Определение № 148 от 03.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4727/2022 г.

Образувано е по частна жалба на Б. Р. А. срещу определение № 2530 от 12.10.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2688 /2022 г. на Софийския апелативен съд, 2 с-в., с което е потвърдено определение № 11454 от 13.07.2022 г. по гр.д. № 6002 /2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на Б. Р. А. за освобождаване от задължението да заплати държавна такса в производството по делото. Въззивният съд е приел, че при формиране на волята си следва да съобрази всички факти, визирани в чл.83, ал.2 ГПК. В случая самият ищец твърди, че до момента е получил от ответника значителна сума пари в размер на 260 000 лева. Той е уговорил и заплатил на адв. А. възнаграждение в размер на 5 000 лева. От това следва логичен извод, че ищецът разполага със средства да понесе разходите по воденето на делото. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като няма значение, че ищецът е получил изключително големи суми, изплатени от ответника, а съдът е длъжен да съобрази финансовото и имотно състояние на страната към момента на искането за освобождаване от такси, а не към минал период. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В изложението за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател извежда следните въпроси: Към кой момент следва да се преценява имущественото състояние на страната, поискала освобождаване от държавни такси и следва ли да се взема предвид получени суми в минал период? Трябва ли съдът да търси къде и как са похарчени получените суми, за да прецени възможността да се заплаща държавна такса? Фактът, че страната е ангажирала адвокатска защита и е внесла адвокатско възнаграждение и в договорения размер основание ли е за отказ да и се признае правото за освобождаване от внасяне на държавна такса? В изложението жалбоподателят не обосновава допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Но в частната жалба се твърди противоречие по последния въпрос с определение № 612 /12.08.2010 г. по ч.т.д. № 546 /2010 г. и с определение № 318 /12.07.2012 г. на II г.о. Първите два въпроса не са обуславящи. Въззивният съд не е оставил искането за освобождаване от държана такса без уважение поради преценка на предпоставките за освобождаване към минал момент, нито защото е търсил къде и как са похарчени получените суми. Въззивният съд е оставил искането без уважение въз основа на преценка на твърдените от самия ищец обстоятелства, визирани в разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК, между които (в исковата молба), че ищецът е получил от ответника сумите 260 000 лева и пет пъти по 35 000 лева (175 000 лева) в периода от 02.04.2015 г. до 28.01.2020 г. (ищецът твърди, че е получил общо 435 000 лева за период по-кратък от 4 години малко преди предявяване на иска), но не е получил остатъка от дължимата печалба и иска ответника да бъде осъден да му заплати 70 000 лева по посочена негова банкова сметка (същевременно твърди, че не притежава паричен влог). Третият въпрос може да се приеме за обуславящ, тъй като това е едно от обсъдените от въззивния съд обстоятелства. Но не е разрешен в противоречие с двете посочени определения, тъй като това не е единственото обстоятелство, което е мотивирало въззивния съд да откаже освобождаване на ищеца от задължението да заплати държавна такса и тъй като в посочените определения на ВКС е прието, че въпросът дали ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение е едно от обстоятелствата, които имат значение за преценка на неговото имуществено състояние. В по-късното по време определение (№ 318 /12.07.2012 г. по гр.д. № 293 /2013 г., на II г.о.) е даден по-пълен отговор на правния въпрос, като е прието, че съдът следва да извърши преценката си с оглед на всички обстоятелства, изброени в чл.83, ал.2 ГПК, вкл. като съпостави размера на платеното адвокатско възнаграждение с цената на иска /дали същото е в минималния размер или значително го надхвърля/ и с размера на дължимата държавна такса, както и с възможностите на лицето наред с платеното адвокатско възнаграждение за заплати и съответно дължимата държавна такса. Имущественото състояние на лицето може да позволява заплащане на адвокатско възнаграждение в минимален размер, поради което и лицето не е поискало правна помощ, но да не позволява заплащане на държавната такса, особено ако същата е значителна. Освен това съдът е длъжен да вземе предвид и обстоятелствата около заплащането на адвокатското възнаграждение, вкл. и договорения начин на плащане. По същество ВКС отново е отбелязал извода си, че съдът следва да прецени всички обстоятелства около договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение по сключен по делото договор за правна защита и съдействие. В конкретния случай е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение преди завеждане на делото в размер на 5 000 рева в брой, което значително превишава минималния размер от 2 630 лева, изчислен съгласно действащата към този момент (датата върху пълномощното е 30.05.2022 г.) разпоредба на чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (нататък и НМРАВ), същевременно дължимата държавна такса, за която ищецът твърди, че няма възможност да плати, е 2 800 лева. Или: платеното от ищеца адвокатско възнаграждение е в размер, който е значително по-висок от минимално определения и незначително по-нисък от сбора на минимално определения и дължимата държавна такса, която ищецът твърди, че не може да плати. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с приетото в посоченото определение за значението на уговорения и заплатен размер на адвокатското възнаграждение за преценка на имущественото състояние на ищеца, нито пък въззивният съд е основал преценката си единствено на този факт, той е съобразил и твърденията на ищеца за получаване на значителни по размер парични суми в период, който непосредствено предхожда момента на предявяването на иска (и липсата на твърдения, че тези суми не се намират в имуществото на ищеца (липсата на твърдения, че са похарчени). Така при съвкупна преценка е обоснован извод за недоказаност на твърденията за липса на възможност за заплащане на държавна такса. Крайният извод на настоящия състав е, че по обуславящия въпрос липсва противоречие с разрешенията в посочените определения на ВКС, поради което не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Воден от изложеното съдът