Определение № 788 от 17.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2139/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от синдика на „Контракт инвест“ ООД /в несъстоятелност/ - А. К., срещу въззивното решение № 29/12.05.2025г., постановено по в.т.д. № 15/2025г. на Апелативен съд - Бургас, с което след отмяна на решение № 260022 от 23.10.2024г. по т.д. № 82/2021г. на Окръжен съд – Бургас, е отхвърлен искът с правно основание чл.647, ал.3, т.1 ТЗ, предявен от „А и Л Търговско представителство“ ООД за обявяване за недействителна по отношение на кредиторите на „Контракт инвест“ ООД /в несъстоятелност/, извършената от длъжника сделка: договор за покупко - продажба, обективиран в нотариален акт № 73, том ХV, рег. № 17151, дело № 2674/2018 г. на нотариус с район на действие Районен съд Несебър, вписан в Служба по вписванията - Н. под № 62, том 27, дело № 5078/2018 г., с който „Контракт инвест“ ООД (н.) е продало на С. В. П., подробно описания имот, находящ се в [населено място], община Несебър, представляващ апартамент № А14, ет.0, в комплекс „Панорама бей“, разположен в поземлен имот с идентификатор № 1.1538.4.84.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено при съществени процесуални нарушения, и е необосновано и незаконосъобразно. В жалбата се изтъква като довод, че апелативният съд е обосновал решението си единствено на доказателства, представени от ответника П. при настъпила преклузия и поради това представляващи негодни доказателствени средства. Касационният жалбоподател твърди, че съдът не е обсъдил всички доводи и доказателства, ангажирани от страните. Сочи, че незаконосъобразно въззивният съд е възприел, че синдикът като процесуален субституент на кредиторите не е трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК досежно оспорването на достоверната дата на частните документи. Касаторът възразява срещу изводите на съда, че ответната страна е доказала симулация. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички представени и неоспорени доказателства?“, като касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, формираната с решение № 97/02.05.2019г. по гр.д. № 3457/2018г. на ВКС, 4 г.о., решение № 27/ 02.02.2015г. на ВКС по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, 4 г.о., решение №261/05.06.2015г. по т.д. № 2857/2013г. на ВКС, 1 т.о. и др.;

2. „Допустимо ли е съдът да обоснове решението си единствено на твърдения на ответника и на представени от него писмени доказателства, които са направени и представени по делото след приключване на двойната размяна на документи по търговски спорове и след настъпване на преклузията по чл. 370 ГПК и чл. 373 ГПК?“, по който въпрос се сочи противоречие с решение № 108/08.10.2015г. по т.д. № 2263/2014г. на ВКС, 2 т.о.;

3. „В производства, насочени към попълване на масата на несъстоятелността, синдикът, конституиран като задължителен съищец, представлява ли „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК и направени от него оспорвания относно достоверност на датите на частни документи следва ли да се опровергават от страната, която ги е представила по правилата на този текст?“, като касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 49/21.04.2021г. по т.д. №28/2020г. на ВКС, 2 т.о.;

4. „Допустимо ли е съдът да обосновава решението си въз основа на писмено доказателство, което не е представено в оригинал според хипотезата на чл. 183, ал.1 ГПК?“, по който въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 189/25.09.2018г. по гр.д. № 890/2018г. на 4 г.о. и решение №32/28.07.2022г. по т.д. №522/2021г. на 2 т.о. на ВКС.;

5. „Допустимо ли е въззивният съд служебно да се произнася относно частична нищожност на сделка, когато се касае за нищожност, обоснована от привидност на сделка, без никоя от страните да е въвела такова възражение или твърдение в отговора на исковата молба и в същия срок не е представила доказателства в тази насока? Допустимо ли е съдът да се произнася относно частична симулация на договор, когато не са въведени такива твърдения от страните и съдът с доклада си не е уведомил страните, че ще се произнесе по този въпрос служебно?“, като касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, формираната с Тълкувателно решение №1/27.04.2022г. по т.д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС.;

6. „Представлява ли оспореният предварителен договор начало на писмено доказателство за наличие на симулация и достатъчен ли е да се установи безспорно наличието й?“, като се сочи противоречие с решение № 417/18.10.2012г. по гр.д. № 568/2012г. на ВКС, 4 г.о.

Ответницата по жалбата – С. В. П. оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 10.09.2025г., подаден чрез процесуалния й представител – адв. Л. Г.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Заявява искане да й се присъдят разноски.

От „А и Л Търговско представителство“ ООД и „Контракт инвест“ ООД /в несъстоятелност/ не са постъпили отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на образуваното по молба от 16.01.2019г. т.д. № 27/2019г. с решение № 509/27.02.2020г. Бургаският окръжен съд е обявил неплатежоспособността на „Контракт инвест“ ООД, като е определил за начална дата - 31.12.2014г.; открил е производство по несъстоятелност; назначил е временен синдик. Апелативният съд е отчел, че „А и Л търговско представителство“ ЕООД е предявило свои вземания против несъстоятелния длъжник, които са включени в списъка на неприетите вземания, като са предмет на последващ иск по чл. 694 ТЗ.

Въззивният съд е посочил, че с договор за покупко-продажба от 16.11.2018г. търговското дружество в несъстоятелност е продало на П. подробно описания недвижим имот, с обща площ 58.94 кв. м., за сумата от 25 460 евро, за която е посочено в нотариалния акт, че е заплатена изцяло през 2011г..

Апелативен съд – Бургас е приел, че искът на оправомощеното лице - кредитор на несъстоятелността, е предявен в преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ, като е насочен срещу възмездна сделка за покупко-продажба на недвижим имот, извършена в срока по чл. 647, ал. 2 ТЗ. Въззивният съд е изтъкнал, че съгласно заключението на съдебно - техническа експертиза, средната пазарна цена на един кв. м. за жилище в [населено място] през 2018 година е 1 244,40 лв., а средната пазарна стойност на имота - 73 340 лв. или 37 500 евро.

Въззивният съд е посочил, че от доказателствения материал по делото се установява, че купувачът по сделката е платил общо сумата от 39 116,67 евро, като наред с нея, допълнително е заплатил в полза на „ОББ“ АД и сумата от 8 800,50 евро за освобождаването на процесния имот от вещни тежести. По отношение на представените предварителен договор за покупко-продажба на имота от 19.04.2011 г. и потвърждение от 18.01.2012 г., според което за апартамент 14 в Панорама бей 1 С. П. е заплатила сумата от 32 960 евро, въззивният съд е приел, че ответницата е установила в процеса верността на вписаната в оспорените от синдика частни документи дата. Апелативният съд е направил извод, че са доказани твърденията за уговорена продажна цена в по-висок размер от посочената в нотариалния акт, за което е съобразил и съдържанието на постъпилата от НАП информация - извлечения от дневниците за продажби към месечните справки-декларации по ЗДДС на несъстоятелния длъжник за 2011г. След като е счел симулацията относно цената на имота за разкрита, съдът е приел, че заплатената цена общо в размер на сумата от 39 116,67 евро е над посочената от експертизата средна пазарна цена на имота, и е недоказано твърдението по исковата молба за нееквивалентност на престациите по атакуваната сделка. С тези мотиви е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът не може да го изведе от изложението към касационната жалба, а само да го конкретизира и уточни.

Първият поставен от касационния жалбоподател процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В константната практика на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото. Въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, съобразявайки релевантните по делото доказателства, е намерил за неоснователен иска по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ. Апелативният съд е изложил подробни съображения защо преценява като неотносими към предмета на спора възраженията на синдика съищец за липса на всякакво плащане по сделката. Доводите на касатора, че съдът не е обсъдил представените от него извлечения от банкови сметки, от които било видно, че не било постъпвало плащане от ответницата П., не може да обуслови извод за неизпълнение на процесуалните задължения на въззивния съд, тъй като са налице други, опровергаващи твърдяния от страната отрицателен факт / липса на плащане по банков път/ доказателства, а именно удостоверителното изявление в нотариалния акт, че цената е платена изцяло през 2011г., и документи от НАП за подадени справки декларации за периода с отразени авансови плащания. Наред с горното следва да се отбележи, че конкретните фактически изводи на въззивния съд в резултат на обсъждане на доказателствата са свързани с правилността на обжалваното решение и тези оплаквания не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, като при осъществения от него анализ на доказателствения материал е обсъдил всички приети по делото доказателства и доводите на страните, а интерпретацията на събраните по делото доказателства не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване.

Вторият поставен въпрос касае твърденията на касационния жалбоподател, че въззивното решение е основано на представени доказателства след размяната на книжа по търговски спорове и при преклузия по чл. 370 и 373 ГПК. На първо място тезата на касатора не съответства на данните по делото, тъй като въззивният съд, за обосноваване на извода си, че е налице плащане на цената през 2011г. е обсъждал доказателства, които са представени с исковата молба и отговора, каквито са изявлението в нотариалния акт, приложен с исковата молба, както и документа, именуван потвърждение от 18.01.2012г. от управителя на „Контракт инвест“ ЕООД – Д. Р., представен с отговора на исковата молба от П., а документите, представени от НАП, са изискани във връзка с оспорване на изслушаната по делото експертиза. Дори и въпросът да се приеме за релевантен с оглед допълнително представения преди първото съдебно заседание предварителен договор за покупко-продажба на имот, то това доказателство не е единственото обсъдено от съда с оглед възприетото от него. Наред с горното разрешението от въззивния съд не се явява в противоречие с практиката на ВКС. С решение № 163 от 17.10.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. на I т.о. на ВКС, решение № 382/6.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на IV г.о. на ВКС, решение №15/16.02.2017г. по гр.д. №60077/2016г. на II т.о. на ВКС и мн. др., се приема, че правото на ответника да представи писмени доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 370 ГПК /респ. срока за допълнителен отговор по чл. 373 ГПК/, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада на делото и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба. Едва след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с указанията на съда, поставените от него въпроси и направения доклад и след като съдът е указал съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 ГПК. В случая въззивният съд е обсъждал доказателства, които са ангажирани преди първото съдебно заседание и обявяването на проекто-доклада за окончателен, поради което разрешението му не се явява в противоречие с практиката. Соченото от касационния жалбоподател решение е неотносимо като практика, тъй като в случая възражение, че ответницата е заплатила имота и то изцяло през 2011г. е направено с отговора на исковата молба, с който е представен и документ за точната платена сума – потвърждението от 18.01.2012г. Предвид горното този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият поставен от касатора въпрос относно това дали при оспорването синдикът се явява трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК, като процесуален удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Разрешението му от Апелативен съд – Бургас, обаче, не е в противоречие с практиката на ВКС, в която се приема, че достоверната дата подлежи на доказване в случай, че се цели противопоставяне на документа на трети лица по смисъла на чл.181, ал. 1 ГПК, като трети лица по смисъла на тази разпоредба лица са тези, които черпят права от издателите и биха могли да бъдат увредени от антидатирането на документа (решение № 235/04.06.2010г. по гр.д.№ 176/2010г., II г.о., решение № 17/13.06.2019г. по т.д.№ 1104/2018г., I т.о., решение № 273/02.12.2019г. по гр.д.№ 1067/2019г., IV г.о., решение № 60256/07.03.2022г. по гр.д.№ 3590/2020г., IV г.о., решение № 50085/09.01.2024г., I т.о.). Страна в процеса, която не е участвала в съставянето на частен документ и не се явява трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК, може да оспори датата на съставянето му. В този случай доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ ( решение № 17 от 13.06.2019г. по т.д. № 1104/2018г. на I т.о на ВКС). Верността на датата подлежи на доказване с всички допустими от процесуалния закон доказателствени средства, включително и със свидетелски показания (решение № 50006 от 22.03.2024г. по т.д.№ 1904/2022г. на I т.о. на ВКС). В случая въззивният съд не е приел, че ответницата П. не носи доказателствена тежест за установяване на посоченото в оспорените от синдика частни документи, а верността на датите е преценявана въз основа на всички доказателства по делото. Предвид горното въпросът не удовлетворява допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставеният четвърти въпрос касае становището на касационния жалбоподател, че въззивното решение се основава на непредставен в оригинал документ в хипотезата на чл. 183 ГПК. Въпросът не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаващите изводи на апелативния съд са резултат на преценка на всички приети по делото доказателства, а не само и единствено на сочения документ – потвърждение, а именно: документите, представени от НАП, изявлението на законния представител в нотариалния акт, заключението на съдебно-икономическата експертиза и др. Не се касае до единствен и решаващ мотив на съда, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос. Наред с това поставеният въпрос е свързан с фактическите констатации на съда, а преценката на отделните факти и събраните доказателства по делото е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение и не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Петият поставен въпрос е фактологичен и изисква преценка на направените от страните оспорвания, т.е. проверка на приетото от АС - Бургас, че е направено възражение за действителността на клаузата по нотариалния акт относно размера на продажната цена. Следователно въпросът не отговаря на изискванията към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК според указанията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Останалите доводи на касатора, във връзка с които е поставен въпросът, повтарят твърденията му за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, изразяват несъгласието му с изводите на въззивния съд и поради това представляват оплаквания за неправилност, по които касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Шестият въпрос не съответства на произнасянето на въззивния съд, тъй като той не е приел, че процесният предварителен договор представлява начало на писмено доказателство за разкриване на симулацията относно уговорката за размера на продажната цена и в този смисъл е основание за допускане на свидетелски показания. Съдът не е ценил и по делото не са събрани гласни доказателства, а е обсъдил договора, заедно с останалите приети доказателства и е направил цялостен извод за разкриване действителната воля на страните. Неотносимо е посоченото от касатора решение № 417 от 18.10.2012г. по гр.д.№ 568/2012г., IV г.о., в което е даден отговор, че неоспореният предварителен договор, сключен между страните по делото, представлява начало на писмено доказателство, което прави вероятно твърдението за симулативност на посочената продажна цена в окончателния договор, оформен с нотариален акт и обуславя допустимост на свидетелски показания по реда на чл.165 ал.2 ГПК. В конкретния случай не са въведени доводи и не е обсъждано дали предварителният договор, който при това е оспорен, е начало на писмено доказателство. С оглед горното въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, както и допълнителния критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Неоснователни са и доводите на касационния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, т.е. при особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от касационните си доводи, а обосновава твърденията си за очевидна неправилност с това, че въззивният съд бил постановил акта си въз основа на преклудирани доводи на ответницата, на доказателства, представени след срока по чл. 370 ГПК, при нарушение на основания принцип по чл. 6, ал.2 ГПК за диспозитивното начало в процеса и принципа за равенството на страните. Същите представляват оплаквания за незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.

Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Съгласно разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ, държавна такса не се внася предварително, като поради недопускане на въззивното решение до касация длъжникът следва да бъде осъден от масата на несъстоятелността да заплати по сметка на ВКС дължимата такава по чл. 18, ал. 2, т. 1 ТДТССГПК, възлизаща на сумата от 15,34 евро / с левова равностойност 30 лв./.

С оглед изхода на спора, на ответницата по касация следва да бъдат присъдени разноски. От нея е представен договор за правна защита и съдействие №69463, в който е отразено, че е платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. Предвид горното следва да й бъде присъдена сумата от 613,55 евро / с левова равностойност 1200 лв./.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение