Определение № 574 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3910/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Й. Г. Б., чрез назначения особен представител адвокат А. В., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, ГО, ІV- А въззивен състав решение № 266973/15.12.2021 г. по в. гр. д. № 12520/2020 г., с което е отменено решение № 20202795/18.09.2020 г., постановено по гр. д. № 23363/2019 г. на СРС, І ГО, 166 с-в, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД срещу Й. Г. Б. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ за разликата над 3462,73 лева до размера от 5638,30 лева /т.е. за сумата от 2175,57 лева/ - дължима главница по договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума от 02.10.2018 г. до изплащане на вземането, както и в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за наказателна лихва в размер на 196,14 лева за периода от 10.07.2017 г. до 01.10.2018 г., и вместо него е признато за установено, че Й. Г. Б. дължи на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД разликата над сумата от 3462,73 лева до размера от 5638,30 лева /т.е. сумата от още 2175,57 лв./ - представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва за от 02.10.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 196,14 лева - наказателна лихва за периода от 10.07.2017 г. до 01.10.2018 г., и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, с която е признато за установено, че касаторът дължи на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата от 3462,73 лева, представляваща изискуема главница по договор за потребителски кредит от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва от 02.10.2018 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 478,37 лева за периода от 10.06.2017 г. до 06.09.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.10.2018 г. по ч.гр.д. № 63892/2018 г. по описа на СРС, 166 състав, и са присъдени разноски. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искови претенции бъдат отхвърлени със законните последици. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане до касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Формулират се въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти; длъжен ли е да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при преценката дали предсрочната изискуемост на кредита е обявена надлежно на ответника и дали това обявяване е достатъчно да се приеме, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са основателни и че клаузата за неустойка не е неравноправна и нищожна; необходимо ли е въззивният съд да обоснове доказателствените и правните си изводи и да изложи подробни и пълни мотиви към постановеното решение; следва ли въззивният съд при преценка на обстоятелствата по делото и събраните доказателства да съобрази правилата на логиката, науката и опита“; 2. „Изискуемо ли е, по смисъла и в хипотезата на иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК, а изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем се съдържа в исковата молба, препис от която не е връчван на ответника по делото, а единствено на назначен от съда особен представител“. Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк (България)” ЕАД излага становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си и да уважи изцяло исковите претенции, Софийският градски съд е приел за установено, че е сключен договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г. между ищеца „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, в качеството на кредитодател, и ответника Й. Г. Б., в качеството на кредитополучател, по силата на който договор кредитодателят е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 7534,73 лева, с краен срок на погасяване - 10.04.2022 г. С чл. 4.1 от договора страните са уговорили, че за първите 12 месеца, кредитополучателят заплаща на Банката фиксирана годишна лихва в размер на 8,50 %, а след изтичане на срока по чл. 4. 1 от договора- лихва в размер на 6-месечен Софибор+ 7,379 надбавка, като стойността на 6-месечния Софибор е определена за 26.02.2016 г. - 2 работни дни преди 01.03.2016 г. При така определената лихва, годишният процент на разходите /ГПР/ за кредита към момента на сключване на договора за кредит е 10,52 %. В чл. 4.5 от договора страните са уговорили, че при забава в плащането на дължимата сума по кредита, кредитополучателят дължи и обезщетение за забава - наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената главница за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения. На датата на сключване на договора - 23.03.2015 г., уговорената между страните сума в размер на 7534,73 лв. е преведена от банката по сметка на ответника. Установено е от заключението на вещото лице в първоинстанционното производство, че за периода от 10.07.2017 г. до датата, на която се твърди от ищеца, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита - 07.09.2018 г., ответникът не е заплатил на падежа 14 броя месечни погасителни вноски, с падеж от 10.07.2017 г. до 10.08.2018 г. Прието е, че ищцовото дружество не е доказало предсрочната изискуемост да е била обявена на твърдяната дата - 07.09.2018 г., тъй като не е доказано получаването от ответника на посочения в договора адрес на уведомление. Изложил е обаче, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Прието е, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено и на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. По делото са безспорно установени обективните предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, поради което претендираната главница е изцяло дължима от ответника, който нито е твърдял, нито е установил, тя да е заплатена на банката, съгласно правилото на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. По отношение на иска за дължимата възнаградителна лихва, е прието, че същият е основателен изцяло, доколкото приетата в първоинстанционното производство експертиза установява, че към 07.09.2018 г. е била начислена сумата от 478,37 лв., представляваща лихва върху редовна главница, дължима за периода от 10.06.2017 г. до 06.09.2018 г., какъвто е и размерът на исковата претенция на ищеца. Прието е, че искът за дължимата наказателна лихва също е изцяло основателен. По отношение на релевираното възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави и неравноправност на клаузата на чл. 4.5 от договора, е прието, че в договора по ясен и недвусмислен начин е уговорен начинът на начисляване и размерът на наказателната лихва. Изложени са съображения, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях (ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK). Посочено е, че постигната договорка за наказателна лихва изцяло покрива характеристиките на неустойка за забава, респективно и същата има за предназначение да компенсира вредите от неизпълнението, като има и обезпечителен характер. Именно за да изпълни придадените й от закона функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/, се налага завишеният й размер като за да постигне визираните специфични свои цели, размерът на неустойката следва да надхвърля предвидимите вреди за кредитора, поради което е допустимо договарянето и на по – висок неин размер. Констатирано е, че съгласно договорът, размерът на лихвата е 10 пункта над договорения лихвен процент и не може да се счита за необосновано високо обезщетение, несъответено на комплекса от трите функции на неустойката, отчитайки размера на законната лихва по чл. 86 ЗЗД, възлизаща на 10 пункта над основния лихвен процент. Ето защо е уважен изцяло предявения иск за заплащане на сумата от 196,14 лева – дължима наказателна лихва. По основанията за допускане на касационно обжалване: Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първия от формулираните от касатора правен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти; длъжен ли е да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при преценката дали предсрочната изискуемост на кредита е обявена надлежно на ответника и дали това обявяване е достатъчно да се приеме, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са основателни и че клаузата за неустойка не е неравноправна и нищожна; необходимо ли е въззивният съд да обоснове доказателствените и правните си изводи и да изложи подробни и пълни мотиви към постановеното решение; следва ли въззивният съд при преценка на обстоятелствата по делото и събраните доказателства да съобрази правилата на логиката, науката и опита?“. Така формулирания въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС. Относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото е налице задължителна практика на ВКС- ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса е формирана и постоянна практика на ВКС, в която е прието, че въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, като фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, изпълнението на които задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Общите доводите за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория формулиран от касатора правен въпрос: „Изискуемо ли е, по смисъла и в хипотезата на иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК, а изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем се съдържа в исковата молба, препис от която не е връчван на ответника по делото, а единствено на назначен от съда особен представител ?“. Поставеният въпрос е разгледан във въззивното решение, но отговорът който е даден е в съответствие със съдебната практика, съгласно която обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми – в този смисъл решение № 60162 от 26.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2482/2018 г., II т. о., решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 86 от 27.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2118/2019 г., I т. о., решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о. и др. В съдебната практика се приема и че връчването на исковата молба, с която се претендират последиците от предсрочната изискуемост, на назначения по чл.47, ал.6 ГПК особен представител на длъжника- ответник, представлява надлежно уведомяване на длъжника- решение № 86/27.10.20г. на ВКС, І т.о. по т.д. № 2118/19г.; решение № 198/18.10.2019г. на ВКС, І т.о. по т.д. № 193/18г. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси по отношение на които се подържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 266973/15.12.2021 г. по в. гр. д. № 12520/2020 г. на Софийския градски съд, ГО, ІV- А въззивен състав. С оглед изхода на спора Й. Б. следва да бъде осъден да заплати на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 300 лв.- юрисконсултско възнаграждение. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,