Определение № 1445 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 474/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на М. И. Т., подадена чрез процесуалния ѝ представител адв. П. Т., против определение № 476 от 29.09. 2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 544 по описа на Окръжен съд - Пазарджик за 2022 г., с което е потвърдено определение № 319 от 25.05.2022 г., постановено по гр.д. № 240 по описа на Районен съд - Велинград за 2022 г., с което е прекратено производството по делото в частта, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД, като недопустимо. В частната жалба се подържа, че въззивното определение е неправилно и незаконосъобразно, като се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба – Д. И. Р., не взима становище по жалбата. Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От данните по делото се установява следното: За да се произнесе с обжалваното определение въззивният съд е приел, че с първоначалната си искова молба ищцата М. И. Т. е изложила обстоятелства, че дарила на ответника Д. И. Р., неин племенник, собствената си част от недвижим имот, представляващ дворно място и построената в него къща. Твърди, че е сключила сделката с нежелание, изпитвайки страх от ответника и неговото поведение, тъй като тя и майка ѝ били подложени на ежедневен тормоз. По тази причина ищцата счита, че договорът за дарение бил унищожаем и моли съдът да се произнесе в този смисъл. На следващо място излага твърдения, че договорът бил нищожен, тъй като мотивът, поради който дарението е направено, противоречи на закона и добрите нрави. Въззивната инстанция е приела, че главният иск, формулиран в исковата молба, е на основание чл. 30 ЗЗД, а в условията на евентуалност е предявен и иск по чл. 226, ал. 3 ЗЗД. Исковата молба е била оставена без движение и в изпълнение на указанията за поправка на установените нередовности, ищцата е подала допълнителна молба, в която е уточнено, че главният иск е този по чл. 226, ал. 3 ЗЗД, а в условията на евентуалност е предявен искът за унищожаване на процесния договор на осн. чл. 30 ЗЗД. Производството пред първата инстанция е приключило с решение № 260047 от 02.03.2021 г. постановено по гр. д. № 163/2020 г. на Районен съд – Велинград, с което е обявен за частично нищожен на осн. чл. 226, ал. 3, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД договорът за дарение. С решение № 260136 от 23.06.2021 г., постановено от същия съд по същото дело, в производство по чл. 247, ал. 1 ГПК е допусната поправка на ОФГ в постановеното решение № 260047 от 02.03.2021 г. по гр. д. № 163/2020 г. като в диспозитива на решението, след израза „до размера на 1/2 идеална част от дарения с него имот“ се добави „дворно място и целия първи етаж, без гаража“. Постановеното първоинстанционно решение е обжалвано и с решение на въззивната инстанция по в.гр.д. № 740/2021 г., така постановените решения са обезсилени и делото върнато на друг състав на районния съд за произнасяне по предявените искове въз основа на изложените обстоятелства. Съдът е мотивирал решението си освен с произнасянето в повече от поисканото и с констатациите, че произнасянето не е по предявените искове така, както са формулирани в исковата молба на ищцата и на основание заявените от последната факти и обстоятелства, с които обосновава претенциите си за нищожност, а при условията на евентуалност и унищожаемост на договора за дарение. След връщане на делото първоинстанционният съд, съобразявайки и изложеното в мотивите на въззивната инстанция е оставил исковата молба без движение, като е дал указания за идивидуализиране на имота. Указанията са изпълнени с депозираната от ищцата молба-уточнение от 18.05.2022 г., в която е преповторен и съответно петитума по чл. 226, ал. 3 ЗЗД и в условията на евентуалност – чл. 30 ЗЗД. В молбата е посочено, че прогласяването нищожността на договора за дарение се иска и поради липса на основание. Въззивният съд е приел, че има съществена разликата между обстоятелствата, на които ищцата се позовава, предявявайки иск с правно основание чл. 226, ал. 3 във връзка с чл. 26, ал. 1 предл. първо и второ ЗЗД, и тези по чл. 26, ал. 2 предл. четвърто ЗЗД. По тази причина съдът е счел, че ищцата не може да заяви тази си претенция за първи път при повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд, тъй като изменение на иска в този смисъл по реда на чл. 214 ГПК чрез добавяне на ново основание към вече заявеното е недопустимо към този момент. Въз основа на тези мотиви въззивният състав е потвърдил определението на районния съд, с което прекратява производството по иска с осн. чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД като недопустимо. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, е посочено касационното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Поддържа се, че въззивното определение е вероятно недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по дължимостта на разноските и очевидно неправилно в основната си част, като са изложени доводи за правилността на обжалваното определение по същество. Квалифицираната форма на неправилност „очевидната неправилност“ е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол - анализ или съпоставяне на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. 3атова и според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидно неправилен ще бъде само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл („contra legem“), приложена е несъществуваща или отменена правна норма („extra legem“), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Явната необоснованост предполага грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В случая нито един от тези квалифицирани състави не е налице. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, каквато е и сочената от касатора хипотеза, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност“ по см. на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Въззивният състав е приел, че допълнителното основание за нищожността на договора за дарение по чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД е наведено едва при второто разглеждане на делото от първата инстанция, което действително е недопустимо по смисъла на чл. 214 ГПК. По отношение на твърдението на касаторката, че относно възражението им по дължимостта на разноските обжалваното определение е вероятно недопустимо, следва да се посочи, че въззивният състав не се е произнасял по същество, а единствено е посочил, че приложимият процесуален ред е този по чл. 248 ГПК. Доколкото не се е произнасял по същество не може да е налице вероятна недопустимост на акта. Останалите твърдения, че съдът не е изпълнил задължението си да върне делото за провеждане на процедурата по чл. 248 ГПК, то същите се отнасят до правилността на определението и евентуално допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, и по тях отношение настоящата инстанция би могла да вземе единствено на следващ етап от производството след като бъде допуснато касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение