Определение № 274 от 22.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 36/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 2245 от 27.09.2023 г. по ч. гр. д. № 2411/2023 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено определение № 5223/04.05.2023 г. по гр. д. № 16905/2021 г. на Пловдивския районен съд, с което е прекратено производството по делото, образувано по искова молба на „Рамакар“ ЕООД против Апостол С. Б., С. А. Б., П. А. Д. и „Старт инвест“ ЕООД.

Въззивният съд е обсъдил твърденията в исковата молба: че „Рамакар“ ЕООД е собственик на ПИ с идентификатор [№] по действащата КК и КР на [населено място] на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт[№]29.12.2015 г.; че праводателите му А. Д. и Е. Д. са придобили имота от „ТРТ Инвест“ ЕООД с договор за покупко-продажба от 16.12.2014 г.; че с влязло в сила решение по т. д. № 879/2014 г. на ПлОС договорите, въз основа на които „ТРТ Инвест“ ЕООД и неговите праводатели са придобили правата си върху процесния имот (чийто първоначален собственик е ответникът „Старт инвест“ ЕООД) са обявени за относително недействителни спрямо сегашните ответници Апостол С. Б., С. А. Б., П. А. Д.; че исковата молба по това дело е вписана с акт [№], том 15/12.12.2014 г. на СВ П., както и че ищецът и неговите преки праводатели Д. са придобили имота след вписването. Твърди се също, че срещу имота на ищеца било насочено принудително изпълнение по изпълнително дело № 20218210400974 по описа на ЧСИ П. И. с рег. № 821, взискатели по което са СЕГАШНИТЕ ответници – физически лица, а длъжник – ответното дружество. Насочвайки изпълнението срещу имота на ищеца взискателите се позовавали на влязлото в сила съдебно решение по чл.135 ЗЗД, а ищецът счита, че то му е непротивопоставимо, тъй като е добросъвестен приобретател на имота, доколкото в издадените от Службата по вписванията удостоверения исковата молба по чл.135 ЗЗД не е била отразена и е нямало как той и неговите праводатели да знаят за воденото дело.

Въз основа на тези твърдения въззивният съд е приел, че са предявени два иска – отрицателен установителен с правна квалификация чл.440 ГПК – за установяване, че един от ответниците, длъжник по изпълнителното дело, не е собственик на процесния имот, и втори положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК - че ищецът е собственик на този имот.

Прието е, че правният интерес от провеждане на иска по чл.440 ГПК е налице при две кумулативни процесуални предпоставки – вещите, предмет на изпълнението, да не са във фактическа власт на ищеца и срещу тях да е насочено изпълнението, а материалноправна предпоставка за уважаването на иска е доказването, че правото на собственост принадлежи на ищеца. С исковата претенция по чл.440 ГПК се отрича, че правото, върху което е насочено принудителното изпълнение, принадлежи на длъжника, но това отричане на правата на длъжника се обосновава с твърдението в обстоятелствената част на иска, че правото принадлежи на ищеца. / определение № 184/13.03.2013 г. по ч. гр. д. № 50/13 г. на ІІІ гр. о. /. Искът по чл.440 ГПК е отрицателен установителен, насочен към това да се отрече, че правото, към което е насочено изпълнението за събиране на парично вземане, принадлежи на длъжника, т. е. целта на този иск е да се отрече възможността да се насочи изпълнение върху имущество, което не принадлежи на длъжника. За да е допустим този иск е необходимо кумулативното наличие на две процесуални предпоставки: (1) изпълнителното производство да е започнало, да не е приключило и да е насочено изпълнение към имуществото, предмет на иска, както и (2) ищецът да не е във владение на имота, в който случай ще следва да защитава правата си посредством обжалване действията на съдебния изпълнител. / определение № 151 от 5.06.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7430/2014 г., II г. о., ГК/. При уважаване на този иск ще се прекрати изпълнението върху това имущество на основание чл.433, ал.1, т.7 ГПК – определение № 184 от 13.03.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 50/2013 г., III г. о., решение № 96 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 1076/2011 г., I т. о., определение № 214 от 23.04.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 187/2009 г., I г. о. и определение № 522 от 23.09.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 380/2010 г., IV г. о.

Прието е, че допустимостта на предявените положителни искове за установяване правото на собственост на ищеца е обусловена от наличието на правен спор по отношение на заявеното от ищеца право. Ищецът не твърди такъв спор да е налице. Ответниците изрично заявяват, че не оспорват собствеността му.

Допустимостта на предявените отрицателни установителни искове по чл.440 ГПК е обусловена от засягане правата на ищеца от принудително изпълнение на чуждо парично задължение, което неоснователно е насочено срещу имот, непринадлежащ на длъжника. Прието е, че в разглеждания казус не се твърди изпълнението да е насочено срещу имота като собствен на длъжника, а поради това, че сделката, с която длъжникът се е разпоредил с имота, е обявена за недействителна спрямо взискателя, а ищецът е последващ приобретател на имота, придобил правата си след вписване на исковата молба. Очертаният между страните правен спор не се отнася до правото на собственост върху процесния имот, а до това дали са противопоставими на ищеца правата, признати с влязло в законна сила решение по чл.135 ЗЗД. Искът с правна квалификация чл.135 ЗЗД няма вещноправно действие. При уважаването му прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя - ищец по настоящото производство. Няма спор в съдебната практика, че при успешното провеждане на този иск кредиторът по паричното вземане получава възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в патримониума на лице, което е трето на сделката, от която произтича вземането на кредитора. Липсва интерес от провеждането на иска по чл.440 ГПК, тъй като ищецът е във владението на процесния имот.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че описаният в исковата молба правен спор не би се разрешил нито с отричане собствеността на длъжника по изпълнителното дело, нито с признаване правото на собственост на ищеца. Липсва правен интерес от предявените установителни искове, поради което правилно районният съд е прекратил производството по делото като недопустимо.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищеца „Рамакар“ ЕООД.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК – недопустимост на обжалваното определение. Според жалбоподателя не е предявяван отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК, а решаващите мотиви на въззивния съд са свързани с такъв иск.

Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е свързано със следните въпроси:

1. За допустимостта на установителния иск необходимо ли е всякога интересът да е непосредствен, или е достатъчно той да е евентуален;

2. Налице ли е правен спор, ако ответниците не оспорват правото на собственост на ищеца, но с предприетите действия застрашават същото, а за в бъдеще тези действия могат да доведат до загубване на правото на ищеца;

3. За да е допустим иск за защита на гражданско право, достатъчно ли е ищецът да твърди, че притежава право, чието съществуване и/или упражняване би било осуетено от действията и претенциите на ответната страна, т. е. достатъчно ли е да е налице твърдение за конкуренция на права върху един и същи обект от двете страни по спора;

4. Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.279, изр.2 ГПК в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд;

5. Обжалването с частна жалба на първоинстанционно определение за прекратяване на делото въззивно ли е по естеството си и въззивният съд действа ли в правомощия на съд при пълен въззив.

6. Какъв е пътят за защита срещу валидността и допустимостта на вписването на искова молба по чл.135 ЗЗД от гледна точка на съблюдаване изискванията на закона от страна на третите лица със самостоятелни права на собственост върху имота, съответно налице ли е правен интерес от използване на исковия ред на защита чрез установителен иск за собственост по чл.124 ГПК;

7. Оспорване валидността и допустимостта на вписването на искова молба по чл.135 ЗЗД, което вписване предхожда по време придобивната сделка на праводателите на ищеца, съответно придобивната сделка на ищеца, и който П. иск е основание за насочване на принудително изпълнение спрямо процесния имот, собственост на ищеца като трето за изпълнението лице, обосновава ли правния интерес от заявения положителен установителен иск за собственост по чл.124 ГПК;

8. Правният спор дали придобиване на имот след вписване на искова молба по чл.135 ЗЗД, което вписване е оспорено като порочно и недопустимо от ищеца-трето лице приобретател, е непротивопоставимо на ищците по П. иск, обосновава ли липса на правен интерес за ищеца ищеца-трето лице приобретател от завеждане на положителен установителен иск за собственост по чл.124 ГПК, или обратното – правен интерес е налице.

По първите три въпроса въззивното определение влизало в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, което следвало да се тълкува по-широко в частта за правния интерес от установителен иск за собственост, както и с определение № 464 от 21.06.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 595/2023 г., I т. о. и определение № 288 от 16.06.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 108/2010 г., I г. о., а по останалите пет въпроса противоречието било с решение № 133 от 7.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3439/2018 г., II г. о. и т.4 на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС.

Отделно по част от въпросите се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Въззивното определение било и очевидно неправилно поради приетата от въззивния съд процесуална конструкция за едновременно предявени положителен и отрицателен установителен иск, което било недопустимо, както и поради неправилния извод, че иск по чл.440 ГПК е недопустим тогава, когато ищецът е във владение на спорния имот.

Ответниците Апостол С. Б., С. А. Б. и П. А. Д. оспорват частната жалба. Считат, че не са налице поддържаните основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция, което подлежи на контрол от ВКС в производство по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Не съществува вероятност въззивното определение да е процесуално недопустимо като постановено по непредявен иск по чл.440 ГПК. Твърденията на ищеца, че е собственик на имот, засегнат от принудително изпълнение за чужд дълг, и насочването на иска срещу взискателите и длъжника в изпълнителното производство, сочат на иск по чл.440 ГПК.

Налице е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по третия въпрос, който следва да бъде уточнен от ВКС съобразно спецификата на конкретното дело и възможността, посочена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът придобива следното съдържание: За да е допустим иск по чл.440 ГПК достатъчно ли е ищецът да твърди, че срещу негов праводател успешно е проведен иск по чл.135 ЗЗД и по влязлото в сила решение се провежда принудително изпълнение, но това решение му е непротивопоставимо, тъй като той е трето добросъвестно лице, придобило права върху същия имот преди вписване на исковата молба за обявяване на относителната недействителност.

По поставения въпрос настоящият състав на ВКС приема следното:

В мотивите на т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по т. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че искът по чл.440 ГПК предоставя защита на трето лице в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на това лице. Правният интерес от този иск произтича от твърдението на третото лице, че негово право е засегнато от предприетите изпълнителни действия. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Поради това, за да е допустим искът, освен посочените по-горе предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило. Правото на иск по чл.440 ГПК не е поставено в зависимост от това дали ищецът се намира във владение на имота или не.

Следователно същинската цел на иска по чл.440 ГПК е да се отрече правото на принудително изпълнение върху конкретна вещ, за която ищецът, трето за изпълнителното производство лице, заявява самостоятелни права, които отричат правата на длъжника и с това отричат правото на взискателя да насочи изпълнение върху вещта за събиране на паричното си вземане от длъжника.

Когато се провежда изпълнение върху имота, предмет на уважен иск по чл.135 ЗЗД, взискател е увреденият кредитор, а длъжник – лицето, извършило увреждащата сделка. Приобретателят по тази сделка е длъжен да търпи изпълнение върху придобития имот – в този смисъл мотивите на т.1 на Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГТК и т.1 на Тълкувателно решение № 2 от 9.07.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК. Когато от своя страна приобретателят се е разпоредил с имота в полза на трето лице, то също ще търпи изпълнението, ако сделката, от която черпи права, е вписана след вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД. Този извод следва от разпоредбата на чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД. Същото важи и за последващите приобретатели. В мотивите на т.3 от Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГПК на ВКС е прието, че правилото на чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД дава защита на кредитора и спрямо последващите приобретатели, придобили права върху имуществото от лицето, с което длъжникът е договарял, ако са недобросъвестни или са се облагодетелствали безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Ако прехвърлянето на правата е извършено след вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, съгласно чл.226 ал.3 ГПК обявената недействителност на сключената от длъжника сделка може да бъде противопоставена на последващите приобретатели, които са длъжни да търпят принудително изпълнение върху придобитите от тях права. Ако приобретателят, с когото длъжникът е договарял, се е разпоредил с имота преди вписването на исковата молба по иска по чл.135 ЗЗД, постановеното по този иск решение ще бъде непротивопоставимо на последващия приобретател, чийто акт е вписан преди вписване на исковата молба. И в този случай обаче по аргумент за противното от чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД извършеното прехвърляне ще бъде непротивопоставимо /относително недействително/ спрямо кредитора, ако приобретателят е недобросъвестен или е придобил безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Това разрешение следва да намери приложение и при прехвърляне на имуществото от лицето, в чиято полза се е разпоредил длъжникът, извършено преди предявяване на иска по чл.135 ЗЗД, когато исковата молба не подлежи на вписване.

Следователно, когато страни в изпълнителното производство са лица, обвързани от влязло в сила позитивно решение по чл.135 ЗЗД, изпълнението може да бъде насочено върху имота, предмет на увреждащата сделка. Ако този имот се намира в собственост на трето лице, придобило права от приобретателя по сделката, то може да се брани с иск по чл.440 ГПК само ако неговата придобивна сделка е вписана преди вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД. В тази хипотеза участието или неучастието на третото лице в производството по чл.135 ЗЗД е без значение, защото постановеното решение ще му е непротивопоставимо. Оттук произтича и правният интерес на това трето лице от иск по чл.440 ГПК, с който да заяви собствените си права, противопоставими на ищеца по чл.135 ЗЗД /взискател в изпълнителното проишзводство/ и съответно да отрече правото на принудително изпълнение върху имота. В тази хипотеза искът по чл.440 ГПК ще бъде допустим. Обратно, ако третото лице е вписало своето придобивно основание след вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, то ще бъде принудено да търпи изпълнение върху своя имот за чужд дълг и не разполага със защитата по чл.440 ГПК.

За допустимостта на иска по чл.440 ГПК има значение какво твърди ищецът. Ако твърди, че е придобил имота преди вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, искът ще бъде допустим, тъй като само поради реда на вписванията ищецът би могъл да отрече правото на взискателя да насочи принудително изпълнение върху неговия имот. Ако обаче твърденията са само, че в издадената от Службата по вписванията справка не е било отразено вписването на исковата молба по чл.135 ЗЗД, искът би бил недопустим, тъй като подобно обстоятелство няма значение за конкуренцията на права и няма да доведе до изключване на правото на взискателя да проведе принудително изпълнение, ако действително исковата молба по чл.135 ЗЗД е вписана преди вписването на придобивната сделка на третото лице, но това обстоятелство не е отразено в издадената справка.

По съществото на частната касационна жалба:

Неправилен е изводът на въззивния съд, че са предявени два иска – по чл.124 ГПК и чл.440 ГПК. Искът е един – по чл.440 ГПК. Неправилен е и изводът, че искът по чл.440 ГПК може да се проведе само от лице, което не се намира във владение на спорния имот. Този извод обаче не е решаващ.

Крайният извод на въззивния, че предявеният иск по чл.440 ГПК е процесуално недопустим, е законосъобразен, макар и по други съображения. Затова обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.

Ищецът „Рамакар“ ЕООД твърди, че първоначалният собственик на имота е „Старт инвест“ ЕООД, който с увреждаща сделка по нотариален акт № 82/09.01.2014 г. е прехвърлил имота на Б. А. М., а той от своя страна го е прехвърлил на „ТРТ инвест“ ЕООД с нотариален акт № 132 от 29.08.2014 г. Посочените лица са били ответници по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, предявен от Апостол С. Б., С. А. Б., П. А. Д. и „Старт инвест“ ЕООД, който е бил уважен. Исковата молба по този иск е била вписана на 12.12.2014 г. Твърди се, че ищецът „Рамакар“ ЕООД е придобил имота с нотариален акт [№] от 29.12.2015 г., а неговите преки праводатели А. и Е. Д. са го придобили на 16.12.2014 г. Твърди се също, че „Рамакар“ ЕООД и неговите праводатели А. и Е. Д. не са били привлечени като страни в производството по чл.135 ЗЗД. Те не могли да знаят за воденото дело, тъй като издадените удостоверения от Службата по вписванията по партидите на „Старт инвест“ ЕООД, Б. А. М. и „ТРТ инвест“ ЕООД не отразявали вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД.

Изложените твърдения не обосновават допустимост на предявения иск по чл.135 ЗЗД. Не се твърди, че придобивните основания на ищеца „Рамакар“ ЕООД и неговите преки праводатели А. и Е. Д. са били вписани преди вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД. Твърденията са други – че исковата молба е била вписана на 12.12.2014 г., но това вписване не фигурира в издадените удостоверения на Службата по вписванията и затова ищецът не е могъл да узнае за него. Подобни твърдения не могат да обосноват правен интерес от иск по чл.440 ГПК. Такъв правен интерес би бил налице само при твърдения, че ищецът и неговите преки праводатели са придобили имота и вписали придобивните си основания преди 12.12.2014 г. Такива твърдения в исковата молба няма. Данните по делото сочат обратното – съпрузите Д. са придобили спорния имот с нотариален акт № 77, вписан в Службата по вписванията с акт [№], том 104, дело № 18620/16.12.2014 г., т. е. след 12.12.2014 г. Придобивното основание на ищеца е вписано през 2015 г., също след вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД.

Само за пълнота следва да се посочи и аргумент, който произтича от съдържанието на удостоверенията на Службата по вписванията, на които ищецът се позовава. Всички те съдържат данни от книга „Прехвърляния“, т.е. от книгата по чл.33, б.“а“, вр. чл.4, б.“а“ от Правилника за вписванията, докато исковите молби, подлежащи на вписване, се подреждат в друга специална книга по чл.33, б.“б“ ПВп. Затова посочените удостоверения не съдържат необходимата информация за вписването на исковата молба по чл.135 ЗЗД, но това не означава, че тя не е била вписана, видно от другите доказателства по делото.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,