такива /липса или негодни инсталации за ел.енергия и вода, или за видни, но нефунциониращи/ и необходими ли са експертни познания за някои от изброените недостатъци, и при заявени възражения от страна в процеса, следва ли съдът да назначи служебно експертиза. Допълнителната селективна предпоставка по поставените въпроси е обоснована с цитирани и приложени решения на ВКС, постановени по: гр.д. № 1646/2010 г., т.д. № 72/2011 г., гр.д. № 5958/2015 г., т.д. № 825/2012 г., т.д. № 21/2009 г., т.д. 143/2012 г., т.д. № 1227/2011 г. и т.д. № 362/2015 год. В постъпил по делото писмен отговор от Технически университет - Варна е направено възражение за недопустимост на жалбата, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, по съображения, че общата сума от 20 710 лв. съставлява сбор от обезщетението за неоснователно ползване на имота за м.март 2017 г. и за м.април 2017 г., в размер по 10 355 лв., за които са издадени съответните фактури. Оспорва се искането за допускане на касационно обжалване, т.к. формулираните въпроси не са обуславящи, а от друга страна, не се установява противоречие със сочената практика на ВКС. Поддържа се неоснователност и на самостоятелните основания по чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК, а по същество са изложени аргументи за правилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на ответника по касация за процесуална недопустимост на жалбата, основано на чл.280, ал.3, т.1, предл.второ ГПК, тъй като в случая цената на положителния установителен иск е над 20 000 лв., както е отразено в издадената заповед за изпълнение. Касае се за един иск за заплащане на обезщетение за ползването на процесния имот и е без значение, че исковият период обхваща два месеца, както правилно е счел и Окръжен съд - Варна. При постановяване на атакуваното решение за уважаване на предявения от Технически университет – Варна положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният съдебен състав, след преценка на релевантните факти и доказателствата по делото, е приел за установено от фактическа страна, че между страните е съществувало наемно правоотношение, въз основа на договор от 30.05.2016 г., сключен след проведен търг с тайно наддаване, с предмет - Студентско общежитие [жилищен адрес] с прилежаща кафе-сладкарница, в [населено място], [улица], с площ 10302 кв. м., при месечна наемна цена 10 355 лв., дължима от въвеждане на обекта в експлоатация, но не по-късно от началото на учебната 2016/2017 г. Фактическото предаване на имота е извършено с приемо-предавателен протокол от 31.05.2016 г., като относно държането на имота от страна на наемателя, съдът е зачел не само твърденията на последния за извършени ремонтни дейности в имота, но е възприел и събраните по делото гласни доказателства. С писмо от 05.01.2017 г. наемодателят е уведомил ответника, че следва в едномесечен срок да погаси задълженията си за наемна цена до м.декември 2016 г., с предупреждение, че при неизпълнение, ще счита договора за развален /чл.17, ал.2 от договора/. Налице са данни за връчване на писмото на 10.01.2017 г., като поради неизпълнение на задълженията на наемателя, договорът е счетен за развален от 10.02.2017 г. За безспорно е прието от съда, че за исковия период имотът не е бил освободен, с оглед връчената на 13.04.2017 г. нотариална покана и заповед на областния управител на Варна от 13.07.2017 г. за принудително изземване на наетия обект от държането на ответното дружество /сега касатор/, като е отчетено, че липсват твърдения и доказателства за предаване държането на имота в предхождащ, издаването на заповедта за изпълнение, момент. Въз основа на приетото от фактическа страна, решаващият състав на Окръжен съд – Варна е формирал правен извод за дължимост на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД, в размер на 20 710 лв., за което е издадена оспорената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Въззивният съд е отхвърлил възраженията и доводите на наемателя за предаване на имота е негодно за ползване състояние и за неизправност на наемодателя, съответно - за невъзможност договорът да бъде развален именно от неизправната страна. Позовавайки се на чл.230, ал.2 и ал.3 ЗЗД, както и на доказателствения материал по делото, окръжният съд е застъпил становището, че наемателят е бил запознат със състоянието на сградата, вкл. и при огледа му, като елемент от тръжната процедура, предприел е ремонтни дейности в имота, като не се възползвал от правата си по чл.230, ал.2 ЗЗД. Отделно от това, с позоваване на актуална съдебна практика, съдът е посочил, че не е налице пречка правото на разваляне да бъде упражнено и от неизправната страна, при положение, че насрещната страна също е неизправна. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Първото поддържано от жалбоподателя самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.второ ГПК, е неоснователно. Не би могло да се възприеме твърдението, че въззивното решение е постановено без зачитане висящността на преюдициален спор между страните по образуваното пред Окръжен съд – Варна т.д. № 579/2018 г., с предмет множество претенции на дружеството - наемател, сред които и такива, основани на чл.230, ал.2 ЗЗД. Необосновани са доводите, че с въззивната жалба на дружеството са въведени такива оплаквания, както и твърдението че във въззивното производство също е направено искане за спиране на делото до приключване на соченото, като обуславящо, търг.дело. Действително, въззивният съд не е застъпил изрично становище по процесуалната допустимост /в този аспект/ на обжалваното първоинстанционно решение, но това не би могло да рефлектира върху допустимостта на съдебния акт. С оглед предмета на материалноправния спор по т.д. № 579/2018 г. на ОС-Варна, по което е постановено решение на 09.03.2020 г., установими и от информационната система на ВСС, не би могло да се възприеме, че е налице връзка на преюдициалност спрямо настоящото дело, незачитането на която да обосновава вероятна недопустимост. Произнасянето по искова претенция по чл.422 ГПК за установяване дължимост на обезщетение за ползване на нает имот, след преустановяване на облигационната връзка, не е обусловено от изхода на спора по предявения главен иск с правно основание чл.230, ал.2 ЗЗД. Поради това, не би могло да се приеме, че окръжният съд е допуснал евентуално нарушение по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. От друга страна, по въпросите, свързани с разваляне на наемния договор от страна на наемодателя, е налице влязло в сила решение по в.т.д. № 1484/2019 г. на Окръжен съд – Варна /съгл.информационната система на ВСС/, като за приключване на това въззивно производство, са представени доказателства по настоящото дело. Формираната сила на пресъдено нещо по в.т.д. № 1484/2019 г. е отчетена и при постановяване на решението по т.д. № 579/2018 г. на ОС-Варна. Касационно обжалване не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. Не се установява обжалваният съдебен акт да страда от порок, изразяващ се в прилагане на закона в неговия обратен смисъл или явна необоснованост на изводите на съда, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът е обосновал очевидната неправилност на атакуваното решение чрез препращане към развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Преценката на основателността на заявените доводи е допустима едва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт, без необходимост от извършване на същински касационен контрол. Част от формулираните от касационния жалбоподател въпроси са относими изцяло към правилността на въззивното решение в частите, в които е възприето, че е реализирано надлежно предаване, от наемодателя на наемателя, държането на имота веднага след възникване на наемното правоотношение, както и, че наемателят не се е възползвал от правата си по чл.230, ал.2 ЗЗД /по време на действие на договора/. Констатациите на съда в тази насока, както и становището, че наемателят е осъществил предварителен оглед на сградата, не са обусловили обаче изхода на делото по иска за установяване дължимост на вземането на Технически университет – Варна за обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за периода м.март - м.април, вкл.2017 г. Част от въпросите: въпрос № 1, № 4, № 6, № 7 и № 8 не попадат в предмета на спора и по тях липсва произнасяне при постановяване на въззивното решение. Следователно, поставените въпроси не биха могли да се квалифицират като обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК /с оглед разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС./ Поради неустановяване на общата селективна предпоставка, не се дължи произнасяне по поддържания допълнителен критерий. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 1381.56 лв., с ДДС, доказани с приложени към отговора: договор за правна защита и съдействие, фактура и платежно нареждане. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение