Определение № 1211 от 15.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5114/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №2647 от 23.08.2023г. на Е. Г. М. срещу Решение №147/10.07.2023г., постановено по в. гр. дело №20223400500137 по описа на Окръжен съд-Силистра за 2022г. Жалбоподателят счита решението за недопустимо, а в случай, че съдът приеме същото за допустимо, то моли да го отмени като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че отказът му от наследството на Д. М., е бил вписан в нарочните книги по чл. 49 от ЗН, водени от СРС, и обвързва всички трети лица, и доколкото не е сезиран с иск за оспорването му, съдът е обвързан от вписания отказ. Отказът не се оспорва с исковата молба, а от представения със същата съдебен протокол от 13.01.2014г. по гр.д. №133/2005г. на РС Тутракан е видно, че по молба на М. и Т. С. /ищец по настоящото дело/, производството по делбеното дело, касаещо и процесния имот е прекратено спрямо Е. М., с оглед направения от последния отказ от наследството на Д. М., което означава, че ищецът не оспорва, а сам се позовава на направения отказ. По изложените съображения твърди, че исковете, предявени срещу него са недопустими и производството по отношение на него следва да се прекрати. Счита, че решението е недопустимо, тъй като ако делбата по [населено място] №133/2005 е нищожна поради неучастието на всички наследници, то ищецът следва да предяви нов иск за делба на наследство, а не отделни искове по чл. 108 ЗС спрямо отделни имоти от наследствената маса. С оглед изложеното, моли решението да бъде обезсилено изцяло. На следващо място счита, че п ри постановяване на решението са допуснати материално- и процесуално-правни нарушения. Счита за неправилен изводът на съда, че удостоверенията за наследници от 10.11.2021г. са неистински. Твърди, че след като доказателствената им сила не е оспорена и не е опровергана, то същите обвързват съда, а той не ги е зачел в мотивите си. Оспорва и извода, че ответниците Л. не са придобили имотът по давност. Въпреки, че съдът приема спогодбата от 13.01.2014 за нищожна поради неучастието на всички наследници, тя се възприема за дата на влизане в сила на нищожната делба и едва от тогава се признава владението на ответниците, което е лишено от правна и дори житейска логика. Оспорва и направения от съдилищата извод, че постановените в делбеното дело актове са валидни. Според касатора съдът неправилно не е разгледал възражението му, че процесният имот е придобит от Д. М. на самостоятелно основание с покупко-продажба, както и на самостоятелно-оригинерно основание, тъй като преди завеждане и вписване на иска за делба от Г. С. през 2005г., тя е владяла добросъвестно имотите, вкл. процесния за себе си. В изложението на касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правни и процесуално-правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Счита, че са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, ал.2 и ал.3 ГПК. Твърди, че решението страда от „очевидна неправилност“ тъй като приетите по делото официални писмени документи, чиято доказателствена сила обвързва съда, не са зачетени; доказателствата са обсъждани избирателно и едностранчиво, изложени са мотиви, които са вътрешно противоречиви и противоречат на нормалната правна и житейска логика. Излага, че въззивното решение е постановено в отклонение с разясненията дадени в т.7 от ППВС 7/1973 г. на ВКС, представляващи задължителна съдебна практика, според която решението по нищожна делба не формира сила на присъдено нещо и не е процесуална пречка по смисъла на чл.299 ГПК да бъде извършена нова делба с участието на всички съсобственици. Счита, че изводът на съда, че постановените в нищожната делба актове са валидни и допустими, е в разрез с практиката на ВКС /Решение № 275 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 444/2012 г. на II ГО. на ВКС, Решение №60/17.07.2017 по дело №3431/2016 на ВКС, ГК; I ГО./, според която делба, в която не са взели участие всички съделители е изцяло нищожна на осн. чл.75, ал.2 от ЗН, а решението по нея е недопустимо. Разрешението, че вписването на исковата молба презюмирало знание за вписания акт е в противоречие с решение №86/30.10.2020г. по гр.д. №3076/2019г. на ВКС, решение №60117 от 15.12.2021г. по гр. д. №3680/2020г., решение №179/18.10.2013г. по гр.д. №1981/2013г. на ВКС, решение №86 от 30.10.2020г. на ВКС по гр д. №3076/2019г. Незачитането от съда на доказателствената сила на приети по делото официални документи, каквито са личния регистрационен картон на лицето, удостоверения за идентичност на имена и удостоверения за родствени връзки е в разрез с практиката на ВКС, обективирана в решение по т.дело №2658/2019г. на ВКС. Формулира следните въпроси: 1. Обвързан ли е съдът от вписан по надлежния ред отказ от наследство, когато този отказ не е оспорен и не е отменен по надлежния ред? 2. Обвързан ли е съдът от формалната и материална доказателствена сила на приети по делото и неоспорени официални документи? 3. Допустими или недопустими са постановените решения в производство по съдебна делба, което е нищожно на основание чл. 75, ал.2 от ЗН? 4. Решенията, постановени в хода на нищожна делба, извършена без участието на съделител/и, имат ли сила на присъдено нещо по отношение на неучаствалите в делбата страни, респективно по отношение на страните, които се позовават на тази нищожност? 5. Прекъсва ли давността извършването на нищожна съдебна делба, вкл. прекъсва ли се давността на неучаствало в производството лице? 6. Вписването на исковата молба по иск за делба презумира ли знание у приобретател, придобил имота на основание годно да го направи собственик или презумпцията на чл. 70, ал.2 ЗС запазва своето действие, съответно качеството на какъв владелец придобива това лице. При установена нищожност на делбата, какво е разрешението на посочените въпроси. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба – Т. Г. С., чрез адв. А. изразява становище за липсата на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, поради което моли жалбата да не бъде допускана до касационно разглеждане. Твърди, че въззивният съд при постановяване на решението не се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС, нито е допуснал твърдяните от касатора нарушения. Всички доказателства по делото са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като след подробния им анализ, съдът е достигнал до правилния извод за основателност на предявения иск по чл. 108 от ЗС. В заключение се моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, а ако бъде допуснато- да бъде оставено в сила. Постъпила е касационна жалба вх.№2995/28.09.2023г. от С. А. Л., [ЕГН] и А. И. Л., [ЕГН] срещу Решение №147/10.07.2022 год., което считат за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК сочат, че въззивният съд е разрешил материално-правни и процесуални въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и на ВС в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на ВКС и които въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърдят също, че решението е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Считат за правилен извода, че поради неучастието на всички съсобственици в делбата тя е нищожна, с оглед нормата на чл.75, ал.2 от ЗН, но следващите мотиви относно действието на актовете, постановени по нищожната делба и извършените от страните действия са неправилни. Оспорват като изцяло противоречащи с разпоредбата на чл. 75, ал.2 ЗН изводите, че е налице само материално-правна нищожност запазвайки останалите материални ефекти на производството, тъй като нищожната делба не поражда никакви правни последици. Считат за неправилен извода, че предявяването на исковата молба по [населено място] №133/2005 год. на Т. на 11.05.2005 год. прекъсва придобивната давност спрямо Д. М. и нейните правоприемници, като излагат, че предявяването на иск по изцяло нищожна делба не може да прекъсне давността на владелеца и неговите правоприемници. Изразяват несъгласие с приетото, че от образуването на гр.д. №133/2005 по описа на РС - Т. до приключването му на 13.01.2014год. придобивна давност не е текла в ничия полза. Считат, че изводите са в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС, съдържаща се в решение № 86 от 30.10.2020г. по [населено място] №3076/2019г., решение №47 от 03.04.2015г. по гр. дело №6373/2014г. и решение №309/06.12.2012г. по [населено място] №699/2012/, според която вписването на исковата молба не презюмира знание. Формулирани са следните въпроси по чл. 280, ал.1 ГПК: 1. Решението по допускане на делбата, постановено в хода на нищожна делба, извършена без участието на съделител, има ли сила на присъдено нещо по отношение на не участвалите в делбата страни? 2. Прекъсва ли давностното владение извършването на нищожна делба без участието на съделител, на негов частен правоприемник – приобретател на една вещ от нищожната делба на наследство? 3. Тече ли давностно владение по време на извършване на нищожна съдебна делба? 4. Може ли да се квалифицира като владение осъществената непрекъсната фактическа власт по време на текло съдебно производство по извършена нищожна делба, запазват ли силата си съдебните актове по нищожната делба? 5. Вписването на исковата молба презумира ли знание в добросъвестния владелец, придобил имота на основание, годно да го направи собственик след вписването? Твърди се, че по тези въпроси, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Също така решението е постановено при вероятна нищожност, или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Чрез представения отговор, Е. М. излага становище за основателност на тази касационна жалба, като моли да бъде допусната до касационно обжалване, а въззивното решение – отменено. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани лица, и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставки за допускане до касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Т. С. срещу С. Л. и А. Л. с наведени твърдения, че ищецът е собственик на процесния имот, представляващ нива с площ 25, 008 дка с идентификатор № 73496.18.69, с местонахождение в землището на [населено място], местност „В ДЗС“, начин на трайно ползване „Овощна градина“, въз основа на съдебна спогодба за делба на наследство. В условията на евентуалност- ако съдът приеме, че делбата е нищожна, ищецът твърди, че е собственик по наследство на 1/2 ид.ч. от спорния имот, като в установителната част искът е предявен спрямо С. Л., А. Л. и Е. М., а в осъдителната - само спрямо С. Л. и А. Л., които владеят имота. Правният си интерес от завеждане на евентуалния иск по чл. 108 ЗС в установителната част срещу Е. М., ищецът основава на т. 2А и т. 3Б на Тълкувателно решение 4/2014 на ОСГКВКС поради това, че Д. М., като се е разпоредила с цялата вещ, на практика е отрекла правото на собственост на ищеца за неговата 1/2 ид.ч. Ответникът Е. М. възразява, че евентуалният иск в установителната му част спрямо него е недопустим, тъй като той е направил валиден отказ от наследството на Д. М.. В условията на евентуалност счита, че искът е неоснователен поради нищожност на делбата на основание чл. 75, ал. 2 ЗН, защото неговият отказ от наследство уголемява дела на останалите наследници на Д. М., сред които не са били ищецът и неговата майка М. С.. Твърди, че дори ищецът да се е легитимирал като собственик, той е загубил собствеността върху спорната вещ, тъй като тя е придобита на оригинерно основание от ответниците Л. чрез осъществявано давностно владение. По изложените съображения моли за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски. Ответниците Л. възразяват, че делбата, която ищецът посочва като основание за правото си на собственост е нищожна, тъй като е извършена въз основа на спогодба, сключена без участието и съгласието на всички наследници. Считат отказа на Е. М. от наследство за недействителен, тъй като преди да го направи, с конклудентни действия вече е бил приел наследството на Д. М. като е теглил суми от неин влог и е участвал в делбеното производство по гр.д. №133/2005 на ТнРС. Твърдят, че едноличен собственик на процесната нива е била Д. М., която се е легитимирала с констативен нотариален акт от 1998г. и въз основа на него валидно се е разпоредила със собствеността, като им я е продала на 30.03.2012. Ако съдът счете, че не са придобили процесния имот чрез прехвърлително правоприемство, твърдят, че са го придобили по давност чрез добросъвестно владение, осъществявано в продължение на 5 години, а са налице предпоставките за зачитане и на „обикновеното“ 10-годинишно давностно владение. В условията на евентуалност, ако бъдат осъдени да предадат владението на вещта, Л. предявяват възражение за право на задържане за стойността на подобренията в имота, извършени за превръщането му от нива в овощна градина, като оценяват стойността на подобренията на не по-малко от 30300 лева. От фактическа страна въззивният съд е приел следното: На 29.12.1998г. Д. Т. М. се снабдява с Констативен нотариален акт №51 за собственост на процесната нива с площ 200 дка, вписан в СлВп-Т. под №51, том I, като в същия е отбелязано, че имотът е придобит по наследство от Г. К. К.. На 11.04.2005г. Г. Т. С. предявява иск срещу Д. М. за делба на наследство, в чиято маса влиза и процесната земеделска земя от 200 дка, по който е образувано гр. дело № 133/2005г. по описа на Т.. От находящата се на стр. 149 по първоинстанционното дело искова молба за делба, е видно, че тя е вписана в СлВп – Т. на 11.04.05г. С договор за прокупко-продажба, обективиран в НА №82, вписан с вх.рег. №965, акт №5, том IV, дело 595, на 30.03.2012 /в хода на неприключилото делбено дело/ Д. М., легитимирайки се с констативния НА №51/29.12.1998, продава на ответника С. Л., който към този момент е в граждански брак /сключен на 26.12.1970г./ с А. Л. поземлен имот с площ 24 999 кв.м., с номер 73496.18.69. От приложения акт за смърт №461/2012г. и удостоверение за наследници, се установява, че Д. М., починала на 10.04.2012г., оставя за свои законни наследници синовете си - ответникът Е. М. и И. Г. М., починал на 03.08.2012г., неженен и без деца. С молба до СРС от 12.11.2012г., ответникът М. се отказва от наследството на майка си Д. М., който отказ е вписан в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН под № 708 от същата дата. От представения протокол от о.с.з., проведено на 4.10.13г. по [населено място] № 133/2015г. в неприключилото дело за делба Е. М. е конституиран като наследник на майка си. Представяйки отказа си от нейното наследство, Е. М. моли да бъде прекратено спрямо него производството като с определение от 13.01.2014г. съдът прекратява производството [населено място] №133/05г на Т. за делба по отношение на М. и одобрява спогодбата между М. С. и Т. С., според която последният става изключителен собственик на целия имот от 200 декара, част от които е процесната нива. Съдебният протокол е вписан в СлВп- Т. на 31.03.2014г. с акт №172, том I, като вписването е отразено в справката по имотната партида, но не е отразено по личната партида на Д. М.. Първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен главния иск на ищеца С., че е собственик на цялата нива 200 дка, легитимирайки се като такъв на основание съдебната спогодба за делба по гр.д. №133/05г. по описа на Т., одобрена с протоколно определение на съда от 13.01.2014г. след като е приел, че делбата, приключила със съдебната спогодба, одобрена от съда по гр.д.№ 133/05 ТнРС, е нищожна на осн. чл. 75, ал. 2 ЗН, тъй като е извършена без участието на съделител. Направил е извод, че Решение №3 от 30.03.2010 по гр.д. №133/05 ТнРС за допускане на делбата има сила на пресъдено нещо спрямо ответниците, които се явяват правоприемници на Д. М.. Пъровинстанционното решението в тази част е влязло в сила. Предмет на въззивна проверка е първ. решение само в частта, с която е признато за установено спрямо ответниците Е. Г. М., С. А. Л. и А. И. Л., че Т. Г. С. е собственик по наследство на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № 73496.18.69, като С. А. Л. и А. И. Л. са осъдени да предадат на Т. Г. С. владението върху овощната градина до размера на неговата 1/2 ид.ч. от нея, в частта, с която е отхвърлено възражението на С. А. Л. и А. И. Л., че са добросъвестни владелци и имат право на задържане за сумата от 15 150 лева, представляваща стойността на направените подобренията след 30.03.2012 до 27.10.2021 в чуждата 1/2 ид.ч. от поземления имот с идентификатор 73496.18.69, превръщайки го от нива в овощна градина, както и в частта относно присъдените разноски. При идентично възприета фактическа обстановка, въззивният съд е споделил извода на Т., че изричният отказ на жалбоподателя Е. М., вписан по реда на чл. 52 ЗН в особената книга на СфРС, е нищожен, тъй като преди това с конклудентни действие е приел наследството на Д. М.. Направен е извод, че не е налице валиден отказа от наследството на майка му, поради което първоначално е придобил половината от нейното наследство, а след смъртта на брат му - и другата половина. Тъй като делбеното производство по [населено място] №133/05г. на Т. е приключило без участието на съделителя Е. М., в качеството му на наследник на Д. М., е прието, че делбата, извършена със съдебната спогодба, одобрена от съда по делбеното дело е нищожна на осн. чл. 75, ал.2 ЗН. Въззивният съд е счел, че решение №3 от 30.03.2010 по гр.дело №133/05г. на Т. за допускане на делбата има сила на пресъдено нещо спрямо ответниците като частни правоприемници на основание чл. 226, ал. 3 ГПК. Към датата на сделката за продажба на 30.03.12г., исковата молба е била вписана по партидата на първоначалния праводател – Д. М.. Приел е, че силата на пресъдено нещо на Решение №3/30.03.2010 за допускане на делбата, което обвързва съда на основание чл. 297 ГПК, легитимира ищеца и майка му като съсобственици по наследство на по 1/4 ид.ч., а след нейната смърт на 15.01.2015г., в качеството си на единствен неин наследник, Т. С. се явява приобритател на нейната идеална част, като по този се легитимира като собственик на 1/2 ид. Част от процесния имоти, поради което евентуалният му иск за собственост се явява основателен. Във връзка с наведеното във въззивната жалба на Е. М. ново обстоятелство, имащо значение за изхода на делото, че в кръга на наследниците на наследодателя на въззиваемия Т. С. – Т. Х. С., има още едно лице – Х. Д. С., който е син на Т. Х. С. и М. Г. И., род. на 04.12.1924 г. в [населено място], което е следвало да участва в делбата, в хода на въззивното производство са представени нови писмени доказателства - удостоверение за наследници № АО -08 -1095/10.11.2021 г. и удостоверение за наследници № АО -08 -1096/10.11.2021 г., издадени от [община]. С оглед откритото производство по чл.193 ГПК по оспорване истинността на тези удостоверения, въззивният съд е събрал допълнителни доказателства, въз основа на които е развил съображения и е обявил, че представените от въззивника две удостоверения за наследници са неистински. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението за придобиване по давност на имота от Д. М. и нейните частни правоприемници, приемайки, че преди края на делбеното производство, владението е правно ирелевантно, тъй като дори да е осъществявано такова преди завеждането на иска за делба, то същото е загубило значение предвид влязлото в сила решение по допускането й, а по време на процеса давност не тече. Развити са съображения, че тъй като процесният имот е закупен с договор за покупко-продажба на недвижим имот по чл. 24, ал. 1 от ЗСПЗЗ № ОД-7-Т/19.07.2001г., подписан между Министерството на земеделието и горите и Д. М., вписан в 1-ви вх.рег.№ 1667, акт. 117, т. 4, и до завеждане на делото на 11.04.2005г. не е изтекла кратката петгодишна давност. Необезпокоявано владение не се установява предвид наличието на множество дела между същите страни за наследствени права и спорни имоти, включително и за процесния, като делото е приключило с влязло в сила определение на ВКС №230/12.12.2008г., с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното решение № 35/28.03.2008 г. по въззивното гр. дело №284/2006 г. на СОС, с което частично е отменено решение №176/1.08.06г. по гр.д. № 69/06г. на Т. и СОС е приел, че процесният имот е съсобствен между Д. М. и наследниците на Г. Т. С. при равни квоти. Възражението за изтекла придобивна давност в полза на Л. също е счетено за неоснователно предвид вписаната искова молба по гр.д. №133/05г. на Т. в личната партида на Д. М. на 11.04.2005г. Прието е наличието на презумирано знание за факта на вписването, сочещо на недобросъвестно владение от ответниците, осъществявано за период, чиято продължителност не е достатъчна за придобиване по давност на чуждата 1/2 ид.ч. от процесната вещ. Съдът е счел, че давността може да се зачете след края на съдебното производство по гр.д.№ 133/05 ТнРС, т.е. след 13.01.2014г., тъй като до влизане в сила на решението, респ. съдебната спогодба по вещния иск, осъществяваната фактическа власт не представлява владение по смисъла на чл. 79 ЗС. От друга страна, от 13.01.2014г. до завеждането на настоящия иск на 06.07.2021г. са минали 7 години, 6 месеца и 5 дни, поради което ответниците не са могли да придобият имота по давност на чл. 79, ал. 1 ЗС. Развити са съображения, че след като Л. са недобросъвестни владелци, то те нямат право на задържане за стойността на подобренията в имота. При така изложените мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване на решението по следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Е. М. посочва, че са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, ал.2 и ал.3 ГПК. Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като наличието на о чевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол означава неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация също не се установяват, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържат единствено общи оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не се обосновава значението на всеки от формулираните въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съобразно указанията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите по-скоро са относими към правилността на обжалвания акт по чл. 281, т. 3 ГПК, която се преценява едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване /т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /. Извършвайки преценка на формулираните въпроси, в контекста на разпоредбата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Във връзка с първия въпрос: „Обвързан ли е съдът от вписан по надлежния ред отказ от наследство, когато този отказ не е оспорен и не е отменен по надлежния ред?“ не се констатира твърдяната недопустимост на решението. Е. М. е конституиран като ответник, тъй като ищецът е предявил иска си срещу него. С оглед развитите съображения на съда, че изричният му отказ от наследство, вписан по реда на чл. 52 ЗН в особената книга на СфРС, е нищожен, тъй като преди това той с конклудентни действия е приел наследството на починалата си майка Д. М., той е приет за легитимиран ответник. Дори да се приеме, че отказът е валиден, то тогава цялото наследство на М. първоначално е преминало у И. М., но след това, приемайки наследството на своя брат, жалбоподателят Е. М. в крайна сметка се явява единствен наследник на имуществото, поради което правилно е бил конституиран в производството по чл. 108 ЗС като ответник. В изложението не е посочена и задължителна практика на ВКС и ВС, в противоречие с която този въпрос е разрешен. Във връзка със следващия въпрос: „Обвързан ли е съдът от формалната и материална доказателствената сила на приети по делото и неоспорени официални документи?“ следва да се посочи, че въззивният съд не е действал в противоречие с посоченото от касатора решение №36/26.03.2018г. по гр. дело №1733/2017г. на ВКС. Напротив, в съответствие с него, по повод на представените с въззивната жалба две удостоверения за наследници и оспорването им от ищеца, съдът е открил производство чл. 193 ГПК, като след извършената проверка и събирането на допълнителни доказателства, е изложил съображения, че документите са неистински и ги е изключил от доказателствения материал. Т.е. въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като с оглед процесуалното поведение на страните, е приложил разпоредбата на чл. 193 ГПК и е отразил изводите си в постановеното решение. Следващите два въпроса: „Допустими или недопустими са постановените решения в производство по съдебна делба, което е нищожно на основание чл. 75, ал.2 от ЗН?“ и „Решенията, постановени в хода на нищожна делба, извършена без участието на съделител/и, имат ли сила на присъдено нещо по отношение на неучаствалите в делбата страни, респективно по отношение на страните, които се позовават на тази нищожност?“ не са разрешени в обжалваното решение в отклонение с разясненията, дадени в т.7 от ППВС 7/1973 г. на ВКС, представляващи задължителна съдебна практика, според която решението по нищожна делба не формира сила на присъдено нещо и не е процесуална пречка по смисъла на чл.299 ГПК да бъде извършена нова делба с участието на всички съсобственици. Въззивният съд е изложил подробни съображения защо е счел за нищожна делбата във фазата по извършването, приключила с одобряването на спогодбата, в която не са участвали всички съсобственици, като изрично се е мотивирал, че решението по допускането е валидно, тъй като при постановяването му са участвали всички съсобственици, поради което то обвърза участвалите страни и техните правоприемници. В цитираното от касатора решение №275 от 30.10.2012г. по гр. д. № 444/2012г. на II ГО на ВКС е даден отговор на въпрос относно участието на всички съсобственици в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, като е посочено, че при задължителното необходимо другарство участието на всички другари е условие за допустимост на исковото производство. С другото посочено решение №60/17.07.2017 по дело №3431/2016 на ВКС, ГК, съдът е обезсилил въззивното решение като е приел, че същото е недопустимо тъй като е постановено без участието на един от съсобствениците. Изводът на въззивния съд не противоречи на възприетото в тези решения, тъй като по делото не се установява във фазата по допускане на делбата да не е участвал съсобственик. Във връзка с формулирания пети въпрос: „Прекъсва ли давността извършването на нищожна съдебна делба, вкл. прекъсва ли се давността на неучаствало в производството лице?“ следва да се има предвид гореизложеното, че в настоящия казус нищожна е само делбата, извършена със съдебната спогодба, но не и решението по допускането, поради което и в съответствие с чл. 116, ал.1, б. б ЗЗД е изводът на въззивния съд, че с предявяване на иска, давността се прекъсва. Втората част на въпроса е твърде общо формулирана поради което не би могла да получи еднозначен отговор, който зависи от качеството на лицето спрямо съсобствениците и делбените имоти. По шестия въпрос „Вписването на исковата молба по иск за делба презумира ли знание у приобретател, придобил имота на основание годно да го направи собственик или презумпцията на чл. 70, ал.2 ЗС запазва своето действие, съответно качеството на какъв владелец придобива това лице“, се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката, обективирана в решение №86 от 30.10.2020г. на ВКС по [населено място] №3076/2019г., решение №47 от 03.04.2015г. по гр. дело №6373/2014г. и решение №309/06.12.2012г. по [населено място] №699/2012/, според която вписването на исковата молба не презюмира знание. В решение №86 от 30.10.2020г. на ВКС по [населено място] №3076/2019г на допуснатия до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос, е даден отговор, че лицето, закупило недвижим имот от несобственик и противопоставящо възражение по чл. 79, ал. 2 ЗС на лице, закупило същия имот от същия праводател и вписало акта си преди този на лицето, претендиращо придобивна давност, е добросъвестен владелец, щом не е доказано в процеса, че е знаело, че праводателят му не е собственик. Развити са съображения, че добросъвестността се свежда само до незнание на определени обстоятелства. Това решение е неотносимо към настоящия спор тъй като касае вписването на акт за прехвърляне на право на собственост, а не вписването на искова молба, какъвто е настоящия случай. Следващото посочено решение №47 от 3.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6373/2014 г., II г. о. е във връзка с приложението на чл. 69 ЗС при прехвърляне на ид. части, но завладяване на целия имот, като в него липсва произнасяне по действието на вписването на исковата молба. В решение №309/06.12.2012г. по [населено място] №697/2012г. по въпроса дали вписана искова молба, по която предявения иск е отхвърлен с влязло в сила решение, води до недобросъвестност на владелеца, е даден отговор, че вписването на исковата молба, когато предявеният с тази искова молба иск е бил отхвърлен, не води до недобросъвестност на трето лице, придобило владението върху спорния имот на правно основание. Разгледаният в посоченото решение казус е различен от настоящия, при който в делбеното производство е постановено валидно и влязло в сила решение по допускане на делбата. Във връзка с поставения въпрос следва да се посочи, че според константата съдебна практика вписването на исковата молба има цел да даде гласност на съдебния спор относно конкретен недвижим имот, както и да осигури противопоставимост на правата на страната - ищец срещу всички права, придобити от трети лица, след вписването. То е от значение за добросъвестността на приобретателя по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, доколкото прави възможно узнаването, че правото на собственост на лицето, с което договаря, е предмет на съдебен спор/Решение № 250 от 21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3897/2015, Решение № 52 от 23.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2017г/. Предвид което изводът на въззивния съд, че вписването на исковата молба презюмира знание, поради което осъществяваното от Л. владение е недобросъвестно съответства на задължителната практика на ВКС, поради което липсва основание за допускане до касационно обжалване по този въпрос. По формулираните в изложението към касационната жалба на С. А. Л., [ЕГН] и А. И. Л., [ЕГН] въпроси, настоящият състав съобрази следното: По първия въпрос, касаещ правните последици на решението по нищожна делба, следва да се има предвид изложеното по-горе досежно действителността на решението за допускане на делбата и приетата нищожност само на извършването ѝ чрез одобряването на спогодбата, в която не са участвали всички съсобственици, поради което изводът на въззивния съд не е в противоречие с разясненията по т.7 от ППВС 7/1973г. Относно втория, третия и четвъртия въпрос касаещи прекратяването на давността при предявяване на иска и спирането ѝ по време на висящия процес следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от законосъобразното приложение на относимите правни норми на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД в контекста на извода му досежно оповестителното действие на вписването на исковата молба и обвързващата сила на присъдено на решението по допускане на делбата. Следва да се отбележи, че в изложението не е посочена и задължителна практика на ВКС и ВС, в противоречие с която, според касаторите, този въпрос е разрешен. По отношение на петия въпрос касаещ действието на вписването на исковата молба върху добросъвестността на владелеца следва да се има предвид изложеното по-горе, а именно, че разрешението напълно съответства на задължителната съдебна практика, според която вписването е от значение за добросъвестността на приобретателя по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, доколкото прави възможно узнаването, че правото на собственост на лицето, с което договаря, е предмет на съдебен спор. Във връзка с основанията по чл. 280, ал.2 и ал.3 ГПК също следва да се има предвид изложеното по първата жалба досежно липсата на такива. Касационно обжалване на решението не следва да се допуска, тъй като няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. С оглед изхода на спора, ответникът има право на разноски, но доколкото такива не са претендирани, нито са представени доказателства за техния размер, то съдът не му присъжда разноски. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение