Определение № 60597 от 09.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 90/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Ц. Д. срещу решение №12057 от 06.10.2020г. по в.гр.д. №1609/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение от 03.01.2020г. по гр.д.№4977/2019г. на Софийски градски съд, ГО, І - 28 състав, е отхвърлен предявеният от М. Ц. Д. против ЗК „Лев инс” АД, [населено място], иск по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумата 5 500 лева до размера от 15 000 лева, съставляващи обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 22.07.2017г., ведно със законната лихва от 25.04.2018г. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на М. Ц. Д. за разликата над 15 000 лева до предявения като частичен размер от 80 000 лева, решението на Софийски апелативен съд не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, без да са взети предвид действително претърпените от нея вреди. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид интензитета и продължителността на болките и страданията й вследствие претърпените травми, както и това, че процесното ПТП е източник на негативни емоционални преживявания и състояния, продължаващи и до днес. Ответникът ЗК „Лев инс” АД, [населено място], поддържа, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие процесното ПТП възлиза на 7 000 лева. Съобразил е вида на претърпяната от нея травма – дисторзия на шията и контузия на главата, отчел е причинените интензивни болки и страдания за срок от 14 дни, продължителността на периода на възстановяване – 40 дни, неудобството от носенето на шийна яка, както и възрастта на пострадалата в момента на произшествието - 41 години. Приел е за недоказано от събраните по делото доказателства настъпването на една от сочените от ищцата травми, а именно мозъчна контузия. Съобразил е обострянето от травмите на съществуващите дегенеративни промени в шийната област на ищцата, както и изживяването на стресовата ситуация от ищцата с прояви на хиперсензитивност и раздразнителност. Отчел е също и икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите. Касационната жалбоподателка е обосновала допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос за приложение на принципа за справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателката се позовава на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г. Твърди в изложението, че съдът не е отчел интензитета, продължителността и характера на претърпените от нея болки и страдания, както и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално- икономическото развитие в страната, чиято проявна форма са лимитите на застрахователната отговорност към релевантния за определяне на обезщетението момент. Поставеният въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.432 ал.1 от КЗ, но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В случая при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил възрастта на пострадалата, вида на настъпилите телесни увреждания, както и продължителността на възстановителния период. Отчел е и претърпените от нея негативни емоционални преживявания, свързани с тревожност и дистрес, като се е позовал и на изводите на вещото лице, изпълнило съдебно – психологичната експертиза, че преживяното от пострадалата не покрива критериите за посттравматично стресово разстройство вследствие на произшествието. Също така е изтъкнал, че е налице възстановяване, като според вещото лице наличната психовегетативна симптоматика се свързва с депресивност и тревожност и не се намира в пряка причинно – следствена връзка с преживяното ПТП, а с външни фактори, намиращи се в ежедневието на ищцата. Относно значението на лимитите на отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за размера на обезщетението за неимуществени вреди е формирана задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. №619/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. №916/2011г. на ВКС, I т.о. и други. Прието е, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да отчита, наред с всички други обстоятелства, и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; при прилагане на критерия по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Обезщетението се определя съобразно действително претърпените неимуществени вреди, като лимитът на отговорността на застрахователя е само един от елементите за формиране на размера му, който следва да се отчете в съвкупност с всички останали критерии. В случая решаващият съд е съобразил икономическите условия в страната към датата на настъпване на произшествието, следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на спора касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд