Определение № 4722 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 366/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 40 448/19.11.2025 година, подадена К. Д. С. и М. К. С.-Г., срещу решение № 1173/28.10.2025 година на Окръжен съд Пловдив, ХІV-ти състав, постановено по гр. д. № 1391/2025 година. С въззивното решение на Окръжен съд Пловдив е потвърдено първоинстанционното решение № 260 010/31.03.2025 година на Районен съд Пловдив, гражданско отделение, ХVІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 7312/2020 година с което е обявен за недействителен по отношение на Държавата, договора за дарение, обективиран в нотариален акт, вписан в СВ под № 152, том 107, вх. № 38695/19.11.2018 година, с който К. Д. С. дарява на дъщеря си М. К. С.-Г. 3/8 идеални части от дворно място в [населено място], [община], област Пловдив, цялото с площ от 220.00 м 2, съставляващо урегулиран поземлен имот № I-207 от кв. 21а по плана на същото село, заедно с 3/4 идеални части от североизточна самостоятелна секция с отделен вход от жилищна сграда–къща, със застроена площ на тази секция от 44.00 м 2, построена в това дворно място, при граници на имота: улица, имот № 208, имот № 209 и имот № 211. В подадената от К. Д. С. и М. К. С.-Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от Държавата, чрез ТД на НАП Пловдив срещу К. Д. С. и М. К. С.-Г. иск, с правно основание чл. 216, ал. 2, във връзка с ал. 1 т. 1 от ДОПК, да бъде отхвърлен или евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Пловдив. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по подадените касационни жалби Държавата, чрез ТД на НАП Пловдив е подал отговор с вх. № 45 070/23.12.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 1173/28.10.2025 година на Окръжен съд Пловдив, ХІV-ти състав, постановено по гр. д. № 1391/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено. К. Д. С. и М. К. С.-Г. са били уведомена за обжалваното решение на 03.11.2025 година, а подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 40 448/19.11.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че първоинстанционното производство е било образувано по искова молба от ТД на НАП Пловдив против М. К. С.-Г. и К. Д. С., с която бил предявен иск по чл. 216, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 1 от ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на Държавата на договор за дарение, обективиран в нотариален акт, вписан в СВ под № 152, 1 том 107, вх. № 38695/19.11.2018 година, съгласно който К. Д. С. дарявал на дъщеря си М. К. С.-Г. следните недвижими имоти: 3/8 идеални части от дворно място в [населено място], [община], област Пловдив, цялото с площ от 220.00 м 2, съставляващо урегулиран поземлен имот № I- 207 от кв. 21а по плана на същото село, заедно с 3/4 идеални части от североизточна самостоятелна секция с отделен вход от жилищна сграда-къща. В исковата молба се твърдяло, че С. бил длъжник по изпълнително дело, образувано за принудително събиране на публични вземания по ревизионен акт № Р-16001618005558-091-001/26.03.2019 година на ТД на НАП Пловдив за сумата от общо 88 201.40 лева. В хода на ревизионната проверка било установено, че С., заедно със съпругата си И. С., били извършили горепосочената безвъзмездна сделка. Два месеца преди датата на сделката, а именно на 17.09.2018 година, чрез съобщение на имейл адрес на С., съгласно електронната разписка за връчване, му била връчена заповед за възлагане на ревизия № Р-16001618005558-091-001/12.09.2018 година на ТД на НАП Пловдив за публични задължения за ДДС на „Орфей туризъм“ ЕООД, за които на основание чл. 19, ал. 1 от ДОПК отговарял той. За обезпечаване на бъдещите вземания по ревизионния акт било издадено постановление от 06.03.2019 година за налагане на предварителни обезпечителни мерки, с което бил наложен запор върху: вземане от трето задължено лице–НОИ–ТД Пловдив, за вземането над 250.00 лева месечно; запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касети, както и суми, в Банка ДСК ЕАД [населено място] и в ЦКБ АД [населено място]; запор върху притежавани ценни книги и безналични ценни книжа, вписани в регистъра на Централния депозитар, а именно: запор върху 25 броя акции с номинал 1.00 лев, издадени от БХК АД [населено място] и 200 броя акции, с номинал 1.00 лев, издадени от Корпорация за технологии и иновации АД [населено място]. Твърдяло се, че тези обезпечителни и последващите ги изпълнителни действия не били довели до пълно или съществено частично погасяване публичните задължения, установени с ревизионния акт. По изпълнителното дело било установено, че длъжникът С. нямал друго имущество, нито авоари по банкови сметки. С извършване на разпоредителната сделка се препятствала възможността за принудително събиране на дължимата от него сума за ДДС. С подадения от М. К. С.- Г. и К. Д. С. отговор на исковата молба предявеният иск бил оспорен като неоснователен. Те не оспорвали, че било образувано посоченото ревизионно производство, че по същото бил издаден ревизионен акт за сумата от общо 88 201.40 лева, а също така, че междувременно бил сключен горепосочения договор за дарение. Оспорвало се към датата на сделката- дарение, на К. С. да му била връчена по установения в закона ред заповедта за възлагане на ревизия. Твърдяло се, че той не бил уведомен и не знаел за започнатото ревизионно производство. По-конкретно се твърдяло, че електронния адрес, на който от ТД на НАП Пловдив твърдели, че му била връчена заповедта, не бил на С., че той нямал достъп до него и никога не го бил използвал служебно или за лични цели. Сочело, че в качеството си на физическо лице, не бил регистрирал електронен адрес за кореспонденция с НАП [населено място]. Към датата на изпращане и активиране на електронното писмо С. не бил нито собственик на дружествени дялове и/или управител на „Орфей Туризъм“ ЕООД, нито бил в трудово- правни отношения с дружеството, ако и въпросния имейл адрес да бил регистриран за кореспонденция с търговеца. Във връзка с това се сочело, че К. Д. С., в качеството си на физическо лице, винаги бил получавал и получава адресирани до него други книжа, изпратени от НАП [населено място], на регистрирания адрес за кореспонденция в агенцията: [населено място], [улица]. Както било посочено и във въззивната жалба на К. Д. С. и М. К. С.-Г., основният, спорен по делото въпрос бил относно това дали заповед за възлагане на ревизия № Р-16001618005558-091-001/12.09.2018 година била връчена С.. Това било така, тъй като, съгласно чл. 216, ал. 1, т.1 от ДОПК, недействителни по отношение на държавата били безвъзмездните сделки с имуществени права на длъжника, сключени след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. На лист 9-ти по първоинстанционното дело било налице удостоверение за извършено връчване по електронен път в ИС „Контрол“ на горепосочената заповед на имейл [електронна поща]. В удостоверението било отразено, че пратката била изпратена на 14.09.2018 година и била активирана от адресата на 17.09.2018 година. На същия имейл адрес бил връчен и ревизионния акт от 26.03.2019 година. Във връзка с ревизионния акт следвало само да се отбележи, че подадената от К. Д. С. жалба против същия била отхвърлена окончателно с влязло в сила на 24.04.2024 година решение № 1822/25.10.2023 година, постановено по адм. д. № 1761/2023 година на Административен съд Пловдив. Съгласно чл. 28, ал. 2 и чл. 29, ал. 4 от ДОПК, всяко лице можело да посочи пред органите по приходите електронен адрес за получаване на съобщения, на който да му бъдели изпращани такива при използване на квалифициран електронен подпис от подателя на съобщението. Също така, съгласно чл. 30, ал .6 от ДОПК, електронното съобщение се смятало за връчено, когато адресатът изпрател потвърждение за получаването му чрез обратно електронно съобщение, активиране на електронна препратка или изтеглянето му от информационната система на компетентната администрация. Удостоверение за извършено връчване по електронен път в ИС „Контрол“ било официален документ и се ползвало с формална доказателствена сила по отношение на факта, че заповедта за възлагане на ревизия е била изпратена на имейл [електронна поща] и на 17.09.2018 година препратката е била активирана от титуляра на имейл адреса, като се считало, че тя е била връчена на същата дата. Във въззивното производство били приети писмо от Директора на Дирекция „Обслужване“ при ТД на НАП Пловдив, заедно с приложена към него справка от софтуера за управление на приходите, от които било видно, че на 03.02.2016 година за К. С., в качеството му на физическо лице, въз основа на подадено от него заявление за издаване на персонален идентификационен код бил вписан електронен адрес за кореспонденция [електронна поща]. Тези документи били оспорени от страна на К. Д. С. и М. К. С.-Г. по аргумент на това, че едва от месец ноември 2021 година от НАП [населено място] била създадена възможност за заявяване онлайн на имейли за кореспонденция. Този довод бил неотносим към представените доказателства, тъй като в горепосоченото писмо изрично се сочело, че имейлът за кореспонденция на К. С. бил посочен от него при подаване на заявление за издаване на ПИК, а не онлайн. Съобразно с тези доказателства, въззивният съд намирал, че заповед за възлагане на ревизия № Р-16001618005558-091-001/12.09.2018 година била валидно връчена на С. на 17.09.2018 година- повече от два месец преди изповядване на сделката от 19.11.2018 година, с която той се бил разпоредил безвъзмездно в полза на дъщеря си с описания в съответния нотариален акт имот в [населено място]. С оглед на това следвало да се приеме също така, че били налице всички необходими предпоставки по чл. 216, ал. 1, т. 1 от ДОПК за прогласяване на тази сделка за недействителна спрямо Държавата. Във връзка с това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. Д. С. и М. К. С.-Г. са поискали въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса представлява ли съществено процесуално нарушение приемането от въззивният съд на доказателство, което не е ново по смисъла на чл. 266 от ГПК. По отношение на този въпрос се твърди противоречие между приетото от въззивният съд и даденото му в съдебната практика, обективирана в решение № 239/06.08.2025 година, постановено по гр. д. № 737/2024 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 129/06.08.2017 година, постановено по гр. д. № 4579/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 165/22.12.2017 година, постановено по гр. д. № 196/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. разрешение. С оглед на това се поддържа, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Сочи се, че представените пред въззивният съд от ТД на НАП Пловдив доказателства са съществували и са били известни на страната още в първоинстанционното производство, поради което са могли да бъдат представени в него, а за въззивната инстанция е важала забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК. За да се отговори на поставения от К. Д. С. и М. К. С.-Г., така като той е поставен трябва да се посочи, че поначало доказателство, което не е ново, по смисъла на чл. 266, ал. 2 от ГПК и е могло да бъде представено пред първата инстанция, не може да бъде представяно от страната пред въззивната инстанция и ако тя го приеме, ще е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Това е общото установено от закона правило за представянето на доказателствата пред въззивната инстанция. От същото обаче има изключения, при които доказателствата, които са могли да бъдат представени пред първата инстанция, могат да се представят пред въззивната такава. Съществуването на тази възможност е предпоставена от допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доказателствата-чл. 266, ал. 3 от ГПК. В конкретния случай в протоколно определение от 05.06.2025 година е посочено, че представените доказателства трябва да бъдат приети, тъй като при първоинстанционния съд бил повдигнат спор дали посоченият електронен адрес е адрес за кореспонденция на К. Д. С., но този спор не бил изяснен и с първоинстанционното решение, като липсвали мотиви, защо съдът приемал, че именно това бил адресът за кореспонденцията на С.. С оглед на това може да бъде направен извод, че въззивният съд е преценявал нарушения на първоинстанционният съд свързани с указанията относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях. С оглед на това поставеният от К. Д. С. и М. К. С.-Г. е общо формулиран, без да отчита възможните изключения от общото правило и връзката на същите с възприетото от въззивния състав на Окръжен съд Пловдив. Затова и доколкото в случая спорният въпрос е дали е било налице изключение от общото правило пред въззивната инстанция да не се представят доказателства, които са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд (като въпрос във връзка с това кога и при какви условия са налице такива изключения не е поставян) формулираният от К. Д. С. и М. К. С.-Г. въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Затова въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване, както по допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така и по това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При това предявеният срещу К. Д. С. и М. К. С.-Г. иск не е уважен само въз основа на представените пред въззивната инстанция доказателства. Последните са послужили само като допълнително основание съдът да обоснове решението си, наред с останалите събрани по делото доказателства и изключването им не би довело до различен правен резултат. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1173/28.10.2025 година на Окръжен съд Пловдив, ХІV-ти състав, постановено по гр. д. № 1391/2025 година по подадената срещу него К. Д. С. и М. К. С.-Г., касационна жалба с вх. № 40 448/19.11.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото К. Д. С. и М. К. С.-Г. ще трябва да заплати на ТД на НАП Пловдив сумата от 127.82 €, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение