Определение № 3906 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4075/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Я., чрез адв. А. Ч., срещу решение № 4970 от 31. 07. 2025 г. по в. гр. д. № 1865/2024 г. на Софийски градски съд, 4-Д въззивен състав, с което, след отмяна на решение № 18509 от 10. 11. 2023 г. по гр. д. № 28958/2022 г. на СРС, 159 състав, е отхвърлен предявеният от С. Д. Я. против Столична община, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, за признаване за установено по отношение на общината, че ищецът е собственик, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, на поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], Столична община, вилна зона „*“, с площ от 559 кв.м., попадащ в територия с трайно предназначение – земеделска, с начин на трайно ползване – за друг вид застрояване (който имот по плана на новообразуваните имоти от 2007 г. съставлява имот № *с площ от 559 кв.м., а по архивен кадастрален план е нанесен като имот пл. № *), придобит чрез осъществявано от 1. 06. 1996 г. до 31. 05. 2022 г. владение. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставени материалноправни въпроси.

Ответната страна по касационната жалба – Столична община изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за неоснователност на предявения от С. Д. Я. против Столична община положителен установителен иск, основан на придобивна давност – чл. 79, ал. 1 ЗС, с твърдения за осъществявано владение от 1. 06. 1996 г. до 31. 05. 2022 г., въззивният съд е приел за установено твърдението на ищеца, че от 14. 08. 1980 г. до предявяване на иска на 1. 06. 2022 г. същият е упражнявал фактическа власт върху процесния имот и го е ползвал. Това е установено от събраните доказателства, включително и от заключението на съдебнотехническата експертиза, според което имотът е ограден, добре поддържан, затревен, налични са овощни дървета и лози, изградена е едноетажна постройка с навес.

Относно основанието, на което е установена фактическа власт върху имота на 4. 08. 1980 г. е прието, че имотът е предоставен за ползване на ищеца на основание ПМС № 76/5.12.1977 г. за внедряване на системата за самозадоволяване на населението от селищните системи с плодове, зеленчуци, месо, мляко, яйца и риба (отм.), видно от удостоверение № 990 от 24.10.1980 г., издадено от кметството на село Лозен, Районен народен съвет „Девети септември“. Според вещото лице, описаните в удостоверението граници се отнасят не само за конкретния имот, а за всички предоставени за ползване имоти в местността – т.е. това описание на границите е давано не само за процесния имот, а за всички предоставени за ползване имоти в местността „***“. Съгласно чл. 16, ал. 3 от цитирания нормативен акт, аграрно - промишлените комплекси и селскостопанските организации, съвместно с изпълнителните комитети на общинските народни съвети, предоставят на гражданите земя за лично ползване.

С изменението на пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ (изм. - ДВ, бр. 28 от 1992 г.) правото на ползване на ищеца върху процесния имот е прекратено, но същият е продължил да ползва имота до предявяване на иска.

Имотът е бил със статут на земеделска земя към образуване на ТКЗС, както и към влизане в сила на ЗСПЗЗ. Понастоящем попада в терен по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ. В одобрената кадастрална карта е нанесен като поземлен имот с идентификатор *, с площ от 559 кв.м., с трайно предназначение на територията – земеделска, с начин на трайно ползване – за друг вид застрояване. Съгласно изработения по реда на § 4к, ал. 1, ПЗР на ЗСПЗЗ и одобрен със заповед № РД-15-201 от 13.08.2007 г. на областния управител план на новообразуваните имоти, влязъл в сила, процесният имот е нанесен като имот *, с площ от 559,40 кв. м. В плана на новообразуваните имоти е посочено, че трайното предназначение на територията, в която се намира имотът, е урбанизирана, а като начин на трайно ползване е отбелязано „ниско застрояване до 10 м.“ В архивния кадастрален план имотът бил заснет и нанесен като ПИ № *с описана графично изчислена площ от 545 кв. метра и изчислена площ от цифровия модел на този план от 559 кв. метра. Представена е извадка от разписен лист за обект „Зони по параграф 4 и чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ на територията на [населено място]“ от 1995 г. Имотът попада изцяло в обхвата на поземлен имот пл. № *, като в разписния лист е отбелязано, че е с „неустановен собственик“.

Предоставената за ползване земя на основание цитираното по-горе ПМС е била обобществена, поради което на основание чл. 10 ЗСПЗЗ е подлежала на възстановяване по реда на този закон. По делото не се твърди, нито се установява да са заявени реституционни претенции относно процесния имот и същият да е възстановен на правоимащи лица по реда на ЗСПЗЗ, нито се установява ищецът да е изкупил имота по реда и при условията на пар. 4а – пар. 4к ПЗР ЗСПЗЗ.

От правна страна искът е приет за неоснователен поради неосъществяване на заявеното придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС към предявяване на иска на 1. 06. 2022 г.

Съдът е приел, че процесният имот е станал общинска собственост на 13. 03. 2007 г. (с индивидуализацията му с влизане в сила на ПНИ), на основание чл. 19, ал. 1, изр. Второ ЗСПЗЗ. По аргумент от чл. 3, ал. 3 ЗОС имотът е частна общинска собственост. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, се стопанисва от общината, а след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, земите стават общинска собственост. Разпоредбата следва да се тълкува в смисъл, че земя, останала след възстановяването е тази, за която не е подадено заявление за възстановяване. Същата земя представлява остатъчен фонд, който се придобива от общината и съответно тя има право да се разпорежда с нея. Съдът се е позовал на практика на ВКС - решение № 212 от 06.02.2017 г. на ВКС по гр. дело № 1493/2016 г., I г. о., решение № 203 от 18.10.2016 г. на ВКС по гр. дело № 1703/2016 г., I г. о., решение № 62 от 06.07.2020 г. на ВКС по гр. дело № 2517/2019 г., I г. о.

Прието е, че ползвателят упражнява фактическа власт върху имота въз основа на правно основание и има правното положение на „държател". Затова от 04. 08. 1980 г. до изменението на пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 28/1992 г. ищецът е имал правното положение на държател, а не на владелец по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС на процесния имот (решение № 30 от 12.03.2021 г.на ВКС по гр. дело № 1662/2020 г., I г. о.).

С факта на прекратяване на правото на ползване съгласно пар. 4, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, бившият ползвател продължава да има правното положение на „държател“ до момента, в който не демонстрира спрямо собственика намерението си да упражнява фактическата власт за себе си. А това в настоящия случай е възможно след влизане на плана на новообразуваните имоти в сила, доколкото за имотите, собственост на общината на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, издаване на заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ не е необходимо. Тоест, в случая придобивната давност за процесния имот в полза на ищеца би могла да започне да тече от 13.08.2007 г., когато той е бил индивидуализиран съгласно влезлия в сила план на новообразуваните имоти.

Към 13. 08. 2007 г. е действал наложеният с § 1 на ЗД ЗС (ДВ бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г.) мораториум върху придобиване по давност на недвижими имоти частна държавна и общинска собственост. С последващи изменения на този закон давността е спряла да тече до 31.12.2022 г. Разпоредбите на § 1, ал. 1 от ЗД ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от ЗР на ЗИД ЗС (ДВ бр. 7/2018 г.) са обявени за противоконституционни с решение № 3 от 24.02.2022 г. по конституционно дело № 16/2021 г. на Конституционния съд (ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.). Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ правните последици от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението на КС в сила – в случая от 8. 03. 2022 г. Съгласно решение № 3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело № 5/2019 г. на КС на РБ, обявеният за противоконституционен закон не се прилага спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, поради което в случая не следва да се приложи противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС (ДВ, бр. 7/2018 г.) и да зачете изтичането на придобивна давност за периода от 01.01.2018 г. до 18.01.2018 г. включително. От изложеното следва изводът, че за периода 13. 08. 2007 г. - 30.12.2017 г. и от 20.01.2018 г. до 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. Същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. (решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. дело № 1814/2021 г., II г. о.). По тези съображения въззивният съд е приел, че при определяне на изискуемия давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, ищецът може да се ползва само за периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и за периода след 08.03.2022 г. до 1. 06. 2022 г. (предявяване на иска), общата продължителност на които периоди е под изискуемия с разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС срок.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Дали земя, предоставена за ползване по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет представлява остатъчен фонд, който се придобива от общината по силата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, ако тази земя не е била включена в ТКЗС, ДЗС или в други, образувани въз основа на тях селскостопански организации и, следователно, не е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

2. Каква е възможността да се придобие по давност недвижим имот частна общинска собственост за периода 1. 06. 2006 г. – 1. 06. 2006 г. с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС и пар. 1 ЗД ЗС (обн. ДВ, бр. 46 и 105/2006 г.)

Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК.

Първият въпрос е решен в съответствие с редакцията на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и с практиката на ВКС, създадена във връзка с прилагането й. На възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат имоти, които са имали земеделски характер към образуване на ТКЗС, независимо от това дали са включени в ТКЗС, ДЗС, АПК или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации.

Цитираните от касатора във връзка с първия въпрос решения на ВКС са неотносими към процесния спор. В същите се приема, че не всички земи извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер, както и че дворните места биха могли да запазят селищния си характер и да не бъдат включвани в блок на ТКЗС. Приема се, също, че дворните места и след изключването им от регулация биха могли да запазят селищния си характер и да не бъдат включвани в блок на ТКЗС или причислени към ДПФ. Описаните категории имоти не подлежат на реституция по ЗСПЗЗ, не могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ и за тях не важи забраната на чл. 86 ЗС. В настоящия случая не е налице нито една от коментираните в коментираните решения на ВКС хипотези. Касае се за имот със земеделски характер към образуване на ТКЗС, който е бил предоставен за ползване на ищеца на основание акт по пар. 4, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ и който понастоящем е включен в терен по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Имотът е подлежал на придобиване от ползвателя, евентуално – на възстановяване на собствениците/наследниците на собствениците към образуване на ТКЗС, при условията на пар. 4а-4к ПЗР ЗСПЗЗ, за който имот е приложима нормата на чл. 19 ЗСПЗЗ.

Вторият въпрос е зададен общо, без връзка с конкретното дело и отговорът на същия изисква обсъждане на множество хипотези. С оглед на това не би могло да се приеме, че въпросът притежава характеристиките на общо основание по смисъла на ч. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на правилността му. Независимо от това, следва да се посочи, че изводите на въззивния съд не противоречат на посочената от касатора практика на ВКС. Вярно е, че въведената с разпоредбата на чл. 86 ЗС забрана за придобиване по давност на недвижими имоти частна общинска собственост отпада на 9. 11. 1999 г., с изменението на ЗОС, обн. ДВ бр. 96/1999г. За конкретния казус обаче това е без значение, тъй като е релевантно владението, осъществявано от 13. 08. 2007 г. (индивидуализацията на спорния имот с влизане в сила на плана на новообразуваните имоти) до предявяване на иска на 1. 06. 2022 г., когато придобивният срок спира да тече съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Дори да се приеме за вярна тезата на касатора, че по отношение на ищеца придобивният давностният срок е започнал да тече от 9. 11. 1999 г. (а не от одобряване на ПНИ на 13. 08. 2007 г.), то до предявяване на иска на 1. 06. 2022 г. срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС не би могъл да изтече. Това е така, защото владението от 9. 11. 1999 г. (отпадане на зобаната за придобиване по давност на вещи частна общинска собственост) до 31. 05. 2006 г. (спиране течението на придобивния давностен срок на основание пар. 1 ДР ЗДЗС), от 31. 12. 2017 г. до19. 01. 2018 г. (през който период не е действа мораториумът, установен с пар. 1 ДР ЗДЗС) и от 9. 03. 2022 г. до 01. 06. 2022 г. (предявяване на иска) не би могло да доведе до придобиване по давност на процесния имот, тъй като общата продължителност на владението е под установения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок, а след 01. 06. 2022 г. придобивният давностен срок е спрял да тече на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси.

При този изход на делото С. Д. Я. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК, вр. чл. 25 от Наредба за заплащане на правната помощ, да заплати на Столична община сумата 51, 13 евро (равностойността на 100 лв.) юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение