Определение № 2571 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4561/2022 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. И. Л., чрез пълномощника му адв. Д. Д. срещу въззивно решение № 262079, постановено на 23.06.2022 г. по в. гр. д. № 16677/2019 г. по описа на Софийски градски съд, IV „Г“ въззивен състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение за допускане извършването на съдебна делба между съделителите Й. Н. В., К. Н. М. и Х. Н. М. на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 646 кв. м., съставляващ парцел *-* в кв. 28а, в местността „С.“ по предходен план, при описани граници, при следните квоти: за Й. Н. В.– 1/2 ид. ч., за К. Н. М.– 1/4 ид. ч., за Х. Н. М. – 1/4 ид. ч. К. е трето лице – помагач на ответника Й. Н. В.. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния материалноправен въпрос, формулиран от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС: не е ли налице хипотезата на недопустимост на делбата, когато в имота е построена сграда, индивидуална собственост на един от съсобствениците, в случая третото лице - помагач. Сочи се противоречие с ППВС № 2/04.05.1982 г. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК съделителите К. Н. М. и Х. Н. М. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: К. и Х. М. са предявили срещу Й. В. искове за делба на процесния недвижим имот, с твърдението, че ответникът е единствен наследник по закон на Г. В., който въз основа на договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя от 1968 г. е построил двуетажна жилищна сграда върху парцел *-* в кв. 28а, с площ 310 кв. м. В отговора на исковата молба ответникът не е оспорил съществуването на съсобственост върху процесното дворно място и дяловете на страните в нея. Въвел е твърдение, че притежава в изключителна собственост двуетажна масивна жилищна сграда, построена в него, с оглед на което делбата на процесния имот е недопустима /същият представлява обща част/. Установено е, че с нотариален акт № 168/1981 г. за собственост на недвижим имот, придаден по регулация, Г. В. е признат за собственик на празно дворно място от 240 кв. м., от имот пл. № *, и на празно дворно място от 78 кв. м., от имот пл. № *, собственост на М. А., които съгласно регулационния план от 1955 се придават към парцел * в кв. 28а по плана на [населено място], собственост на държавата, върху който има отстъпено право на строеж на същия. През 1993 г., с договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, Г. В. е прехвърлил на А. и Н. М. /родители на ищците/ правото на собственост върху сградата, заедно с отстъпеното право на строеж върху дворното място - парцел *-* в кв. 28а, с площ 628 кв. м., който е развален с влязло в сила на 27.12.2011 г. съдебно решение. С договор от 03.11.1997 г. А. и Н. М. са закупили от общината парцел * – ОбНС в кв. 28а, с площ 310 кв. м., като през месец декември 1997 г. са прехвърлили на синовете си по един етаж от двуетажната жилищна сграда, заедно с 1/2 ид. ч. от имота, върху който е построена същата. С влязло в сила съдебно решение е признато за установено по отношение на ответниците А. и Х. М., че Й. В. е собственик на първия етаж от жилищната сграда, заедно с 1/2 ид. ч. от правото на строеж върху държавна земя и на 1/2 ид. ч. от 320 кв. м. от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо УПИ *-* в кв. 28а, с идентификатор *** и с площ 646 кв. м., като същите са осъдени да предадат владението им. Признато е за установено по отношение на ответника К. М., че Й. В. е собственик на втория етаж от жилищната сграда, заедно с 1/2 ид. ч. от правото на строеж върху държавна земя и на 1/2 ид. ч. от 320 кв. м. от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо УПИ *-* в кв. 28а, с идентификатор *** и с площ 646 кв. м.,, като същият е осъден да предаде владението им. В хода на първоинстанционното производство /на 16.04.2019 г./ Й. В. е продал на Р. Л. „поземлен имот с идентификатор ***, с площ 646 кв. м., за който върху 310 кв. м. е отстъпено право на строеж върху държавна земя, а върху 336 кв. м. продавачът притежава право на собственост по регулация“, заедно с построената в него жилищна сграда, гараж и селскостопанска сграда. Купувачът е конституиран в процеса като трето лице – помагач, предвид липсата на съгласие на страните за заместване на праводателя. С обжалваното решение е прието, че между страните съществува съсобственост при равни права, както и че са налице предпоставки за допускане на делбата на поземления имот при посочените в решението квоти. Обоснован е извод, че не е налице хипотезата на ППВС № 2/1982 г., т. 1, б. „в”. Възражението за недопустимост на предявения иск за делба, въведено във въззивната жалба от настоящия жалбоподател, е счетено за неоснователно. Предявеният иск за делба е приет за допустим по съображения, че в случая дворното място не представлява обща част, поради което не съществува пречка да се допусне делба на същото. Възприета е съдебната практика, в която е посочено, че при действието на ЗУТ е отпаднало тълкуването, дадено в ППВС № 2/1982 г., т. 1, б. „в” и б. „д”, основано на нормите на чл. 58, ал. 1 и чл. 61, ал. 4 ЗТСУ /отм./ за недопустимост на делбата поради предназначението на парцела за застрояване от съсобствениците и делбата на съсобствен УПИ е недопустима, само ако същият е застроен с обекти, индивидуална собственост на собствениците на терена, тъй като в този случай земята е обща част или в случай че съобразно нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ /нова – ДВ, бр. 17 от 2009 г./ е възможно съсобственикът, който не притежава отделен обект, да извърши застрояване без съгласието на съсобствениците, които притежават, започнали са или имат права за съответно строителство в имота на самостоятелен обект. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението материалноправен въпрос, който е свързан с допустимостта на делбата в настоящата хипотеза. Правото за делба се поражда от всяка имуществена общност, щом като тя е дялова, т. е. обикновена съсобственост. Когато е налице съсобственост на терена и на построената върху него сграда, може, в рамките на поисканото от ищеца, който определя пределите на търсената защита, да се дели само общият имот или само общата сграда в него, освен ако имотът е неделим. Изводът следва от общата система на закона, според която земята и построената върху нея сграда са отделни имоти, отделни вещи - чл. 63, ал. 1, 2 и 3 ЗС; чл. 92 ЗС, съдържащ оборимото предположение, че собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, освен ако е установено друго. Затова, ако недвижимият имот като съвкупност от земя и сгради, е съсобственост на няколко лица, съсобствениците могат да искат делбата не само едновременно, т. е. на терена и на сградата, но и разделено - на терена независимо от сградата и на сградата независимо от терена, при ограничението на чл. 38, ал. 3 ЗС. При положение /в случая то е безспорно установено по делото/, че не всички съсобственици имат самостоятелни обекти /ищците не притежават сграда в индивидуална собственост/, дворното място не представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Не е налице недопустимост на делбата с оглед естеството или предназначението на делбения имот. В цитирания смисъл са решение № 380 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 104/2010 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 87 от 07.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 825/2010 г. на второ г. о., на които се е позовал и въззивният съд при обосноваване на решаващите си изводи. С т. 1, б. „в“ ППВС № 2/1982 г. са дадени указания за недопустимост на делбата на парцел, застроен със сграда или за който е дадено разрешение на един от съсобствениците за застрояване. Те са свързани с приложението на нормата на чл. 58 ЗТСУ /отм./, съгласно която строежи в съсобствен парцел, предназначен за малкоетажно или средноетажно жилищно или вилно застрояване, могат да се разрешават по искане на един или повече от съсобствениците, без съгласие на останалите, въз основа на архитектурен проект за цялостно застрояване, по който всеки съсобственик може да получи отделен жилищен или вилен обект. Даденото тълкуване понастоящем не намира приложение, доколкото при сега действащата регламентация по чл. 183 ЗУТ в съсобствен урегулиран поземлен имот може да се извърши нов строеж, надстрояване или пристрояване от един или повече съсобственици въз основа на договор в нотариална форма с останалите собственици. Изводът на въззивния съд, че не е налице недопустимост на делбата с оглед естеството или предназначението на застроения урегулиран недвижим имот, е в съответствие с цитираната по-горе съдебна практика, която се възприема и от настоящия състав. Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване. Касаторът дължи на ответниците по касация направените разноски в производството пред настоящата инстанция, които са в размер на 1 500 лв. /заплатено адвокатско възнаграждение/. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение