Определение № 76 от 08.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 770/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Обединена българска банка АД, [населено място] против решение № 131 от 13.12.2019 г. по т. дело № 266/2019 г. на Бургаски апелативен съд. Ответниците по касация не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, касаторът е интерпретирал мотивите на въззивното решение, в частта, с която съдът е обсъдил клаузата на чл.9.8 от процесния договор за банков кредит, като е изложил своето разбиране за неправилност на изводите на състава относно вида и действието на извършеното плащане на част от кредита от Националния гаранционен фонд. С оглед това, е поставил множество въпроси, а именно – „Всяка договорна клауза, която противоречи на повелителни норми- чл.73 и чл.74 от ЗЗД на формално основание е нищожна? Задължен ли е решаващият съд да извърши правен анализ на съответствие на прогласената за нищожна договорна клауза с разпоредбата на чл.20 ЗЗД, като обследва действителната обща воля на страните …. Задължен ли е решаващия съд да обследва корелативната връзка между процесната договорна клауза и обусловените и поети от банката задължения…2/ „ Всеки договор по силата, на който гарантът поема задължение към кредитора да отговаря за неизпълнението на неговия длъжник е по същество договор за поръчителство? В тази връзка могат ли страните да уговарят конкретни начини на погасяване на задължението … Следва ли съдът да обследва възникване на регресното право, което може да почива на различни вътрешни правоотношения между третото лице и длъжника, защото в случая при доброволно заплащане на длъжника, за поръчителя възникват права на регрес срещу длъжника, а гарантът „НГФ“ АД предварително е вменил на кредитора задължение да продължава принудителното събиране на изплатената гаранция, която банката е задължена „ да възстановява“ на фонда…“ Поставени са още аналогични въпроси отразяващи разбирането на касатора за тълкуването на договора за кредит и задълженията на въззивния съд по отношение на изследване на обстоятелствата свързани с връзката между банката и Националния гаранционен фонд и същността на осъществените от него действия по изплащане на поетото задължение по договор за портфейлна гаранция. В заключение кратко е посочено, че решаването на тези въпроси щяло да допринесе за осъвременяване и тълкуване на съдебната практика по отношение правната същност на договора за кредит с предмет „ Осъществяване дейност по изпълнение гаранционна схема по програма за развитие на селските райони“. Посочено е и основанието по чл.280, ал.2 ГПК без да се излагат доводи по него. Други доводи не са развити. С така депозираното изложение, касаторът не обосновава извод за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Първата група въпроси /№1/, в по-голямата си част са фактически, тъй като съдържанието им е основано на конкретни установявани по спора факти, а и тяхната релевантност не е обвързана с конкретни решаващи изводи на състава, а с развити от страната подробни оплаквания за неправилност на решението в тази му част. Втората група поставени въпроси, свързани с регресните права на гаранта, заплатил 80% от остатъка от кредита и встъпване в правата му от страна на банката, също не са релевантни не само поради фактическия си характер, но и поради това, че въведените с исковата молба и допълнителната искова молба обстоятелства не съдържат изрично заявено встъпване в регресно право като основание за принудително събиране на погасената от НГФ част от дълга, нито ищецът е предявил осъдителен иск. Или при така заявеното спорно право,разглеждано по реда на заповедното производство, в неговата втора/ съдебна/ фаза, квалифицирано и поддържано от ищеца по предявен установителен иск по чл.422 ГПК, с претенция, произтичаща от неизпълнение на сключен между страните договор за кредит, поставените въпроси не могат да се приемат за релевантни, а изводите по тях обуславящи правния резултат. Но дори и от множеството поставени въпроси да бъде изведен релевантен, то страната не е развила спрямо него, каквито и да е било доводи по основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно разяснената му дефинитивност с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Касаторът е поддържал основанието по чл.280, ал.2 ГПК, което съдържа три самостоятелни основания, като същият не е конкретизирал сочената от него хипотеза. Доколкото решението е постановено от надлежен състав в рамките на неговата правораздавателна дейност и по редовна от външна страна въззивна жалба, то същото е валидно постановен и допустим съдебен акт. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК предполага обосноваване от страна на касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, и събраните доказателства. Очевидната неправилност следва да може да бъде изведена от мотивите на съдебното решение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала общо, като част от основанията в посочената от нея норма на чл.280, ал.2 ГПК. С оглед така депозираното изложение не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение